Categories
Театър

Оркестър без име

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Донка (Lemon), която напоследък хич не се хваща за перото, но специално за мен изгледа мюзикъла и написа следните редове.

Оркестър без име


Не знам дали изобщо има българин над 16 години, който не е гледал „Оркестър без име“. Естествено и аз съм го гледала още в далечните си тийнейджърски години за първи път и още неизброими пъти след това. Също така всеки знае поне една от многото култови реплики във филма („Мен ще цака с топла бира“, „да ти пикам на изкуството“, „кокошките спряха да снасят“…).

Постановката на Драматичен театър Пловдив, която е мюзикъл по едноименния сценарий на Станислав Стратиев и със сценичен вариант на Борис Панкин е това, което в последно време разбуди малко сънливия и зимно заспал Пловдив. За съжаление не и мен. Тоест, не съвсем. Мюзикълите според мен са трудна почва и да направиш успешен такъв е много по-голямо предизвикателство от каквото и друго начинание. Обичам мюзикъли, но за съжаление рядко намирам качествени такива. Очарователно и много романтично е това, че актьорите сами изпълняват песните. А песните са прекрасни и напмнят младините на родителите ти. Приятна изненада беше и това, че бяха включени още песни, освен тези, които знаем от филма. Музикално – 6+.

Оркестър без имеИнтересна и изключително сполучлива беше и сцената, която трябваше да съчетае кръчмата на Миташки, плаж, кабинет, автоработилница и още няколко неща в едно. Намерено е най-доброто решение, допълнено с непринуден хумор. Седиш и ги гледаш как си пийват в кръчмата и от вътре ти идва да посегнеш към чашата, която я НЯМА пред теб. (А от театъра се опитаха да ни пренесат съвсем на плажа като надуят парното до степен, в която не можеш да дишаш???)

Четиримата от оркестъра са страхотни. Е, трябва да си призная, че съм пристрастна и съм голям фен на Ивайло Христов, но останалите момчета не отстъпваха по нищо. Ангел Георгиев – Ачо (Миташки) ти дава чувството, че си е оставил кръчмата само за 2-3 часа, за да дойде и да помогне на тия хора в театъра, че са го помолили де, не че той нещо… такованка. За съжаление не мога да твърдя същото за женската част от състава. Елена Атанасова и Мария Станчева (Ваня и Рени) са неподходящи за ролите си (и тук си спестявам истината, която би била може би дори обидна). Не знам защо, но в пловдивския театър в последните години се забелязва слабо дамско представяне. Но това е нещо за отделен разговор.

Цялото това горе в едно изречение: веселяшко и препоръчително при носталгия по миналите времена.

снимки: архив Драматичен театър – Пловдив

Categories
Театър

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от писателя Тихомир Димитров, автор на романите „Справедливост за всички“ и „Душа назаем“. Всъщност Тишо едва ли има нужда от повече представяне.

Кой се страхува от Вирджиния Улф?

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

Всъщнот, никой.

Заглавията на театралните постановки обикновено са вдъхновени от някакъв дребен детайл, скрит вътре в самата постановка, който ти става ясен едва след като си гледал представлението. Трябваше ми много време, за да свикна с мисълта, че това не е някаква „надменна снобария”, а просто начин на изразяване. Все пак си на театър. Театърът не е като живота.

Вирджиния УулфИ тук идва голямата изненада от „Вирджиния Уулф

Точно като живота е.

Толкова реално беше всичко, че ако живеехме в Средновековието, сигурно щях да се кача на сцената и да започна да убеждавам героите в нещо…

Изпи се много уиски на въпросната сцена.

Изпушиха се много цигари.

„Вживях се” дотолкова, че само приятната компания на дамата, която ме придружаваше, плюс уютната обстановка в ресторанта и трите големи джеймсъна след представлението бяха в състояние да ме върнат обратно в реалността.

Кратко интро към сюжета:

Той е преподавател в университета – саркастичен и зъл, но някак симпатичен в духовната си самота. Тя е дъщерята на ректора. Материална, земна и нагла. Една презадоволена жена. „Момиченцето на татко”, което има сериозни проблеми с алкохола след 30 години семеен живот. И с психиката.

