Categories
Театър

Дисни трилър и изначалният страх

Дисни Трилър

„Дисни трилър“ на Стайко Мурджев в Драматичен театър – Пловдив е представление, което копнеете да гледате. Но същевременно с това ви е страх. Така мога да обобщя впечатленията и възхитата си за представлението.

Изключителен фен съм на театър, който вълнува, който провокира, който те предизвиква да (съ)преживяваш случващото се на сцената и който те кара да настръхваш. Като някакво зловещо съчетание между скоростно влакче и влакче на ужасите, което поставя на изпитание привидната смелост – хем знаеш, че си в безопасност, хем крещиш неистово, а вятърът и различни други фактори отвяват защитната обвивка и оголват и подсилват страховете и емоцията.

„Дисни трилър“ е точно такова преживяване. То се случва в Пловдивския театър, на камерна сцена, под режисурата на Стайко Мурджев. Не крия, че не бях особено впечатлен от предишни негови постановки – „Когато гръм удари“ и „Крал Лир“. Донякъде се опитвах да изследвам лутането му. И когато разбрах, че ще поставя „Дисни трилър“, първоначално смятах да пропусна. После, евентуално да не съжалявам за пропуснатата възможност, „си написах домашното“ – седнах и прочетох пиесата, повече за театралното течение и текстове на няколко от най-ярките представители. И вече бях убеден, че трябва да гледам какво се е получило. Пиесата е поставяна преди години в Театър 199 и на сцената на учебния театър в НАТФИЗ, а аз за съжаление не съм ги гледал.

Още докато четях пиесата, макар и на английски, имах усещането, че изпитвам усещания, които вече съм преживявал на кино и докато съм гледал филми. Всъщност малко са филмите, които наистина са ме втрещявали, а още по-малко – книгите, които са успявали да рисуват в съзнанието ми плътни и ярки, живи картини и са провокирали и други сетива, освен зрението.

Първоначалното ми впечатление и убеждение беше, че „Дисни трилър“ не е за всеки. Сега, вече два дни след като гледах представлението и след като вече детайлно обсъдихме с Нели всички аспекти на преживяното, мнението ми е коренно различно — това е спектакъл за всички и е въпрос на умело представяне, за да може не просто да провокира зрителския интерес, а и да достигне до публиката, да ги накара да го почувстват и правилно разберат и оценят достойнствата му.

„Дисни трилър“ е изпитание, предизвикателство. За режисьора, за артистите, за администрацията на театъра, за публиката. За всички. Всички трябва да се изправят пред страховете си и (евентуално) да ги преодолеят. Защото „Дисни трилър“ е представление за страха. За страха в най-различните му проявления и форми, но и за оня изначален страх, който те смразява изневиделица и кара косъмчетата на ръцете да настръхват без реална причина. Нямаше как да не се сетя за студията на Фриц Риман „Основни форми на страх“, защото темата сме я обсъждали с приятели неведнъж и то доста обстойно.

Както и самата пиеса предполага и изисква (а и театралното течение, към което принадлежи, като цяло), представлението е шоково. И визуално, и вербално, то поставя на изпитание границите на зрителската търпимост. Ако трябва да сравнявам, вероятно бих дал за пример текстовете на Ървин Уелш (ако трябва да е литература) или филмите от поредицата „Убийствен пъзел“ – едновременно описват някаква плашеща действителност, но усещането е допълнително подсилено, за да е още по-шокиращо. Харесвам този подход и смятам, че театърът трябва да дава крайни примери и да провокира по този начин различни емоции, действия или други реакции. Наясно съм, че „Дисни трилър“ ще провокира полюсни мнения и реакции, но съм наясно, че онези, които го отричат, няма да го правят, защото представлението или текстът не са достигнали до тях, а защото ще ги е страх да признаят, че това се е случило.

Защото „Дисни трилър“ дърпа една много тънка струна във всеки и пиесата съчетава в себе си елементи на страха от ранното творчество на Стивън Кинг и познатото от Сартр „Адът – това са другите“. Въздейства на психологическо ниво и извлича и гъделичка страхове, стаени във всеки от нас и съвсем органично съчетчва такива, провокирани от външни фактори.

