Не съм почитател на синтпоп-а, не е точно моята музика, някак не успявам да я оценя по достойнство. Започна да ми допада отчасти заради Hurts. Затова и леко скептично подходих към LOWE – две изключения са твърде много.
LOWE са шведска синтпоп група, чиято музка, според Уикипедия, се определя като “емоционален поп с електронни елементи”. Някои ги сравняват с Depeche Mode.
Групата е за втори път в България, този път като част от турнето им “Evolver 2011”.
Срещнах се с триото преди шоуто им в клуб “Петното”, Пловдив. Първоначално бях леко нервен, защото очаквах да се срещна с хора, които да ме гледат лошо заради факта, че ги притеснявам без да имаме предварителна уговорка за разговоа, преди да се качат на сцената, минути след като са приключили с вечерята си. На масата срещу мен, обаче, видях приятелски усмивки на лицата. Предпочетох да не записвам какво си говорим, защото за мен беше по-важно да усетя “духа” на групата, да следя начина, по който отговарят, техните реакции и емоции, а и техниката, малко или много, внася известна доза смут и шлифоване на отговорите, предполага към някакво съобразяване с нея. Пък и нямах за цел да предавам дословно думите им.
Предпочетох просто да си седим на масата и да пием – те бира, аз – уиски, и да разговаряме. За музика, за емоции, за падения и възходи…
Бях слушал някои техни парчета в YouTube, прочетох доста интервюта с тях и имах редица въпроси, които, очевидно, традиционните медии не задават. Споделих го с тях и реакцията им беше показателна, че това им харесва, очертаваше се интересен разговор, в който нямаше да си говорим за неща, които те френетично повтарят на всеки, който се приближи към тях. Явно и аз, и те, искахме да избягаме от клишето.
Споделих им, че не харесвам синтпоп, нито Depeche Mode, и че музиката им (на Depeche Mode) ми навява мрачни помисли да си кълцам вените с тъп нож. Повдигане на вежди. Нямаше как да не попитам дали и доколко им харесва фактът, че ги оприличават с Depeche Mode. За мен не беше изненада, че не им харесва сравнението (май само в България всички се радват, когато ги нарекат Българския Х или У…), а и им е чудно защо всички ги оприличават с тях. “They’re old”, каза ми Тобиас и по начина, по който го каза, си личеше, че освен стари, има предвид и с остаряло звучене. Затова попитах как те определят музиката, която правят, като не исках да споменават синтетичен поп.
“Pop Noir”, почти категорично. Аха, значи все пак ще си режем вените. “В никакъв случай”, казаха ми, след което, в пристъп на смях, започнаха да крият от масата ножове и вилици, за да не взема все пак да си посегна предварително. “Всичко зависи от публиката в момента, ако тя очаква от нас по-меланхолично звучене, ние й го даваме, но ако тя иска да се весели – ние сме окей и правим щуро парти.”
Исках да се срещна с групата по време на sound chek-a (но ми беше ми отказано), защото предпочитам да видя процеса на създаване, вместо крайния продукт. Споделих това и успях, въпреки грима (вече бяха готови за шоуто си, с грим и сценичните костюми), да видя истинска изненада в очите им. “Ела с нас утре в София!” беше първата реакция, “Стремим се да експериментираме, да добавяме нови неща всеки път, не спираме да подобряваме песните си, така че за нас няма краен продукт, дори и след като парчетата са вече записани. Затова и след малко няма да чуеш готов продукт”. Яко!
Но самоопределението като “Pop Noir” не ми излизаше от главата, затова върнах темата обратно. Беше ми интересно как се прави яко парти с “черна” музика. Успяха да ме убедят, че не правят само тежка, черна и депресарска музика, а музика, която да отговаря на всички настроения – понякога свежа и жива, друг път – по-меланхолична и черна. А любовта (предвид, че името им е смесица между low и love)?, попитах.
“Love is not a low emotion!”
След което им благодарих и ги оставих да поемат глътка въздух преди да се качат на сцената, защото и без друго отдавна беше минал първоначално обявеният час.
А когато, няколко минути по-късно засвириха първото си парче, вече бях наясно с няколко неща: Бях се превърнал във фен, можех да ги слушам без да се налага да изпадам в депресивни състояния или да се самонаранявам (въпреки че след като Лео по едно време каза “find someone to hug”, взех нож), всичко, за което си бяхме говорили преди малко, се оказа самата неподправена истина, а музиката им… музиката наистина силно се влияе от публиката. А Пловдивската публика показа, че е готова за истинско забавление.
It’s pLOWEdiv!
LOWE със сигурност ще дойдат пак в България, защото имат фенове, които наистина ги подкрепят и обичат. Дано следващото им идване е по-скоро, а и силно се надявам, че ще (им) подберат по-добър и по-голям клуб, в който музиката им наистина ще може да се разгърне и да въздейства пълноценно, а не да е като изсвирена в изба.