Бърза разходка из Девин на 10 ноември

Есента е в разгара си, но топлото време все още позволява бързи екскурзии. Затова не отказах на предложението да се помотая из Девин. Защото Девин е прекрасна дестинация за бягство от шума и забързаното ежедневие на големия град. Тук животът тече на съвсем забавени обороти, дори на моменти имах усещането, че времето е спряло.

А паметната дата 10 ноември насочи вниманието ми към детайли и гледки в града, свързани с едно отминало време, оставило трайна следа в съзнанието на всички.

Девин не предлага много развлечения за жителите и гостите си. Не познавам никого и никой не ме познава тук. Привличам погледите на всички заради голямата чанта на рамо и апарата, който съм увесил на врата. Гледаха с интерес, аз гледах тях по същия начин. На няколко пъти се заговарях с местни. Приятелски настроени, отзивчиви. Не видях намусени или навъсени погледи, не срещнах човек, забил поглед в краката си. Сякаш слънцето грееше в душите на всички и ги караше да бъдат щастливи и усмихнати.

За по-възрастните жители единственото развлечение си остава стоенето пред прага и съзерцаване на променящата цветовете си природа.

За тази жена бях също толкова интересен, колкото и тя за мен. Дори докато се нагласях да я снимам, имах усещането, че не знае какво точно правя и какви са ми намеренията. Щракнах я, помахах й за поздрав, поздравих я и се отдалечих. Дълго докато вървях нагоре по улицата, усещах очите й върху гърба ми…

На площада, гигантският мавзолей, който се издига, би трябвало да е местното читалище. Не изглежда реално функциониращо, макар и да знам, че тук се случват разни културни събития. Не очаквах да открия някаква много силно развита културно-просветна дейност, но пък за времето, в което се мотах по площада, не забелязах никакъв признак на живот. Само банката, която се помещава в единия край, придаваше някакъв живец на сградата и прогонваше усещането за запуснатост.

Докато обикалях, за да разгледам отвсякъде сградата, от единия й край се натъкнах на интересна гледка и случка.

„Вчера се счупи… от силния вятър. Това беше единственото, което намериха, за да затворят дупката… докато сменят стъклото…“, дочух зад мен женски глас.

Очевидно съм привлякъл вниманието на някого от жувущите наоколо. Обърнах се да благодаря за информацията в момента, в който минувач по улицата запя „Върви, народе възродени.“

Заобиколих, за да излезна отново на площада. От другия край на читалището, точно до входа на банката видях плоча. А, на комсомолски работник…

Тръгнах по (предполагам) Главната улица, без да знам къде отивам. Пътьом открих още плоча. Щрак.

Главната улица е неголяма, но нямаше как да не ми направи впечатление огромният брой жени, които се грижеха за почистването на падналите листа и боклуци. Направи ми впечатление и педантичността, с която си вършеха работата. Браво. Докато си мислех, че сигурно общината добре ги мотивира и че подобна практика трябва да стане повсеместна, улицата взе, че свърши, извеждайки ме на площада пред Общината.

Седнах да пия едно кафе. Доколкото разбрах, да пиеш кафе пред Общината е нещо като да седнеш на някое от кафетата-клюкарнци на главната в Пловдив – хем всички те виждат, хем набързо научаваш клюките от града. Ако нямаш 70 стотинки за кафе, пейките наоколо са подходяща алтернатива. Докато си пиех кафето, забелязах от другата страна на площада паметник. Опитах да го снимам от масата (апаратът вече не правеше впечатление на никого), но не се получи, беше далече, а и ми пречеха насядалите по масите хора. Затова, когато станах, отидох да го видя отблизо.

Признавам си, не знам коя е Катя Ванчева, но допълнително добавеното име, както и самият паметник ми подсказаха, че е била някоя местна партизанка. Направих се на разсеян, на истински турист, и спрях група девойчета. Не знаеха коя е тя и нищо не можаха да ми кажат за нея. Усмихнах се, оставих ги да продължат. От втората група също ме изгледаха странно. Едната девойка май не подозираше, че има паметник на това място, с такъв интерес започна да го гледа, сякаш сега го открива…

Върнах се обратно пред читалището и седнах на една пейка, докато улиците продължаваха да се изпълват с хора, излезли на разходка. Защото сряда е пазарен ден в Девин. Не си купих нищо. Не съм и правил опит. Но се заредих с много положителна енергия. А когато свърши, знам как да се заредя отново.

Снимах доста неща. Някои от снимките качих в отделен албум в Picasa. Той съдържа и няколко снимки, които направих по пътя на връщане към Пловдив.