Categories
Шум зад кулисите

Коя е Виктория Глас

Вероятно е голямо предизвикателство за коя да е актриса да играе Мария Калас в биографична пиеса за великолепното сопрано. Вероятно е още по-голямо предизвикателство текстът да се окаже не съвсем биографичен и да разглежда Калас от гледна точка на нейната [измислена] дубльорка Виктория Глас. Мисля си, че е значително по-сложно да влезеш в кожата и изиграеш образ, който е винаги в сянка, получава аплодисментите, които са за него, но са адресирани за друг човек. В текст, който изследва превръщането на обикновените хора в звезди…

Това се случва в момента в пловдивския театър, на камерна сцена. Млад и надъхан екип започна днес репетиции на сцена на заглавие, което звучи доста предизвикателно като начинание. Сценичният екип строи отчасти готовия декор, затова набързо спирам до всеки от постановъчния екип, за да разменим по няколко думи.

Пиесата се казва „Глас“, това ще е името и на постановката. Автор е Елена Алексиева, която изглеждаше възхитена, че е част от постановъчния процес, а не изолирана от него. Подобна радост, че тя е наоколо долових и у останалите, което предрича, че приказката „Пази, Боже, да ти се случи да работиш с жив автор!“ в случая не важи.

Премиерата ще бъде на 16 април (с предпремиерно представление точно след месец, на 15 април).

Всъщност „Глас“ не е непознат текст – той е бил представян в Пловдив и София от актрисата Ивана Папазова като част от инициатива, наречена „театър на маса“.

Глас
(снимката е от страницата на Галерия Снежана във Facebook)

Именно Ивана ме покани да се срещна и запозная с хората, с които работи по спектакъла. Подходих неуверено, почти бях на ръба да се откажа и да не отида, защото не познавах нито текста, нито авторката му, а за режисьора Калин Ангелов само бях чувал (макар и все добри неща), но не познавах и не бях гледал негови работи. Въпреки че много ми се искаше да гледам „Васа Железнова“, която той постави в Търново преди време. Дългия разговор с него оставих за по-късен етап, когато все пак успея да прочета „Глас“, не ми беше интересно да си говорим общи неща, а без да съм си свършил домашното, няма как да се случи интересен диалог. Да, той вероятно и сега можеше и би ми разказл подробности и детайли, но за мен по-интересно на този етап беше общото усещане, нагласата, тръпката от началото…

Заприказвах се с Елена Алексиева, непринудено, без да ѝ тикам диктофон в лицето. По-интересно ми беше в неофициален разговор да науча повече за нея и текста ѝ. „Официалния“ разговор и допълнителни въпроси оставих за пресконференцията или ако се засечем преди това. По-късно разбрах защо ми е било любопитно и приятно да си говорим с нея – оказа се, че е доктор по семиотика, което аз като фен на Еко, надуших някак в начина ѝ на мислене и изразяване.

Всъщност пиесата „Глас“ има интересна история – текстът е създаден за ученичка на Снежина Петрова, която пожелала да изиграе Калас. Оказало се, обаче, че създаденият текст не срещнал приемане и се очаквало да бъде радикално променен, за да напасне на очакванията и представите – нещо, което не е по вкуса на никой [жив] автор, оттам и приказката от по-горе.

Така пиесата остава в оригиналния си вид и в изчакване на своя момент.

Не разбрах точно как е достигнал до Ивана, но следва сцепление между текст и актьор и това е нещото, което впечатлява Калин Ангелов, който предлага да го реализират на сцена. В този екип вече авторът е ОК да прави промени на драматургичната основа, където и ако се налага по искане на режисьора или заради специфики на актьорската игра.

Оттам насетне процедурата е ясна – обсъждания, изследване на образа на Мария Калас, нейните жестове, гледане на нейни изпълнения и анализирането им, следват уроци по пеене, репетиции на маса, за да се стигне до днес, когато е време да се започнат репетиции и на сцена.

Ивана изглеждаше напрегната, но и силно фокусирана върху начинанието си, недотам разговорлива, но весела – как и защо текстът я вълнува, ще ми е любопитно да науча от нея по-нататък, когато спектакълът вече започне да придобива форма, а напрежението започне да отшумява. Със сигурност ще се срещнем отново, за да ми разкаже как вървят репетициите преди напрежението да се върне, засилвано от предстоящата премиера. Нямам абсолютно никакви съмнения в отдадеността ѝ към ролята си – познаваме се, гледал съм я в много и все различни роли, знам как отговорно подхожда към ангажиментите си. Знам че и тук ще успее да ме изненада и да ми предложи истински театър. Нямам търпение за следващата ни среща, вероятно по-дълга и нарочна, за да си говорим повече затова коя е Виктория Глас и за сложността от изиграването на герой, който е сякаш противоположност на суетната актьорска същност.