В измисления свят на близнаците брат и сестра Пресли и Хейли Стрей има място единствено за спомените от миналото, барбитуратите на родителите им, умрели преди 10 години, и шоколад. Будят се нощем и с помощта на лекарството прекарват деня в сън. Нямат приятели и напускат дома единствено за да купят шоколад. В началото ги заварваме в спор кой да купува шоколада. Хейли споделя, че последният път, когато е била за шоколад, е била нападната от глутница освирепели кучета и е била спасена от свещеник с пушка. Хейли изглежда напрегната, затова Присли поема отговорността за шоколада и я успокоява, като ѝ разказва любимата ѝ приказка: описание на ядрен холокост, след който те са единствените оцелели.

Извратена модерна версия на Хензел и Гретел, която бързо придобива допълнителни окраски, когато стените на дома, които отделят идеалния свят от лошото и страшното, което дебне отвън, рухват. Шум отвън и любопитството, което се оказва по-силно от страха, позволява на страховете, които спотайваме в себе си, да се срещнат с тези, които ни дебнат отвън. Дневната на дома бързо се превръща от непревземаема крепост, в стерилна операционна, подготвена в нея да се извърши болезнена дисекция на всички страхове, както и на нездравия ни интерес да наблюдаваме зрелищния процес. Потръпваме нервно, но не отместваме погледа си, за да не изпуснем нещо, доволни, че това се случва на друг, не на нас самите. На нас това не може да ни се случи, ние се чувстваме защитени, защото маските, които носим и стените, които сме изградили около себе си, ни предпазват. С крайчето на съзнанието ни знаем, че сме на театър, в театъра, удобно разположени на червените кресла, там някъде в мрака.

„Дисни трилър“ е преживяване, което, убеден съм, не ви се е случвало досега. Това е най-новото заглавие от репертоара на Пловдивския театър, а премиерата му е на 12 ноември. Кратка, изключително динамична пиеса, изпълнена с къси и незавършени диалози и дъъълги, но за сметка на това пък безкрайно описателни монолози. Гледа се леко, продължава около час и 20 минути, без антракт. После изпитваш страх.

Това написах като начало за F2Ftv и точно тези думи бяха цитирани (без посочване на автори и източник, разбира се) от Мариела Хубинова за БНТ2 и точно за тях беше се хванала тя, за да проверява истинността им. А те са неоспорим факт, защото не съществуват такива прегради, няма такива маски и това, че сме на театър, в театъра, не означава абсолютно нищо. Още след угасването на светлините, започваме да проектираме себе си във всеки един от персонажите, техните страхове са и наши страхове. И това ни плаши, това ни ужасява, това ни кара да потръпваме. Защото някой ни е хванал, вързал ни е и насила ни оголва, достига до най-съкровените ни кътчета, които кътаме и пазим в себе си, за себе си. Това предизвиква паническия страх.

Мога да пиша още много, защото имам някакво вътрешно усещане, че вероятно ще съм най-ревностния защитник на постановката, а през последните дни по различни поводи се впускам в анализи както на нея, така и на отделни теми, които разглежда. Разчекнал съм я като жаба на масата и с бръснарски ножчета ѝ правя нескопосани разрези в опит да стигна още по-дълбоко. Само хлебарки още не съм ял, но това не е страшно, а гнусно. Мога още надълго и широко да описвам страхотната актьорска игра, режисьорски решения, за изключителната сценография, напластила спомените… за всички тези неща ще пишат всички останали, които ще отразяват премиерата или преживяването си на по-късен етап. Няма как крайният продукт да е изключителен без съставните му звена да не са. Но аз исках да опиша други неща, за които другите не биха писали, не биха се замислили върху тях, не биха анализирали. Защото те, струва ми се, ще са решаващи за провокиране на интереса.

Защото е важно да се гледа „Дисни трилър“. Защото единственият начин да преодолееш страховете си, е да се изправиш срещу тях.


Любопитно е защо много от колегите журналисти не бяха на пресконференцията и не изпитаха емоциите, които заглавието така щедро раздаваше. Вероятно това обяснява защо толкова много се опряха на първоначалните ми впечатления. Ако имате нужда от още повече убеждения, прочетете материала на Мария Луцова в „Марица“, с която се засякохме на представлението. Можете да чуете и интервюто за Радио Пловдив, в което Галя Митева категорично потъпка визия, мисия и цели на радиото, правейки помен с чужда, моята, пита.

