В кадър – междублоково пространство. Група подрастващи са се събрали. Едно момиче пада на земята, бутната от своя връсничка, а около нея още седем-осем други момичета стоят, снимат, подвикват, някои дори се смеят. Никой не спира сцената. Никой не се намесва. След малко видеото вече е в TikTok, после в групите във Facebook. Коментарите са стотици. Гледанията – десетки хиляди. Случката се подема и от медиите. И никой не пита: „Как е това дете?“
Това видео не е изключение. То е огледало. Не само на агресията, но и на обществото, което я наблюдава. Днес насилието не се крие. То се снима, споделя, харесва, анализира. То е станало съдържание.
Агресията като спектакъл
Днешната агресия вече не е стихийна. Тя е режисирана. Сцената е ясна – училищен двор, спирка, парк. Публиката е готова – съученици, зрители в TikTok, а после и всички ние. Всяко движение е „подбрано“ така, че да изглежда ефектно пред камерата.
„Видеото придава на агресора илюзия за значение“, обяснява Лазар Атмаджов, с когото разговарях за материал в TrafficNews.bg по темата. „Тя не просто бие. Тя създава съдържание.“
В този момент агресията вече не е просто изблик. Тя е представление – с режисьор, актьори и публика. С други думи, насилието се е преместило от тъмните ъгли в центъра на сцената. И ние всички сме в залата.
Публиката като съучастник
Много е лесно да кажем: „Аз не съм агресор, само гледах.“
Но това „само гледах“ всъщност е част от проблема. Когато присъстваш и мълчиш, ти придаваш тежест на случващото се. Ти ставаш фонът, на който насилието се легитимира.
Психолозите го наричат групов натиск. В реалността, никой не иска да бъде „онзи, който се обажда“. Страхът да не станеш следващата жертва е по-силен от моралния импулс да помогнеш.
„Когато насилието има публика, то вече е социално, а не индивидуално явление“, каза Атмаджов. „Сцената не може да съществува без зрители.“
И в това е най-тежката част – че публиката не просто наблюдава. Тя утвърждава.
Алгоритмите на агресията
И ако някога насилието спираше с края на училищния ден, днес то започва след това. В дигиталния свят видеото има втори живот – по-дълъг, по-жесток и по-вирусен. Колкото повече гледания, толкова по-голяма стойност. Колкото повече лайкове, толкова по-голяма мотивация за следващ клип.
Платформите не правят разлика между съчувствие и садизъм. Алгоритъмът не различава „харесвам това видео“ от „не мога да повярвам, че е толкова брутално“. Той вижда само ангажираност. И я възнаграждава.
Така насилието започва да се самовъзпроизвежда – като цикъл от кадри, гледания и реакции. Без контекст. Без вина. Без граници.
Мълчанието като насилие
Много от свидетелите на такива инциденти казват по-късно: „Страх ме беше.“ Да, страхът е реален. Но и мълчанието е избор. Да гледаш и да не направиш нищо – това също е действие. И то оставя следи.
Понякога един глас, едно „Стига!“, може да спре нещо ужасно. Но този глас липсва, защото никой не иска да излезе от ролята на наблюдател. И когато никой не говори, агресията придобива увереност. Тя расте от безмълвието на тълпата.
Какво може да се направи
Проблемът не е само в агресора. Проблемът е в културата, която превръща болката в съдържание. И решението трябва да започне именно там – в начина, по който учим децата да гледат света.
- В училищата трябва да има разговори за емоционална и дигитална грамотност.
- Родителите трябва да знаят как да реагират, когато детето им стане свидетел, а не жертва.
- Учителите трябва да имат инструменти за действие, когато виждат, че групата се превръща в публика.
- А обществото – да спре да гледа, без да мисли.
Следващия път, когато видиш подобен клип – не го споделяй. Не бъди зрител. Бъди човекът, който натиска „спри“, не „харесай“.
Огледалото
Видеото, заснето с агресията между ученичките , може да бъде от всеки град. Момичетата може да са от всяко училище. Но публиката – публиката сме всички ние.
Когато насилието има публика, то живее по-дълго. И ако не спрем да гледаме, без да реагираме, следващият клип ще бъде още по-жесток.
Насилието не се бои от камерите. То се храни с тях.
Докато някой не изключи записа – и не каже:
„Това не е шоу. Това е болка.“