Оставих ги да репетират на спокойствие, но „Глас“ е начинание, което разбуди любопитството ми, ще следя развитието му и как еволюира от фрагменти текст до изпълнение на сцена. И ще ви държа в течение. Видите ли програмата за април на театъра, бързайте към касата за билети! Ще си струва!

Categories
Шум зад кулисите

Новите директори на театрите в Пловдив и Благоевград, Пазарджик и Кърджали

Погледнах на сайта на Министерството на културата, ей така – за всеки случай, по-скоро да се уверя, че наистина НЕ са публикували информация за новите назначения след проведените конкурси за директори на театри. Е, не бяха. Странно е защо могат да публикуват за провеждането на конкурси, а после не могат да публикуват резултатите… Или им е свършило работното време!? Писах им мейл, дано в обозримо бъдеще някой успее да го разчете и да ми отговори…

Но мълвата гръмна – Кръстю Кръстев, който досега временно изпълняваше длъжността, след сливането на Родопския театър и пловдивският, е новият дирекор на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив.

Много искам да припомня думите на Никола Пашов, актьор от Родопския театър, публикувани в блога на Елица:

Кръстьо Кръстев, който бе „дете на театъра“, през 80-те години бе кандидат за партиен член, но не го приеха и стана един от актива на СДС в Смолян след преврата. И понеже по партийна линия най лесно се успява в кариерата, след смъртта на Иван Караджов, бе избран и се задържа 4-ри мандата като директор /през това време си направи и къща в Смолян/, но не успя да се споразумее с кметицата на Партията Дора Янкова и не се разбраха как да продължат работата по издръжката на театралната сграда, оказала се воденичният камък на все по-обедняващите артисти и персонал.

И така, Пловдивският театър абдикира от ангажимента за обслужване на сцената в Смолян, но очевидно този управленски провал не е бил взет под внимание в Министерството. Защо ли? И каква ли е концепцията, която е предложена? Дали ще бъде разкрита предварително или ще трябва да я узнаваме поетапно, с течение на времето?

В същото време в Благоевградския театър имат нов директор. Сред четиримата претенденти за мястото, комисия от Министерството се е спряла на платформата на режисьорката Надежда Асенова. Искрено се надявам новото лице да донесе на театъра краят на соца, с който е пропит.

Информациите за театрите в Кърджали и Пазарджик са противоречиви. За Кърджали са се явили трима, докато за Пазарджик кандидатите са пет. Кои ще са, остава да се надяваме някой регионален новинарски сайт да сподели информация, че ако разчитаме на Министерството да публикува нещо…

Update: За директор на драматично-куклен театър „Димитър Димов“ със сцена „Кадрие Лятифова“ е избран режисьорът Димо Димов. В драматично-куклен театър „Константин Величков“ в Пазарджик директор е театроведът Александър Жеков. (източник едно и две)

Categories
Шум зад кулисите

Смолян остава без театър

Родопски драматичен театър

Това, което се вижда на снимката по-горе не съществуваше и по времето, когато тя е правена – през 2010. Още тогава Родопски театър „Николай Хайтов“ не съществуваше, а беше преустроен в сцена към Драматичен театър – Пловдив.

Още когато се стигна до това решение беше ясно накъде вървят нещата и че един ден ще се стигне до пълното закриване. Ден, в който няма виновни и всеки би се оправдал с другите, с едни имагинерни „те“. Защото предстоят избори, конкурс за директор…

Първи февруари е денят, в който и Сцена „Николай Хайтов“ престана да съществува. Така пише в Смолян Прес – статия, до която попаднах през Светът днес.

Разбира се, както споменах по-горе, виновни са другите, пловдивският театър ни лук ял, ни лук мирисал.

„В устройствения правилник на драматичния театър в Пловдив от 1 февруари не фигурира сцена „Николай Хайтов“, тъй като физически тя не съществува, след като сградата е прехвърлена“, каза директорът на драматичен театър Пловдив Кръстю Кръстев.

Припомнят ни се цифри:

издръжката на огромната сграда е над 240 000 лв на година, а продадените билети са едва за 60 000 лв., от наеми от сградата се получават още около 12 000 лв. Сградата е с втората по големина сцена в страната след тази в НДК. Трупата и персонала, който досега се е поддържал е получавал по 140 000 лв. работни заплати на година.