Страх!

Categories
Театър

Глас

Когато преди време научих, че Ивана Папазова ще прави моноспектакъл, искрено се зарадвах, защото тя, освен (може би е твърде силно да нарека „приятел“) позната и колега, с която сме работили заедно, е и актриса, която наистина много харесвам. Направи ми впечатление още преди много години с ролята си в „По-близки до земята“ от Желько Хубач, реж. Петър Кауков, после супер много се кефех на ролята ѝ на Елена в „Сън в лятна нощ“ (пак на Петър Кауков), харесваше ми като слугинята (малка, но запомняща се роля) в „Кървава сватба“ на Лорка (спектакъл на Мариус), Агафя Тиховна в „Женитба“ на Гогол и Ева в „Есенна соната“ (постановки на Иван Урумов). Загърбвайки истеричността в „Крал Лир“ на Стайко Мурджев, беше интересно да я гледам и като шута, макар за там да съм напълно съгласен с Анелия Янева за „пропиления актьорски заряд на Ивана“ (оставяме настрана и факта, че повече приличаше на Жената-котка, отколкото на шут, защото е друга тема). Тя е играла и в други представления, някои от които или не съм гледал, или не съм запомнил. Но и гореизброените са напълно достатъчни, за да разкрият част от актьорския ѝ потенциал, защото с всяка следваща роля тя успява да ме изненада, да ми покаже още, и още, и още. Затова я харесвам и не го крия. Затова се зарадвах за моноспектакъла ѝ, защото знаех, че ще ме изненада за пореден път.

Да правиш моноспектакъл хич не е майтап работа. Ако не вярвате, питайте Мариус, питайте Камен Донев дори… Или го правиш и си номер 1, или гръмко се проваляш. Средно положение няма.

плакатът на Глас„Глас“ не е лъжица за всяка уста, нито е представление за всеки. Не че е някакво толкова високо изкуство, елитарно и на прага на разбираемостта, не, в никакъв случай, но не е и бързосмилаем ситком, който гледаш и забравяш още при излизането от салона. А „Глас“ дори не е комедия. По всяка вероятност след заглавието в програмата ще пише „драма“. След като прочетох пиесата и успях да изгледам и спектакъла, личното ми мнение е, че това е трагедия. Истинска трагедия. Защото във всеки учебик по естетика се казва, че „трагично е загиването на прекрасното при сблъсъка му с действителността“. Защото едва ли има по-голяма трагедия от осъзнатия опропастен живот, потенциал, талант… Цял живот да преследваш мечтата си — да пееш, — която се изражда, за да се превърне в своята противоположност, но да продължаваш да я следваш сляпо до момент, в който намразваш себе си и гласа си. Да се боиш от гласа си, да чувстваш нежелание, отвращение дори да го чуваш… И готовността по-скоро да посрещнеш смъртта, отколкото да извадиш ГЛАСА наяве…

Да пее или да замълчи завинаги? Една велика певица се ражда от сянката на друга. А може би сянката, отражението е именно другата. Дубльорката или оригиналът. Виктория Глас или Мария Калас. За едната животът свършва там, където е свършило изкуството. А за другата продължава безмилостно. Овладяла ролята си до съвършенство, дубльорката знае как да изиграе примадоната. Ще се поддаде ли на изкушението да излезе на сцената и да го направи?

Кадър от представлениетоЗа това иде реч в представлението и в страхотния текст на Елена Алексиева. За нежеланието, за отвращението, за двойнствеността, за непознаната човешка съдба, която се крие зад всеки иконичен образ…

Шепа хора, седнали в удобните кресла на камерна сцена съпреживяваме с героинята, а видимо – и с Ивана всяко движение, всичко, което се случва на сцената, нейната изповед. Докосваме се до страховете й, защото те са толкова плътни, че можеш да ги пипнеш.

Сериозна работа е паднала, то си личи, защото изповедта на Глас е толкова истинска, някак толкова земна, близка, разбираема, едва ли не наша собствена – това предаване на емоция не се случва току-така и дори да е засложено в драматургичната основа, необходима е и допълнителна сериозна работа това наистина да се случи.

