Не съм почитател на историческите драми, още по-малко пък на псевдоисторическите. Когато комбинацията е псевдоистоическа драма и история на Англия, това още по-малко ме привлича към екрана. Признавам си, трудно ми е да ги следя кой на какво е граф, кой какви игри е въртял, какви интриги е плел, за да се домогва до трона, кой след кой крал следва и с какво се слави. Елизабетинската епоха ми е мътна, макар и не толкова, колкото други периоди. Малко ми идва сложно следенето на всичките графове, крале… игрите им за домогване до трона или за влияние, наследства и пр.
Точно през този период на разцвет на литературата твори Шекспир. На него вече съм фен, макар да не харесвам всичките му пиеси. Вероятно това е причината Шекспировият въпрос да ми е интересен и да поддържам Оксфордската теория за авторството му (на английски).
Ето 10 причини, на английски, поради които Роланд Емерих смята, че Шекспир не е автор на творбите си:
Анонимен
Скоро гледах Ричард III на варненския театър, та спомените ми от времето са още силни, пресни. Не си спомням как филмът Anonymous достигна до мен, но тъй като спомените ми от представлението все още са ярки и силни, историческата основа – все още свежа, реших да му дам шанс, дори и за приспиване. Очаквах някакъв блудкаш, който гледаш и забравяш, създаден, за да печели бързи пари. Пък и рядко, много рядко, се вслушвам в препоръките на приятели за един или друг филм, тъй като не харесвам масовия вкус, както и моят не се нрави на мнозина.
Започва филмът и а-ха да го спра и да пусна някой друг, заради началото, което започва в днешно време, но докато се надигна, та се показа Дерек Джейкъби (на английски) и оттам тръгна всичко…
Не съм някакъв отявлен фен и на Емерих, 2012 беше гледаем само на кино и то единствено заради ефектите, с които беше натъпкан. Преди това „След утрешния ден“ също беше някакво филмово недоразумение, което разчиташе единствено на специални ефекти, преди това „Патриотът“, „Годзила“, „Денят на независимостта“ (с известни, но значими уговорки) и „Старгейт“ бяха поносими, може би дори леко над средното ниво. Гледаеми – да, революция – в никакъв случай. Затова и бях по-скоро скептичен, не очаквах нещо сериозно, макар темата да го предполага.
Да се върнем на началото. Кратък пролог на Джейкъби хвърля светлина върху това, което ще изследва филмът. След което рязко и неочаквано се прехвърляме в може би най-добре пресъздадената атмосфера от времето на Елизабет, която сме виждали досега на екран. Добра идея (и отлично реализирана) е да се използват компютърно обработени, допълнени и пресъздадени местности и външни пространства, в които се развива действието – така се постига отличното усещане за времето на действието (около 1550-1604г.), като това е ненатрапчиво, почти на прага на забележимото.
Филмът се завърта около Бенджамин Джонсън (английски) и Едуард де Вер, 17 граф Оксфорд (английски) в края на елизабетинската епоха. Сесил срещу Тюдорите, борби за по-голямо влияние в двора, кой ще е наследник на короната… в същото време масите искат забавления и гледат театър, докато Сесил натрапват на кралицата мнението, че театърът е извор на грехове, дело на дявола и пр.
Няколко скока назад във времето1, за да се изяснят някои исторически детайли, обратно във времето на действието, където ставам свидетел на някои от най-емблематичните моменти от пиеси на Шекспир, и… оказва се, гледам напълно достоверно звучаща (псевдо)историческа драма, която ме е погълнала и не изпускам и едно движение. За всеки случай дори съм станал от леглото, за да съм по-съсредоточен в действието.