Остават много незададени въпроси: Защо директорът на пловдивския театър и бивш (последен) директор на Родопския драматичен театър допусна да се стигне дотук, какво направи и не направи, за да се случи нещо различно от фатален изход? Защо допусна сцената да остане на самотек и да се закрие? Защо е допуснал да се стигне до годишен приход от билети едва 60 000 лева, как ще се отрази този провал на отговорния за това служител/служители и какви ще са наказанията? Имал ли е разговор с Община Смолян, фактически стопанин на сградата, за използване на сцената… Все неудобни въпроси, които журналистите сякаш не смеят да задават, незнайно защо…

Единствената надежда остава конкурсът за нов директор на Пловдивския театър, който дано да бъде спечелен от мениджър, не от режисьор, той и актьор, който никой никъде иначе не ще да играе и/или поставя, та кандидатствал за директор. Нов директор, който със здрава ръка да се заеме с подобряване на обстановката. Защото за настоящия дочутото преди време определение „мижитур“ все повече ми се струва подходящо.

Комунизмът си отиде преди повече от 20 години, време е да бъде изкоренен и от театрите и пропитото от соц културно министерство, което избира и назначава директори на шуробаджанашки принцип в конкурс с неясни критерии и правила, без прозрачност и без публично обявяване на кандидатурите и концепциите за развитието.

Ето как изглежда пустеещата сграда на театъра в Родопите, когато я видях за последно:
сградата на театъра в Смолян

В страни от нея Евридика нямо се опитва да извика срещу всичката простотия, която се случва в и около театъра, а отпред Николай Хайтов и Аго Хасан са застинали с леки усмивки, защото знаят, че имената им са останали и ще останат във времето, докато днешното безумно време ще отмине незапомнено.

Categories
Шум зад кулисите

Търси се… директори на театри

Министерство на културата е публикувало обяви за директор на четири театъра – Пловдивския, Пазарджишкия , театъра в Кърджали и Благоевград. (имам опасения, че след време публикуваното съдържание зад препратките ще изчезне в небитието, защото от министерството не подозират какво е интернет, как работи и как може да служи за запазване на информации. То министерството и за офлайн запазване на паметници не се грижи, та за Интернет, но това е друга и дълга тема…) Ето и новината във „вестник“ (!?) Марица.

Та четири театъра търсят своите (нови?) директори. Обявяването на конкурс за театъра в Пазарджик за мен е страхотна новина, защото това означава, че театърът ще продължи да съществува самостоятелно, а няма да бъде слят, както се говореше, с Пловдивския, давайки на директора на пловдивския театър почти имераторско влияние и контрол на театралните сцени в областта – нещо, което настоящият директор на пловдивския театър не демонстрира като умение и възможност за справяне.

Преди време чух едно определение за настоящия директор на Пловдивския театър – Кръстю Кръстев. То беше „мижитур“. Имам право да запазя източника си в тайна, но определението мога да споделя. Защо се стигна до него – защото г-н Кръстев беше директор на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“, а след сливането му с Пловдивския, той наследи овакантелия в Пловдив пост (след Емил Бонев) – което сега все повече ми изглежда като задкулисна машинация и нагласен ход, отколкото адекватно решение. И вместо да видим адекватно възползване от създалата се ситуация и управление на двата обекта, станахме свидетели на запускането на смолянската сцена и съсредоточаването на всички усилия в Пловдив, създавайки посредствен репертоар, който чат-пат да пътува до Смолян. Това не е управление, а самотек. Нещо, на което трябва да се сложи край и да бъде избран директор, който да знае какво прави. При това да е виждал динамичния процес по създаване на репертоар, а да не се изненадва и учудва от непрекъснатата необходимост от създаване на нова (ако може – и качествена!) продукция. Родопският театър (заради липса на бюджет или друго), реализираше малко нови заглавия. Репертоарът беше слаб и непривлекателен за зрители. Пловдивският театър, от друга страна, беше влязъл вече в ускорен и непрекъснат цикъл за реализиране на нови заглавия и имаше в репертоара си немалко добри заглавия. Нещо, което след сливането рязко секна. Сега е моментът да се подбере подходящият човек, който от една страна адекватно да управлява пловдивските сцени паралелно с родопската, да се грижи за създаването на качествена продукция и увеличаването на зрителския интерес и бройка.

