Като начало ще си позволя да започна с един цитат, на който попаднах във Facebook докато си мислех по темата и как да си формулирам мисълта. Ще започна с него, но ще се върна към него в края на размишлението си.
Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавичква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия. Това са културни учреждения, за които се само харчи, като за университета, библиотеките и училищата.
Изобщо – целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура.
Най-често театърът действа не хигиенически, като разваля спокойните нрави и добрия сън на хората (…) Театърът е висш културен институт (…) Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра.
Пенчо Славейков
Гледах за пореден път „Български разкази“ на Мариус (вижте и какво написа Йордан за спектакъла, един от малкото текстове, за които Мариус реагира след написването му). Гледал съм репетиции, после предпремиерата, после някой от премиерните и следпредпремиерните спектакли (вече не помня точно). Тогава го имаше, осезаемо, напрежението – от текста, от реакциите и приемането на публиката, от сцената, която Мариус трябва сам да запълни. Спектакълът тогава беше прекрасен, стегнат, изпънат по конец, изигран до съвършенство.
Докато гледах сега, осъзнах че гледам нещо различно, сякаш ново, дори по-добро от онова, което вече бях гледал – улегналият спектакъл „Български разкази“. Спектакълът, изигран 75 пъти преди това, сега, на 76-я изглеждаше зрял и жив, изпълнен с енергия и емоция, Мариус с още по-голяма лекота и увереност вплиташе думите в разкази, рисуваше картините и ни пренасяше в света си. Мариус е майстор в това.
Та така, гледах 76-то поред представление. Прекрасно представление, което мина чудесно, леко и неусетно. Местата на партера може и да бяха продадени, но на балкона беше повече от рехаво и населено с публика, която очевидно никога преди това не е стъпвала преди в театър или на културно събитие. Бяхме свидетели не просто на звънене на мобилни телефони, но и на провеждането на цели телефонни разговори, които не се заключаваха само в „На театър съм, ще ти звънна!“ (дори това е безумие!). Това дори Мариус го е усетил, защото след представлението, вече в гримьорната си, сподели, че „до горе на балкона май не успях да стигна.“ Но проблемът не беше на Мариус, в никакъв случай.
Има едно друго представление на пловдивския театър, „Народното творчество“. Преди време беше неговото представление с внушаващата бройка 300. За него билетите свършват ако не веднага, минути след като бъдат пуснати, то скоро, много скоро след това. Дори по едно време имаше слух, че ще бъде филмиран (за радост, моя, това не се случи!). Гледал съм го десетина пъти, без да съм го гледал наскоро (и не смятам да го правя). Чух, че сега било „много смешно“, пресъздавал Али Ръза, Хайрие Текин, Фикрет, Шевкет, Лейля, Неджля, Ферхунде Кара, Седеф… Това не ми е интересно, не гледам телевизия и ми трябваше помощ, за открия какви са тия имена. Това не ме провокира да отида да го гледам. независимо колко смешно е станало. Театърът не е място за смехотерапия! На театъра трябва да се гледа по-сериозно, той трябва да има възпитателна функция, образователна, освен развлекателната, при това развлекателната му трябва да започне да се тълкува правилно.
Двете представления са коренно различни. Приликите между тях са, че и двете са моноспектакли, както и че и двете са продукт на Драматичен театър – Пловдив. Вероятно и по време на представлението на Камен звънят телефони. Вероятно дори повече, отколкото при Мариус. Това е проблем на публиката. Сериозен проблем, който трябва да ни кара да се замислим заслужаваме ли България да кандидатства за столица на културата. Проблем, с който театъра трябва да се ангажира и намери решение – от една страна възпитавайки публиката си в някакви културни норми и поведение, от друга – предлагайки ѝ само и единствено качествен продукт, а не театрална чалга, както е казал Славейков – „безцелни и безсмислени удоволствия“. Грозно е да видиш свободни места при Mариус, a nonsense-ът на Камен да се радва на такова приемане.
Но трябва и публиката да спре да очаква пошли продукти. А безумия по телевизията като „Комиците“, „Пълна лудница“ и подобни трябва да бъдат спрени, за да спрат да развалят лицето на театъра.