За съжаление трагедията „Юлий Цезар“ не е сред най-познатите и поставяни творби на Шекспир. Особено в България, където публиката като чуе „трагедия“ и започва да се дърпа.
Въпреки това проф. Пламен Марков не се е поколебал да я постави като дипломен спектакъл на студентите от класа на доц. Веселин Ранков. И за първи път в 61-годишната история на академията ръководителят на класа излиза на сцената заедно със своите студенти.
„Днес, може би повече от всякога, парите управляват света. Правилата не са морални, но действат. Ценностите се заместват, но мнозинството от хората нехаят. Почвата е благодатна за разрастването на завист, чувство за несправедливост, митове за бърза и сигурна власт…
Подчинени и шефове. Самозванци и царе. Подстрекатели и нетърпящи подчинение. Убийци и герои. От какви хора се състои обществото, в което всички се борим да достигнем върха? Финансовите институции, с общо разрешение, завземат голяма част от благата по света. Корпорациите изработват хора – безскрупулни и механични. Това се случва далеч от погледа на обикновените хора – някъде горе „по върховете“.
И все пак, всички ние участваме… Заради неколцина…
През І век пр. н. е. Помпей се пита Цезар ли трябва да притежава всичко. И гражданската война започва. Малко по-късно Касий се пита същото и убива Цезар. За да живее народът по-добре ли? Не, разбира се, – за да бъде утолен апетитът за власт“.
Това го пише в брошурката. След него, след кратък етюд, който се разиграва докато влиза и се настанява публиката в салона, започват да текат последните дни от живота на Цезар.
Римските тоги са заменени с костюми. Касий и Каска се играят от жени. Всичко изглежда толкова актуално, че е дори плашещо.
Досега не бях гледал спектакъл на НАТФИЗ и ми беше интересно да гледам студентите. Беше като да гледаш пъпката на неразцъфнало все още цвете. Всички дават всичко от себе си, стараят се, понякога повече, отколкото е необходимо. А около тях, като контраст – тяхното гуру – доц. Ранков, който им показва как да флиртуват със сцената, с публиката. Беше много хубаво.
А някои от студентите бяха достойна партия, много добре се справяха както с текста (в стих), така и с играта. Най-силно впечатление ми направи младежът, който игра Марк Антоний (мисля че беше Фахрадин Фахрадинов). Също много добри, но зад него като яркост, бяха Брут (Любен Кънев) и Каси (Виолета Марковска).
Всъщност е готино решението зрителите да не стават свидетели на самите убийства. Те само се загатват, че се случват, но не ставаме свидетели как. Но пък за сметка на това всички задкулисни игри и манипулации са извадени наяве, случват се пред нас, ние сме част от плебеите, гледащи почти безучастно случващото се на сцената. Колебаем се кои са добрите и кои – лошите. Кои да подкрепяме и кои – да замеряме с камъни.
Както написах по-горе, този текст е болезнено актуален. А гостуването на НАТФИЗ беше театрален празник за мен, защото имах удоволствието да гледам на сцена пиеса, която инак няма да имам възможност (защото репертоарните театри се боят да поставят трагедии и защото трудно бих се грабнал, за да отскоча до София, за да гледам театър). Затова, напук на всички очаквания, на мен „Юлий Цезар“ ми хареса. Не, не ми беше скучно, напротив. Не, не беше дълго, беше точно толкова дълго, колкото е необходимо. Не, не съжалявам, че отделих 2 часа, защото видях талантливите младежи, които скоро ще започнат своята кариера по театрите.
Браво!
използваните снимки са взети от страницата на НАТФИЗ във Facebook