Вече писах преди време, че имам желание да изгледам това представление (монолог от Оливер Буковски), но на същата дата имах други ангажименти, които не ми позволяваха да се грабна и да хукна към София.
Току-що, обаче, благодарение на Жюстин Томс, успях да го изгледам – макар и на запис, на екрана на компютъра, успях да се докосна до него.
Трудно ми е да кажа дали ми хареса или не, по-скоро отговорът е положителен. (На второ четене и няколко цигари по-късно мога определено да кажа, че ми хареса с цялата си странност.) Като минус отчитам фактът, че го гледах не уютно сгушен в театрален салон, а у дома, пред компютъра. Пред мен не беше разположена обзаведената бедно стая на героинята (интересно сценографско решение), а огромен монитор. Но пък, някак си, това, което пишеше в анотацията и това, което аз изгледах, не ми се връзваха много-много. На мен монологът съвсем не ми изглеждаше като интимно споделяне – по-скоро като бълнуване на луд, напрегнато, на моменти дори истерично и несвързано. Не, в това няма лошо, на мен ми допадна, понеже набързо се абстрахирах от анотацията, целяща да вкара (или изкара!?) зрителите в (от) салона.
Че представлението е странно – странно е, съвсем не е от театъра, който сме свикнали да гледаме. По-различно е, при това не защото е моноспектакъл, напротив. Като казах моноспектакъл, та се сетих – докато гледах, на моменти имах усещането, че гледам не Касиел, а Мариус Куркински – някои типични за него неща се бяха прокраднали (случайно?) тук – отбелязване и изиграване на дребните детайли, някои мимики, жестове, повторения на фрази, предиханията ако щеш…
И още една препратка, която изникна докато гледах – този път с филм. През 2002 излезе филм, наречен „Часовете“ – („The Hours„). Сетих се за репликата от него
Целият живот на една жена – в един-единствен ден. Само един ден. И в този ден – целият й живот.
когато героинята разказва нелепите си истории от миналото, в очакване на въображаемия любим. Много еднакво ми се стори, много познато.
А в края на записа присъства и откровението на Касиел Ноа Ашер, за което спомена след спектакъла Жюстин Томс. Откровение, което колкото и да е истинско и вярно, не би трябвало да бъде изричано. Не и пред публика (колкото и да е малко), дошла да те гледа.
4 replies on “„Нищо по-хубаво“”
значи споделяме общи възгледи за постановката, играта и случката като цяло
мой коментар – в театъра, дали защото бяхме малцина или защото бях с камерата или не знам, но също се чувствах неуютно, не както друг път се чувствам в плен на магията на това място … може и да си го внушавам
значи споделяме общи възгледи за постановката, играта и случката като цяло
мой коментар – в театъра, дали защото бяхме малцина или защото бях с камерата или не знам, но също се чувствах неуютно, не както друг път се чувствам в плен на магията на това място … може и да си го внушавам
Мисля си, тази роля би подхождала на Рени Врангова, която също на моменти, както и Мариус, съзирах да надниква иззад лицето на Касиел.
Колкото до усещането – ами тя самата постановка, струва ми се, е така построена – да показва самотата и неуюта в душата.
Непременно след време ще го изгледам пак, за да видя в детайли нещата, които или сега съм пропуснал, или не съм им отдал необходимото внимание. И да видя дали не бъркам някъде.
Мисля си, тази роля би подхождала на Рени Врангова, която също на моменти, както и Мариус, съзирах да надниква иззад лицето на Касиел.
Колкото до усещането – ами тя самата постановка, струва ми се, е така построена – да показва самотата и неуюта в душата.
Непременно след време ще го изгледам пак, за да видя в детайли нещата, които или сега съм пропуснал, или не съм им отдал необходимото внимание. И да видя дали не бъркам някъде.