Толкова са си омръзнали, че чак животът им е дотегнал. Все пак, има нещо симпатично във връзката им. Нещо куцо, сакато и нежно. Нещо като езика на глухонемите: никой не ги разбира, никой не иска да бъде като тях, но всички им се възхищават, защото се разбират почти без думи.

Гостува им двойка влюбени – млад, надъхан преподавател в същия университет и наивната му, леко симпатична, но много глуповата и повръщаща-обилно-защото-не-може-да-носи-на-алкохол жена на богати родители.

Кой се страхува от Вирджиния Уулф” може да те убеди, че няма нищо лошо в брака по сметка, от гледна точка на бедния, но интелигентен мъж и, в същото време, може да те накара да съжалиш за това прибързано заключение.

Един театър за обреченото семейно щастие.

За „историческата неизбежност” на старостта.

За безкрайната нощ.

За алкохола като социален „лубрикант”.

За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите.

За децата като мечта, от която се страхуваме.

За душевния садо-мазохизъм.

За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я в „Сълза и смях”.

Еваларка на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.

Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.

Categories
Театър

Клас

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Eneya. В „Кутията за всичко“ тя пише за журналистика, култура и личните й наблюдения над реалността, която я заобикаля.

Клас

Отдавна отминаха дните, когато посрещаха учениците своята учителка с „Клас стани, клас мирно! Добро утро другарко“, предшествано от физ-зарядка.

Сега времената са други, хората са други и за съжаление, проблемите са си все същите. Приемственост да има.

Независимо дали живеете в съвременна Русия, в комунистически Китай или в свободолюбива Америка, се срещате с един и същ повтарящ се мотив.

Училищата и методите им на обучение. Все още не съм срещнала училище, където да учат своите ученици да мислят, а не да претворяват обществото в миниатюра.

Но стига съм го усуквала толкова, казано с прости думи, това, което винаги го е имало и още го има… е насилието в училищата.

Старото преджобване на входната врата поради основателната причина „щото си кинта и двайсе, пък аз съм 10 клас“, доста по-съвременното „щото съм комплексирано псевдо-националистче, което не харесва някой заради цвета на кожата“ и се стигне до класиката „щото не ме кефи да ме гледат с превъзходство някакви с лупи, дето се мислят за по-умни от мен.“

Училищното насилие винаги е било много сериозен проблем, но някак винаги е минавал под чертата. Онези неща, които никога не се разказват вкъщи от жервите и за които се разказва по новините, след като някой е изперкал и е изклал офис хора.

Темата е груба, неприятна и болезнена. Темата е като горещ картоф, за чиято отговорност си я прехвърлят всички, преподаватели, директори, психиатри, съветници, министри и пр.

А междувременно поредното съзнание и самоуважение някъде е унищожавано.

Насилието е нещо, което се случва на всички, но никой не го разказва.

„Клас“ е една от малко истории разказани на висок глас. Театралната постановка е по едноименният филм, който предизвика доста сериозна реакция след излъчването си.

Много хора бяха шокирани и ужасени какво всъщност става зад високите стени на училищата, между белите стени на класните стаи. Сякаш не знаеха. Или не се интересуваха.

Гледах историята и не можех да повярвам, едновременно, ставащото на сцената ми беше толкова близко и познато. Не можех да отрека, че съм го виждала в живота пресътворявано отново и отново.

Много сполучливо, на сцената беше издигната клетка, в която се развиваше действието, дали в класната стая или някъде другаде. Само домът на героите ни беше извън клетката, но по свой начин, там пък клетката беше друга. Ясно си личеше отделянето на микро-светът, различните правила, норми. Различните реалности вътре и вън от клетката наречена училище.

Всеки клас си има жертва… или жертви. Това са онзи, които не се вписват сред масата, които изпъкват по някакъв начин. Твърде индивидуални, различни или просто интелигентни.

Тогава класът се сплотява, особено ако е от неподходящият тип и се обръща срещу аутсайдерът. Който не е с тях, е срещу тях. Ако някой защити аутсайдерът, също става такъв.

Защо един клас започва да тормози своята жертва няма значение, насилието поражда удоволствие и чувство за превъзходство и сигурност. Те не се асоциират със своята жертва и едновременно с това, се страхуват, че може да се окажат на нейно място, което поражда още по-крайни ексцесии.