Носи се слух, че мястото в Пловдив е предвидено за Иван Добчев. Искрено се надявам това да не се случи и да бъдем свидетели на прозрачен конкурс, вместо на проформа, в която не се назначават наши и ваши хора, а кадърни хора с нов поглед върху театралната ситуация. А и не съм убеден, че Пловдив има нужда от своето „Сфумато“.

Искрено се надявам в Кърджали също да настъпят кадрови промени. Тамошният театър също има нужда от сериозно кадрово реформиране, защото оставам с убеждението, че някои се чувстват и разполагат с постовете си като получени доживотно – това убива всичката креативност и желание за нови неща. Да, вероятно ситуацията с набиране на публика в малък град е сложна, но не е невъзможна за справяне.

За Благоевград почти нямам наблюдение, но и там май не подозират, че комунизмът отдавна е минало. И има нужда от подмяна на чаркове.

Искрено се надявам да бъдат избрани най-качествените и креативни хора за позициите, които наистина да спомогнат за развитието на театралната култура в съответните градове, а не просто разпределение на наши и ваши и поставени лица, които да изпълняват някакви поръчки и чужди интереси.

Categories
Шум зад кулисите

Номинации за ИКАР 2013

Съюзът на артистите в България обяви номинациите си за ежегодните награди Икар, които връчва. Традиционно към всяка от категориите добавям и малък мой коментар за личните ми предпочитания и фаворити за спечелване на статуетката. Номинациите не са в никакъв случай изненадващи, предвидими са, както вероятно и голяма част от победителите – по-интересно е доколко театралната мафия ще се пребори с разумния избор на най-добрите.

Водеща мъжка роля

  1. Иван Юруков за ролята на Виктор Зилов в „Лов на диви патици“ от А. Вампилов, режисьор Юрий Бутусов, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Камен Донев за ролята на Семьон Семьонич Подсекалников в „Животът е прекрасен“ по Н. Ердман, режисьор Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Леонид Йовчев за ролята на Хамлет в „Хамлет“ от У. Шекспир, режисьор Явор Гърдев, Народен театър Иван Вазов“

Колкото и да ми се иска Иван Юруков да отнесе статуетката на деня на театъра, това няма да се случи, защото тя ще отиде у Леонид Йовчев. Иначе много силно стискам палци да не се окаже в ръцете на Камен Донев.

Водеща женска роля

  1. Гергана Плетньова за ролята на Соня във „Вуйчо Ваньо“ от А. П. Чехов, режисьор Пламен Марков, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
  2. Мариана Крумова за ролята на Медея в „Медея“ по текстове на Еврипид, Ануи, Драйер, режисьор Петър Денчев, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе
  3. Силвия Лулчева за ролята на Джоан в „Любовна песен“ от Джон Колвенбак, режисьор Андрю Волкофф, Младежки театър „Николай Бинев“

Раздвоявам се между Гергана Плетньова и Силвия Лулчева. Евентуално със съвсем малко преднина има Плетньова. Варненският театър трябва да бъде насърчаван, защото в безумната ситуация, в която се наложи да оценява, успяват да създават качествен театър и да къткат отлични артисти. Не познавам Мариана Крумова, но съм гледал Медея на Диана Добрева и това удари тавана ми за изпълнение на ролята. Съмнявам се някой скоро да успее да ми предложи по-разумна дисекция и прочит на този образ.

Поддържаща мъжка роля

  1. Дамян Тенев за ролята на Едмънд в „Крал Лир“ от У. Шекспир, режисьор Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  2. Ивайло Драгиев за ролята му в „Медея-майка ми“ спектакъл на Иван Добчев и Маргарита Младенова, Театрална Работилница – Сфумато
  3. Мариус Куркински за ролята на Клавдий в „Хамлет“ от У. Шекспир, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Безспорен фаворит тук е Мариус. С който и да е в една категория Мариус, съревнованието е безмислено.

Поддържаща женска роля

  1. Анастасия Ингилизова за ролята на Перонела в „Декамерон“ по Бокачо, режисьор Диана Добрева, Театър Българска армия
  2. Ася Иванова за ролята на Хайде в „Ковачи“ от Алек Попов, режисьор Възкресия Вихърова, Университетски театър – Нов Български Университет
  3. Светлана Янчева за ролята на Серафима Илинична, тъща в „Животът е прекрасен“ от Николай Ердман, режисьор Александър Морфов, Народен театър ”Иван Вазов” и за ролята на Огледалото в „Златни мостове и Секвоя“ от Константин Илиев, режисьор Бина Харалампиева, Малък Градски Театър „Зад канала“

Нямам предпочитания, нито прогнози.