Консултации с вокален педагог (доц. Лилия Илиева), промени и размествания на текста така, че да се подсили емоцията или да отговори по-точно на режисьорски изисквания, маниерност, присъща за и позната ни от хора от висшето изкуство.

Страшно много харесах какво видях, същото усещане долових и у хората, с които бях – получихме точно онова, за което бяхме отишли, видяхме онова, което искахме да видим и преживяхме онова, което очаквахме да преживеем. Някак неусетно разбрахме, че концертът, който очакваме, току-що е свършил.

Единственото нещо, което някак през цялото време ми стоеше странно, бяха обувките. Нямам идея защо, но през цялото време имах усещането, че са от друго представление, а понеже гледахме репетиция, са били удобни на Ивана и затова е с тях. Всичко останало беше безупречно. И в началото споделих, че „Глас“ не е представление за всички, но онези, които обичат истинския театър, ще го харесат и аплодират дълго. И ще го препоръчат на приятели, както правя аз в момента.

По-горе написах, че като правиш моноспектакъл или го правиш и ставаш Номер 1, или се проваляш. Средно положение няма. Ивана Е номер 1! Тествано.

Снимките са на Георги Вачев, още няколко снимки има в страницата във facebook на театъра. Премиерата е на 16 и 17 април.

Categories
Шум зад кулисите

Номинации за Аскеер 2013

През годините наградите Аскеер винаги са били някак по-престижните, по-желаните и с по-голяма тежест награди за театрално изкуство у нас. Икар винаги са ми изглеждали като „защото трябва да ги има“… За толкова години Аскеерите някак по-точно улавяха пулса на българския театър и отсяваха по-точно най-добрите през годината (с изключение на миналата, когато незнайно защо журито беше решило да отсвири варненския театър, който пък имаше изключително силен сезон и репертоар!). По традиция, сред номинираните не попадат и заглавия и творци от състава на Театър „Българска армия“ (а може би трябва, защото сред тях също има много добри, а журито не е само от театъра, че да е пристрастно)..

Наградите тази година ще отидат за спектакли, чиято премиера е била в периода от 15 април 2012 г. до 10 април 2013 г. Тази година номинациите за Аскеер ми изглеждат странни. Не знам дали и какво са гледали от журито и по какви критерии са избирали номинираните, но оставам с усещането, че има нещо сбъркано. И за първа година Икарите ще са по-смислената награда.

Следват номинациите, заедно с фаворитите ми. Като цяло ми се струва тъпо наблъксването в категориите на недотам ярки заглавия, за да може „Хамлет“ на Явор Гърдев да е безспорен фаворит. Също така се чудя защо не направят категория „Ляхова, Тороманов и Шурелов“ и на ротационен принцип всяка година да им дават награда, че да може и други сценографи и костюмографи да видим…

Водеща мъжка роля

  1. Герасим Георгиев – Геро за ролята на Ганьо Балкански в „Господин Балкански“ от Георги Данаилов, постановка Бина Харалампиева, Младежки театър „Николай Бинев“
  2. Леонид Йовчев за ролята на Хамлет в „Хамлет“ от Уилям Шекспир, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Марин Янев за ролята на Филипо, Стефан Мавродиев за ролята на Николо и Илия Добрев за ролята на Пепино в „Търси се стар клоун“ от Матей Вишниек, постановка Ивайло Христов, Народен театър „Иван Вазов“

Леонид йовчев, няма съмнение. Не защото не заслужава наградата за ролята, а защото останалите бледнеят.

Водеща женска роля

  1. Елена Азалова за ролята на Мария Гаралда в „Карнавал“ от Жорди Галсеран, постановка Петър Денчев, Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора
  2. Жорета Николова за ролята на Нанси в „Морски пейзаж“ от Едуард Олби, постановка Петър Денчев, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Илка Зафирова за ролята на Елизабет Лоу в „Когато дъждът спря да вали“ от Андрю Бовел, постановка Зорница София, Малък градски театър „Зад канала“

Странно, но нямам фаворит. Може би Илка Зафирова, въпреки че не съм гледал тази ѝ роля, но пък Илка е страхотна актриса, така че нямам съмнения, че се е справила безупречно.

