Тази публикация е написана от Петър Ванев – pierrot. Непременно се отбийте да прочетете „Из думите на един мим“, защото темите, за които размишлява Pierrot, със сигурност ще ви заинтригуват.
„Ромео и Жулиета“ е част от репертоара на Драматичен театър-Русе, а на столична сцена —можете да го гледате в Народния театър на 15.02.
Малко Шекспир в един „Фиат“
Раздвоен съм. Историята на социално-изконсумираната сексуална тръпка между двама веронски младежи е дялкана много пъти през годините, и да седна да пиша за нея си е голямо предизвикателство. А когато е постановка с елемент на съвременно театрално виждане, то става много рисково 🙂 Раздвоение. Това ми е настроението – имаше неща, които много ми харесаха, но имаше други, които ме докараха до шах, в който стоях и немеех. За първи път гледах „Ромео и Жулиета“ на живо, и държа да отбележа, че коментара ми е на лаик в изкуството на Шекспир.
Невероятно! Това мога да използвам за сценичното оформление – въртящата се сцена създаваше усещането за нереалност при смяната на сцените, музиката беше достатъчно силна и чувствена, че когато бе съчетана с осветлението да те накара да си представиш едни италиански улички, с много близки каменни зидове и гаснещи свещи по ъглите. Костюмите бяха много добри, нямаше нищо излишно и позволяваше на актьорите да изглеждат и държат така, както изписаните герои на Шекспир. Тук всичко детско в мен бе убито, когато се появи и стоя през цялото време един скапан Фиат Типо. Когато се правят осъвременени адаптации на подобни произведения, според мен е редно да се подходи към цялото представление, а не само към отделни детайли в него. Гаврата с този автомобил продължи през цялото време и то на фона на ренесансови дрехи, нрави и атмосфера. Голяма глупост. Въртящата се сцена бе силна добавка, която създаваше динамика при смяната на сцените, позволяваше да се покаже в движение размисълът на героите – нещо невъзможно на нормална сцена; и създаде усещане за непрекъснатост на действието. Допаднаха ми и аксесоарите – ветрила, чадъри, рапири, все неща, които са нормални и присъщи за произведението и ме върнаха много назад в годините. Абсолютна простотия бе, когато Жулиета нахлузи едни ролери и се защура по сцената, а Парис (Крум Берков) не спираше да пуши и пуши, и пуши…
За актьорите също съм раздвоен. Силната роля тук бе на Жулиета (Мира Бояджиева), която освен изключително красива жена е и много силна актриса. Успяваше да съчетае детското с женското, без въобще да се разбере, че е игра. Дори местенето на очите й се усещаше в залата, тъй като тя флиртуваше с нас – зрителите, като ни принуждаваше да следим всяка нейна стъпка из голямата черна сцена. Ромео бе много слаб. Красив мъж, но слаб актьор. Репликите бяха изричани бързо и без достатъчен патос, а движенията бяха като на уморен ученик, който отбива номера за пред класната. За сметка на това Адриан Филипов (Меркуцио) просто уби всичко – приликата с Джони Деп предполагам, че е умишлено подчертана; изключителна игра, много добър монолог и прескачане от радост в тъга и обратно, без да влага особени усилия. До момента в който бе убит, той бе главният герой – без или със да иска, всичко се въртеше около него и публиката чакаше той да се появи. За постановка с толкова много герои, само двама да привлекат вниманието за по-дълго според мен е дълбоко погрешно, тъй като те не са постоянно на сцената. Останалите актьори просто минаваха някак си на въртящата се рампа и не оставиха никаква следа. Много добре се получаваше всеки път, когато монолози или диалози се изричаха в рими – усещането, че гледах стихотворение е много особено и завладяващо.
Обобщено – бих отишъл на гледам някои от актьорите, но не на същата постановка. Колкото прекрасни неща да имаше, толкова две – три безумни глупости ги съсипаха. За мен. Залата бе пълна и хората ръкопляскаха много, което говори, че може и да им е харесала 🙂