Дебют

  1. Васил Дуев – автор и режисьор на „Самотни персонажи“, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Галя Костадинова за ролята й във „Всичкоядецът“ от Мирослав Христов, режисьор Ани Васева, сдружение „Плюс”, METHEOR, the fridge, Театрална работилница „Сфумато”
  3. Мартин Киселов за режисурата на „Скъпа Елена Сергеевна“, Сдружение „Реплика“
  4. Силвия Станоева и Иво Желев за актьорския тандем в „Клер, Мадам, Соланж“, по Жан Жьоне, режисьор Касиел Ноа Ашер, продуцент: „Гала филм”

Ангелите на Касиел. Твърдо.

Режисура

  1. Александър Морфов за „Животът е прекрасен“ от Н. Ердман, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Пламен Марков за „Вуйчо Ваньо“ от А. П. Чехов, ТМПЦ – Варна,Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
  3. Явор Гърдев за „Хамлет“ от У. Шекспир, Народен театър „Иван Вазов“

Вероятно най-оспорваната категория. Много искам Пламен Марков да спечели, но в комбинация с Морфов и Гърдев си мисля, че няма да се случи. Живеем в България, мафията няма да допусне това. Битката е между Морфов и Гърдев, като Морфов е по-вероятният победител (защото ще има негласна договорка спектакълът на Гърдев да отнесе награди в други категории). Тъжна работа…

Майсторско техническо осъществяване

  1. „Крал Лир“ от У. Шекспир, режисьор Стайко Мурджев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  2. „Скачай“ от Здрава Каменова, режисьор Калин Ангелов, Театър „София“
  3. „Хамлет“ от У. Шекспир, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Винаги съм си мислил, че майсторско техническо осъществяване е комплексна категория, която съчетава ефектът „Уау!“ от няколко различни области. „Крал Лир“ разчита на сценичния екип за промените в сценографията, докато при „Хамлет“ това е механизирано. „Скачай“ не знам какво е, но и не разбирам защо е с номинация. И понеже съм гледал „Крал Лир“ и не бих казал, че го има това съчетание на „Уау!“ от няколко пипнати до съвършенство области, придаващи на спектакъла еткетът „Най-доброто!“, остава само неистовото усилие на сценичния екип. Хубаво, ама това, по мое мнение, не е достатъчно за награда. Пък и съревнованието с „Хамлет“ е сложна работа, почти кауза пердута.

Сценография

  1. Елена Шопова и Никола Налбантов за визуалната среда на „ПроТекст 5: Навреме“, проект на Организация за съвременно алтернативно изкуство „36 маймуни“
  2. Мариета Голомехова за „Вграждане“, по текст на Мария Станкова, режисьор Веселка Кунчева, Куклен Театър – Пловдив
  3. Никола Тороманов, Даниела Ляхова и Венелин Шурелов за „Хамлет“ от У. Шекспир, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Понеже тази година, за мое учудване, липсва награда за костюмография, то триото Тороманов, Ляхова и Шурелов очевидно ще отнесат приза.

Авторска музика или оригинално музикално оформление

  1. Асен Аврамов за „Медея – майка ми“, спектакъл на Иван Добчев и Маргарита Младенова, Театрална Работилница „Сфумато“
  2. Калин Николов за „Вуйчо Ваньо“, от А. П. Чехов, режисьор Пламен Марков, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и за „Нощна пеперуда“ от П. Гладилин, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Христо Намлиев за „Вграждане“ по текст на Мария Станкова, режисьор Веселка Кунчева, Куклен Театър – Пловдив

Калин Николов трябва да бъде номиниран и награждаван всяка година.

Куклен спектакъл

  1. „Вграждане” по текст на Мария Станкова, режисура Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив
  2. „Вълшебното огниво” по Ханс Кристиян Андерсен, режисьор Георги Михалков, Държавен куклен театър – Варна
  3. „Приказка за скитника-крал” по Карал Чапек, режисьор Катя Петрова, Столичен куклен театър

„Вграждане“ на пловдивският куклен театър е моето предпочитание за спечелване на наградата.

Индивидуално постижение в кукленото изкуство

  1. Магдалена Митева за сценария, режисурата и сценографията на „Изгубеният ключ”, Държавен куклен театър – Видин
  2. Мила Коларова и Божидар Александров за актьорското им постижение в „Грозното патенце” по Ханс Кристиян Андерсен, Театър 199 „Валентин Стойчев”
  3. Свила Величкова за сценографията на „Пепеляшка” по Шарл Перо, Държавен куклен театър – Стара Загора и за сценографията на „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, Куклен театър – Сливен

Пас.