Поддържаща мъжка роля

  1. Атанас Атанасов за ролята на Труман в „Хората от Оз“ на Яна Борисова, постановка Галин Стоев, Театър 199 „Валентин Стойчев“
  2. Вежен Велчовски за ролята на Абдел в „Летище“ по пиесата „Светулки“ от Тена Щивичич, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“
  3. Павлин Петрунов за ролята на Гунчо в „Духът на поета“ от Стефан Цанев, постановка Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“

Пас.

Поддържаща женска роля

  1. Даниела Викторова за ролята на Тереза в „Паметта на водата“ от Шийла Стивънсън, постановка Стоян Радев, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
  2. Ивана Папазова за ролята на Шут на Лир в „Крал Лир“ от Уилям Шекспир, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  3. Станка Калчева за ролята на Корделия Егерман в „Часът на вълците“ по мотиви от „Из живота на марионетките“ на Ингмар Бергман, постановка Десислава Шпатова, Младежки театър „Николай Бинев“

Ей това ми е много интересна категория. Искам и трите да спечелят! Или поне първите две! (тайничко май Ивана ми е фаворит)

Изгряваща звезда

  1. Васил ДуевДани за ролите на Свалячът и Сексистът в „Самотни персонажи“ от Васил Дуев, постановка Васил Дуев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Гергана Плетньова за ролята на Соня във „Вуйчо Ваньо“ от Антон Павлович Чехов, постановка Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
  3. Димитър Живков за ролите на г-н Димитров, Здравко, Бабата, Взводния, Снайпера, Анна, Йоцко, Веси, Баце Мише, Спас Певеца, Стрина Милетка в „Живак“ (Авторски моноспектакъл) от Димитър Живков, постановка Димитър Стефанов, Продуцентска къща „Креди Арте“

Да сложиш Гергана Плетньова в тази категория е обидно. Не само заслужава да спечели, ами ако може – да ѝ връчат два аскеер-а.

Режисура

  1. Ивайло Христов за „Търси се стар клоун“ от Матей Вишниек, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Неда Соколовска за „Майките“, авторски вербатим спектакъл, Студио за документален театър „Vox populi“
  3. Явор Гърдев за „Хамлет“ от Уилям Шекспир, Народен театър „Иван Вазов“

Някакви съмнения, че Явор Гърдев ще вземе награда? Не би трябвало да имате…

Сценография

  1. Даниела Олег Ляхова, Никола Тороманов и Венелин Шурелов за „Хамлет“ от Уилям Шекспир, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Елена Иванова за „Летище“ по пиесата „Светулки“ от Тена Щивичич, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“
  3. Петя Боюкова за „Очите на другите“ от Иван Димитров, постановка Марий Росен, Народен театър „Иван Вазов“

Пак за „Хамлет“, въпреки че личното ми предпочитание е Елена Иванова.

Костюмография

  1. Даниела Олег Ляхова, Никола Тороманов и Венелин Шурелов за „Хамлет“ от Уилям Шекспир, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Петя Боюкова за „Очите на другите“ от Иван Димитров, постановка Марий Росен, Народен Театър „Иван Вазов“
  3. Юлиян Табаков за „Идиот 2012“ по Фьодор Михайлович Достоевски, постановка Десислава Шпатова, Народен театър „Иван Вазов“

Пфф… айде, пак „Хамлет“, мир да има…

Театрална музика

  1. Асен Аврамов за „Медея – майка ми“ от Иван Добчев в съавторство със Стефан Иванов, постановка Иван Добчев и Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Антоний Дончев за „Ричард ІІІ“ по Уилям Шекспир, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Мартин Каров за „Скачай!“ от Здрава Каменова и Мартин Каров, постановка Калин Ангелов, Театър „София“

Скачай!

Най-добро представление

  1. „Майките“, авторски вербатим спектакъл, постановка Неда Соколовска, Студио за документален театър „Vox populi“
  2. „Търси се стар клоун“ от Матей Вишниек, постановка Ивайло Христов, Народен театър „Иван Вазов“
  3. „Хамлет“ от Уилям Шекспир, постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

така и така сме тръгнали да даваме на „Хамлет“, поне да е навсякъде… ще има мат’рял после медиите да пишат заглавия…

Съвременна българска драматургия

  1. „Терапевтът“ от Елена Алексиева (Народен театър „Иван Вазов“, постановка Крис Шарков, 16 ноември 2012 г.)
  2. „Една седмица страсти“ от Любен Босилков (Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора, постановка Ивелин Керанов, 25 март 2013 г.)
  3. „Зазиданите“ от Ясен Василев (Младежки театър „Николай Бинев“, постановка Тея Сугарева, 8 октомври 2012 г.)