Физически, психически тормоз се упражнява редовно. Понякога отшумява бързо, понякога не толкова, може би всичко е в ръцете на жертвата. Ако се пречупи бързо и лесно, мъчителите губят интерес. Ако обаче реши да се бори за своето себеуважение и достойнство, това побърква мъчителите, как смее да има себеуважение и достойнство???

Колкото повече се съпротивлява, толкова повече ги насъсква, толкова повече крайностите се достигат.

А днес е лесно да се достигне до крайност, без контрол, без наказание, без опасност за мъчителите. Толерантността сякаш извади на бял свят всевъзможни причини за омраза. А съвременната еманципация създаде хиляди начини за тормоз.

Няма да ви разказвам за актьорския състав, за човека, който е написал текста, нищо такова…

Това, което ще спомена беше, че играта беше толкова истинска, че почти не остана сухо око в залата.

Това беше толкова истинско, че мнозина излезнаха пребледнели впоследствие. Мнозина се разпознаха. Дали сред жертвите, дали сред мъчителите или сред безразличните. Но всеки осъзна, че и преди е гледал това. Само че може би за първи път видяха цялата история, разказана от страни. Всички присъстващи бяха потресени.

Главните герои нямаше на кой да се оплачат нито кой да ги защити. Бяха оставени сами на себе си и на милостта на хора, които са твърде глупави, за да могат да разберат нередността на цялата ситуация.

В училище липсата на учителски авторитет правеше нещата непоносими.

Вкъщи странните представи изисквания и очаквания на родителите, дистанцията между поколенията и набиваният срам издигаха стена от мълчание и неразбиране.

Ако мъж/момче и си жертва, от теб се очаква да се биеш, ако не го направиш, значи си си го заслужил?

Колкото повече се съпротивляват, толкова по-зле става. Мъчителите губят човешкият си облик, злобата, комплексите и всички други тъмни човешки черти се показват на повърхността.

Те не бяха чудовища, просто хора, които откриха, че могат да бъдат безнаказани, които чувстваха превъзходство. Собственият им страх ги тласкаше към все по-крайни моменти. От страх, те се насъскваха едни други.

Краят беше (не)изненадващ. След невероятен тормоз, унижения, след потъпкване на достойнството и себеуважението им, жертвите не издържаха и си отмъстиха.

Краят беше тъмен, пуст и мъртъв.

С куршум в главата едната жертва остана такава до края.

Другата отказа да продължи живота си в такава роля и реши да остане жив, макар да знаеше, че ще понесе последствията. Макар да знаеше какво ще се случи, когато светът научи.

„На пук на тях… ще живея!“

Categories
Театър

Мъжка забавачка.

За мнозина не е тайна, че „Мъжка забавачка“ е последният проект, по който работех и който така и не успях да завърша. И виждам, че това е донякъде за добро. Защото не съм почитател на такъв вид театър. Аз го наричам със съвсем откровеното название „театрална чалга„.

Дори не знам защо е цялата тази истерия около това представление, свършващи рано билети, масирана рекламна атака… А то си е баш чалгичка. Няма Азис или някоя силиконова кака с големи… сини очи и с едно име, ама го има Асен Блатечки (звездата, която да привлича публика, лошото момче с големите мускули, дето всички харесват и заради който девойки надават истерични писъци в салона).

За пиесата

Пиесата е изключително глуповата немска комедия (което си е оксиморон, както и да го погледнеш), която разглежда темата за шопинг манията у жените (както и при някои мъже). Докато я четох още в началото на репетиционния период, не видях в нея абсолютно нищо смешно, нищо, което да ме грабне. Даже не си извадих култови реплики, както правя обикновено – обикновено повествование, прости ежедневни диалози. Да не говорим за това, че преводът на Боян Иванов хич пък не беше на ниво.

А идеята с халкичките от кутиите за бира ми беше интересна, уви, отрязана е в „авторския спектакъл“.

Рекламата

Плакатът на представлението е добър. Просто си личи, че е правен с желание от хора, които разбират и знаят какво правят. Други пък знаят, че всъщност това е осакатен от директора-автор-и-режисьор вариант на един зверски продукт, готов да си съперничи с холивудски филмов плакат.