Златен глас

  1. Ани Василева за дублаж на ролята на Виктория в сериала „Отмъщението“
  2. Димитър Иванчев за дублаж на ролята на Аксел в сериала „По средата“
  3. Елена Русалиева за дублаж на ролята на Пати Хюз в сериала „Щети“

Телевизия не гледам, още по-малко пък сериали, още по-малко пък – дублирани. Който и да вземе наградата, все ще ми е тая.

Цирково изкуство

  1. Цветелина Попова за 20 годишната й дейност и постиженията й в областта на каучук–еквилибристиката

Критически текст

  1. Асен Терзиев „Театралността – езикът на представлението“, изд. „Проф. П. Венедиков“
  2. Ивайло Александров „Архитектоника на театралността“, изд. „Просвета – София“
  3. Николета Пътова „Драматургия на българското:национална идентичност във възрожденската драма“, изд. „Кралица Маб“

Драматургичен текст

  1. Анна Топалджикова „Робин“
  2. VOX POPULI „Яце форкаш“
  3. Елена Алексиева „Терапевтът“

Съвременна българска музика

  1. Васил Гюров за музиката към експерименталния филм „Волни до гроб“
  2. Група Deep Zone Project за песента „I Love My DJ“
  3. Toma & Band за песента „Сам на света“

Съвременен танц и пърформанс

  1. „АртеФакт“ – Дерида Денс, хореография Живко Желязков, изпълнение Джънгин Лий
  2. „Cadaver” – автори Станислав Генадиев и Мартин Пенев
  3. „Мишеловката“ – пърформанс в „Хамлет“, хореографи Виолета Витанова и Станислав Генадиев
Categories
Шум зад кулисите

Стефан Янков за Пловдивския театър

В блога си Гергана Пирозова е публикувала интервю със Стефан Янков. В него се засягат няколко интересни теми около Пловдивския театър.

„Просто Емил Бонев открива „на баницата – мекото”. Трупата му не играе, а театърът печели.“

„Но развива ли се Пловдивския театър, трупата му, отделните актьори, канят ли се режисьори – личности да експериментират на тази някога култова сцена, на която развиваха своя талант режисьори като Христо Христов, Кръстю Дойнов, Крикор Азарян, Любен Гройс, Пантелей Пантелеев, Иван Добчев, Юлия Огнянова… Няма никакво значение. Важното е, че театърът ПЕЧЕЛИ, и то доста повече от някои софийски театри, макар че трупата му бездейства и в творчески аспект – театърът линее…“

Тук има малка неточност. Да, може Мариус и Камен, дори Ники Урумов, да са спомогнали за големия брой зрители и приход от билети, но през този период театъра имаше свой репертоар и трупата играеше и други представления – всяко с различен успех. Да, несъмнено имаше слаби заглавия, но имаше и добри попадения. Това че тези заглавия се играеха само на пловдивска сцена и не бяха показвани много-много (или въобще) извън Пловдив, беше (и все още е) проблем на извънстоличните театри, които не могат да си позволят много-много да пътуват.

[…] [В] Пловдивския [театър, където] мечките намират добър пристан […]

Това несъмнено е така, случваше се и при предишния директор, случва се и сега. И не прави чест на театралното ръководство, че го допуска. Не говори добре и за пловдивската публика, която го изисква. Но е факт, който за съжаление, се наблюдава в извънстоличните театри. Дори не искам да отварям темата за слабата худоествената стойност на тези „представления за микровълнова“.

За съжаление и дума не се отваря за „Сцена на кръстопът“, театралния фестивал в Пловдив, от който театърът единствено печели бройка зрители, но се лишава от зрители за началото на сезона, които след лятната ваканция с ударни дози консумират театър, пренасищат се за двете седмици на фестивала и после дълго не стъпват на театър. Фестивал на Стефан Данаилов, в който културният институт толерира частната инициатива, от която единствено губи.

Всички тези неща са обществена тайна. Шушукат се в театъра, но никой не набира смелост и да ги изкаже публично. И очакват да се случи чудо и нещата да се подобрят, ако може отвън, без някой да надига глава и да се опълчи на ставащото. Това няма как да се случи. И от това страдат както артисти, които си трайкат и играят без особен хъс и желание посредствени роли, и публиката, която плаща, за да гледа нежелание и липса на хъс.