Тази година Академия „Аскеер“ присъди Специална награда Почетен „АСКЕЕР 2013“ за творческа чест и принос в развитието на театралното изкуство на проф. дфн Александър Шурбанов за превода на четирите високи трагедии на Шекспир – „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“ и „Макбет“

Академия „Аскеер“ удостоява с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство „АСКЕЕР 2013“ актрисата Емилия Радева.

На номинираните – честито, церемонията е на 23 май и ще я дават по телевизора! За радост – на живо.

Categories
Шум зад кулисите

Коя е Виктория Глас

Вероятно е голямо предизвикателство за коя да е актриса да играе Мария Калас в биографична пиеса за великолепното сопрано. Вероятно е още по-голямо предизвикателство текстът да се окаже не съвсем биографичен и да разглежда Калас от гледна точка на нейната [измислена] дубльорка Виктория Глас. Мисля си, че е значително по-сложно да влезеш в кожата и изиграеш образ, който е винаги в сянка, получава аплодисментите, които са за него, но са адресирани за друг човек. В текст, който изследва превръщането на обикновените хора в звезди…

Това се случва в момента в пловдивския театър, на камерна сцена. Млад и надъхан екип започна днес репетиции на сцена на заглавие, което звучи доста предизвикателно като начинание. Сценичният екип строи отчасти готовия декор, затова набързо спирам до всеки от постановъчния екип, за да разменим по няколко думи.

Пиесата се казва „Глас“, това ще е името и на постановката. Автор е Елена Алексиева, която изглеждаше възхитена, че е част от постановъчния процес, а не изолирана от него. Подобна радост, че тя е наоколо долових и у останалите, което предрича, че приказката „Пази, Боже, да ти се случи да работиш с жив автор!“ в случая не важи.

Премиерата ще бъде на 16 април (с предпремиерно представление точно след месец, на 15 април).

Всъщност „Глас“ не е непознат текст – той е бил представян в Пловдив и София от актрисата Ивана Папазова като част от инициатива, наречена „театър на маса“.

Глас
(снимката е от страницата на Галерия Снежана във Facebook)

Именно Ивана ме покани да се срещна и запозная с хората, с които работи по спектакъла. Подходих неуверено, почти бях на ръба да се откажа и да не отида, защото не познавах нито текста, нито авторката му, а за режисьора Калин Ангелов само бях чувал (макар и все добри неща), но не познавах и не бях гледал негови работи. Въпреки че много ми се искаше да гледам „Васа Железнова“, която той постави в Търново преди време. Дългия разговор с него оставих за по-късен етап, когато все пак успея да прочета „Глас“, не ми беше интересно да си говорим общи неща, а без да съм си свършил домашното, няма как да се случи интересен диалог. Да, той вероятно и сега можеше и би ми разказл подробности и детайли, но за мен по-интересно на този етап беше общото усещане, нагласата, тръпката от началото…

Заприказвах се с Елена Алексиева, непринудено, без да ѝ тикам диктофон в лицето. По-интересно ми беше в неофициален разговор да науча повече за нея и текста ѝ. „Официалния“ разговор и допълнителни въпроси оставих за пресконференцията или ако се засечем преди това. По-късно разбрах защо ми е било любопитно и приятно да си говорим с нея – оказа се, че е доктор по семиотика, което аз като фен на Еко, надуших някак в начина ѝ на мислене и изразяване.

Всъщност пиесата „Глас“ има интересна история – текстът е създаден за ученичка на Снежина Петрова, която пожелала да изиграе Калас. Оказало се, обаче, че създаденият текст не срещнал приемане и се очаквало да бъде радикално променен, за да напасне на очакванията и представите – нещо, което не е по вкуса на никой [жив] автор, оттам и приказката от по-горе.

Така пиесата остава в оригиналния си вид и в изчакване на своя момент.