Афишът си е нормален театрален афиш, само дето е отпечатан в розово, за да се набива на очи. Като покана за чалготека. Елате повече.

Програмата… ами нея можете да не си я купувате, всъщност, така или иначе интересното за четене е отмъкнато от в. Стандарт.

Представлението

Насам-натам пише, че ме очаквал час и половина гарантиран смях. Пък на мен не ми беше никак смешно, даже напротив. Успях да се засмея на две или три места, на вицове от улицата, които съм чувал, но съм забравил. Иначе представлението е изпълнено с вицове и скечове от типа на вицовете, които разказва Слави в края на шоуто си. Това донякъде освежава тъповатия текст и го разчупва. Донякъде. Защото ако не си прекарал последните десетина години на Марс, ще си чувал поне 80% от смешките. Просто поредният субпродукт, който минава покрай мен, без дори да му отдам голямо внимание.

Актьорска игра

Ивайло Христов и Алексей Кожухаров направо ме размазват. Аз съм фен на Иво още отпреди да започна да работя в театъра, а Алекс също ми е много комичен типаж. Уникални са, много ме радват. А Блатечки и Петър Тосков не могат да играят друго, хванали са си калъпа и си бичат каквото си знаят.

Декор и сценография

Бях виждал и (а и бях чувал за) голяма част от декора, както и за някои сценични решения и те никак не ме изпълваха с ентусиазъм. Елементарна работа – споменава се Хемингуей в текста – сочи се прилежно закачен негов портрет на стената до опъната рибарска мрежа, гребло на лодка… Ерол обича да се боксира – ей ти го боксовия чувал – виси и чака да бъде блъскан… PlayStation – седи в ъгъла. По текст трябва да се пие бира – хладилникът е пълен, няма страшно.

Противоречие

1. Окей, в мъжкото мазе не влизат жени… логично – то си е мъжка територия, непревземаема крепост, един вид Итака. Ами тогава Мая защо се разхождаше из него, докато си стържеше по цигулката между действията? И… това решение с живото изпълнение нещо хич не ми се връзваше логично с пиесата.

2. Пиесата е от Кристоф Магнусон, а в същото време е „авторски спектакъл“ на Емил Бонев. Как става тоз номер?!

Вместо заключение

Не бих поканил приятели на това представление. Защото смятам, че всички онези, които аз бих поканил на театър, имат нещо в главите си и умеят да го използват, не обичат да им бъдат давани нещата сдъвкани ситно и готови за преглъщане. Защото и те, както и аз, плюем на такъв вид субкултура, която ни залива.

Мога да пиша още доста по темата, но смятам да спра дотук, мисля, че казах достатъчно, за да се разбере какво мисля като цяло. За обобщение само ще кажа, че ако имаше сайт, подобен на imdb.com, но за театър, щях да сложа 1/10 или 2/10 (с много компромиси).

Веднага след премиерата се показа една публикация в блог, която имам подозрението, че е написана от вербуван (или силно пристрастен) човек – прекалено е полирана и излъскана.

Categories
Театър

Забавачка за мъже

В театъра се работи по новото заглавие „Мъжка забавачка.“ от Кристоф Магнусон, авторски спектакъл на Емил Бонев.

Не, не си и помисляйте да ми задавате въпроса как е от някой автор и авторски спектакъл на друг – отговор на този въпрос не се дава.

Премиерата е на 5 април, а в ролите са Асен Блатечки, Петър Тосков, Алексей Кожухаров и Ивайло Христов.

Това, в дясно на вашите екрани, е плакатът. Или поне част от него. Идеята беше да бъде филмов плакат, максимално доближаващ се като концепция на холивудска продукция. Но това е дълга и тъжна история, която няма да разказвам (сега). В крайна сметка това ще виждате разлепено по улиците. Изчистени са шапката и малко друга ненужна за блога ми информация, за да е по-прегледно. Изпълнението на плаката е на Тинко от pswa.biz, който брадяса докато с неохота изопачаваше и връщаше перфектния филмов плакат към театрален.

Фотограф е Георги Вачев (, че кой друг!?)