Звънни ми по жисиема

Забелязвам, че много малко хора съзнават, че когато ми звънят на мобилния телефон, трябва да ме попитат дали е удобно да разговарям в момента. Около мен такива хора могат да се преброят на пръстите на едната ръка. На другата (най-общо) се побират онези, които като се обадят, питат дали мога да говоря (а аз мога. Придобих това умение някъде около втория ми рожден ден).

Другите просто си изстрелват тирадата, която им е в главата и/или на върха на езика, без да се съобразяват дали нямам някаква по-приоритетна задача, дали не съм на някакво събрание, друго мероприятие, в кола, в движение и т.н. Понякога съм просто замислен и ми трябва време, за да включа на темата, по която смятате да ми говорите. Вероятно е добра идеята да кажете една-две думи, преди да минете по същество. Знам, че всеки си мисли, че неговата работа е най-важна, ама не е точно така. А и не винаги моментът е подходящ за съобщаване на важна информация. Може да се налага да запиша нещо, което смятате за маловажно, но пък аз смятам, че трябва на всяка цена да имам написано. И в същото време да съм в движение, без да имам възможност да запиша. Все пак аз не седя по цял ден, за да чакам да ми се обадите, имам си и друга работа, често доста важна и която не позволява да говоря по телефона.

А и тъй като номерът на мобилния ми телефон е публично обявен, телефонът ми звъни постоянно, понякога до късно вечер. Така че винаги има неудобни моменти, такива, в които нямам възможност да водя телефонни разговори. А когато не си вдигна телефона, защото знам, че отсрещната страна едва ли ще разбере значението на „не мога да разговарям по телефона сега“, настъпват едни ми ти сръдни… абе…