Страхотни костюми, при това не само тези на благородниците, не, дори и тези на тълпата изглеждат отлично. Обикновено в такива филми красиви костюми имат само главните герои, за останалите е важно там да са облечени, без да им се обръща прекалено внимание – за радост, това тук не се случва – ако се вгледате, ще видите, че и най-обикновеният човек в театъра е с костюм, различен от на всички останали, уникален, негов си. Независимо, че екранното му време е около една секунда, при това на много заден план. Изключителна работа. Което ми напомня за страхотните костюми на Мила Каланова за Ричард III, които отблизо изглеждаха странна смесица на материи, повече мясаха на дрипи, но когато ги осветят прожекторите на сцената…
Филм като този не е интересен за големите имена актьори в киното, а и бюджетът от 30 милиона евро не предразполага кастингът да включва много известни актьори. Което понякога, както и сега, е огромен плюс. Така в ролите вместо Брад Пит и Анджелина Джоли, например, виждаме невероятно добри актьори и актриси, които инак стоят в сянката на големите, но с огромен потенциал и възможности. Всъщност сценаристът, Джон Орлоф, е предложим сценария на Том Ханкс и Стивън Спилбърг, но те са отказали. Години по-късно Емерих се захваща с проекта, който дори финансира изцяло, за да е независим от филмови студиа и техните изисквания. Та да се върна на актьорите – Беше изненада за мен да видя, че Рис Ивънс е в ролята на Едуард де Вер (младият де Вер се играе от Джейми Кембъл Бауер, който не харесах още в „Камелот“ заради прекалено подчертаната му женственост. Тук нещата стояха по подобен начин или поне аз така си мисля). Ивънс ми е стар любимец още от времето на „Нотинг Хил“, където играеше съквартирантът на Уилям Такър, сещате се – Спайк. Но тук заради изкусен и много сполучлив грим, беше тотално непознаваем, а и персонажът му е съвсем различен от спомена, който имам. Беше изключително интересно да гледам как в него се противопоставят забележителен артист и обедняващ благородник, как балансира между тях, без да има възможност да ги свърже в един. Отлично изпълнение, заслужаващо Оскар.
Майка и дъщеря играят ролите на Елизабет I в различните периоди от живота ѝ (Ванеса Редгрейв с основната роля, докато младата Елизабет се изпълнява от Джоели Ричардсън), като тези изпълнения се запечатват в съзнанието трайно – и двете актиси са харизматични и прекрасно изпълват кожата на Елизабет.
Главният герой във филма би трябвало да е Бен Джонсън, също драматург, който живее по времето на Шекспир и винаги е в неговата сянка, незабелязан. Особено днес, когато трябва да се поставя пиеса от епохата. А ако Шекспир не беше писал, Джонсън със сигурност щеше да е най-известният драматург от онова време. Във филма Бен (Себастиан Арместо) е човекът, който запазва тайната и пиесите за идните поколения. Той дори пише предговора на Първото фолио през 1623. Та ако наистина Шекспир не е писал творбите си сам, то Джонсън е знаел. Много добра роля, но изпълнението на ролята на Едуард де Вер е толкова добра, че засенчва всички останали.
Вероятно затова и смешникът (вероятно такава му е била ролята), който играеше Шекспир, ми изглеждаше все едно тъкмо излиза от НАТФИЗ, та през цялото време се правех, че не го виждам.
А почти в края, когато истината за вероятното кръвосмешение излиза наяве (което Фройд използва, за да изследва Едиповия комплекс), в гърлото ти е заседнала някаква чернилка, която лека-полека започва да те отдалечава от прекрасния инак свят наоколо. Да, вероятно не точно така всички са свикнали да си представят великата Елизабет I, но пък този ѝ образ изглежда напълно достоверен за епохата. Да, възможно е де Вер да е флиртувал на младини с кралицата, но тя да е заченала звучи малко фантастично. Особено пък и при разкритието за предполагаемата роднинска връзка между тях.
И в началото казах, че не съм запален познавач нито на историческата действителност, нито чак дотолкова навътре в творчеството на Шекспир, така че дребните разминавания дори не ги забелязах – те по никакъв начин не са чак пък толкова важни, нито намаляват удоволствието от филма. Гледах филма като филм, не като научнопопулярен филм. Ако искам да науча с точност историята, нямаше да разчитам на филма, а щях най-малкото да поровя в Уикипедия (както всъщност и направих). Филмът ми хареса и не заради наложената история, той не е създаден, по мое мнение, да затвърждава не-авторството на Шекспир, нито да налага идеята, а да извади дебата пред широката общественост, извън научните среди в университетите.
Гласувах за филма с 9/10 в imdb и да си призная, бях учуден от ниската оценка, която има към момента (6.9). Това вероятно потвърждава онова, което писах по-горе – за вкуса ми и как той се различава от масовия.