Не разбрах точно как е достигнал до Ивана, но следва сцепление между текст и актьор и това е нещото, което впечатлява Калин Ангелов, който предлага да го реализират на сцена. В този екип вече авторът е ОК да прави промени на драматургичната основа, където и ако се налага по искане на режисьора или заради специфики на актьорската игра.

Оттам насетне процедурата е ясна – обсъждания, изследване на образа на Мария Калас, нейните жестове, гледане на нейни изпълнения и анализирането им, следват уроци по пеене, репетиции на маса, за да се стигне до днес, когато е време да се започнат репетиции и на сцена.

Ивана изглеждаше напрегната, но и силно фокусирана върху начинанието си, недотам разговорлива, но весела – как и защо текстът я вълнува, ще ми е любопитно да науча от нея по-нататък, когато спектакълът вече започне да придобива форма, а напрежението започне да отшумява. Със сигурност ще се срещнем отново, за да ми разкаже как вървят репетициите преди напрежението да се върне, засилвано от предстоящата премиера. Нямам абсолютно никакви съмнения в отдадеността ѝ към ролята си – познаваме се, гледал съм я в много и все различни роли, знам как отговорно подхожда към ангажиментите си. Знам че и тук ще успее да ме изненада и да ми предложи истински театър. Нямам търпение за следващата ни среща, вероятно по-дълга и нарочна, за да си говорим повече затова коя е Виктория Глас и за сложността от изиграването на герой, който е сякаш противоположност на суетната актьорска същност.

Оставих ги да репетират на спокойствие, но „Глас“ е начинание, което разбуди любопитството ми, ще следя развитието му и как еволюира от фрагменти текст до изпълнение на сцена. И ще ви държа в течение. Видите ли програмата за април на театъра, бързайте към касата за билети! Ще си струва!

Categories
Шум зад кулисите

Новите директори на театрите в Пловдив и Благоевград, Пазарджик и Кърджали

Погледнах на сайта на Министерството на културата, ей така – за всеки случай, по-скоро да се уверя, че наистина НЕ са публикували информация за новите назначения след проведените конкурси за директори на театри. Е, не бяха. Странно е защо могат да публикуват за провеждането на конкурси, а после не могат да публикуват резултатите… Или им е свършило работното време!? Писах им мейл, дано в обозримо бъдеще някой успее да го разчете и да ми отговори…

Но мълвата гръмна – Кръстю Кръстев, който досега временно изпълняваше длъжността, след сливането на Родопския театър и пловдивският, е новият дирекор на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив.

Много искам да припомня думите на Никола Пашов, актьор от Родопския театър, публикувани в блога на Елица:

Кръстьо Кръстев, който бе „дете на театъра“, през 80-те години бе кандидат за партиен член, но не го приеха и стана един от актива на СДС в Смолян след преврата. И понеже по партийна линия най лесно се успява в кариерата, след смъртта на Иван Караджов, бе избран и се задържа 4-ри мандата като директор /през това време си направи и къща в Смолян/, но не успя да се споразумее с кметицата на Партията Дора Янкова и не се разбраха как да продължат работата по издръжката на театралната сграда, оказала се воденичният камък на все по-обедняващите артисти и персонал.

И така, Пловдивският театър абдикира от ангажимента за обслужване на сцената в Смолян, но очевидно този управленски провал не е бил взет под внимание в Министерството. Защо ли? И каква ли е концепцията, която е предложена? Дали ще бъде разкрита предварително или ще трябва да я узнаваме поетапно, с течение на времето?

В същото време в Благоевградския театър имат нов директор. Сред четиримата претенденти за мястото, комисия от Министерството се е спряла на платформата на режисьорката Надежда Асенова. Искрено се надявам новото лице да донесе на театъра краят на соца, с който е пропит.

Информациите за театрите в Кърджали и Пазарджик са противоречиви. За Кърджали са се явили трима, докато за Пазарджик кандидатите са пет. Кои ще са, остава да се надяваме някой регионален новинарски сайт да сподели информация, че ако разчитаме на Министерството да публикува нещо…

Update: За директор на драматично-куклен театър „Димитър Димов“ със сцена „Кадрие Лятифова“ е избран режисьорът Димо Димов. В драматично-куклен театър „Константин Величков“ в Пазарджик директор е театроведът Александър Жеков. (източник едно и две)