Categories
РАЗ(ни)МИСЛИ

Кой определя стандарта Ви?

Loading

Запитайте се: Кой определя стандартите ви – индустрията, в която сте, егото ви или клиентите, които имате? – из „Да продаваш невидимото“ (Selling the Invisible)

Пускате на пазара нов продукт. Използвали сте революционна технология. Прекарали сте часове наред в опит да го направите перфектен и всичко да е чудесно, когато го представите. Колегите ви аплодират новия продукт. Единственият ппроблем – клиентите предпочитат стария продукт.

Много е лесно да попаднеш в капана и да позволиш на индустрията или на егото ти да налагат стандарта на работа. Желанието да впечатляваш колегите и да получаваш възторжени похвали те окрилява и вдъхновява да работиш още повече и сякаш забравяш, че клиентите може да очакват и предпочитат нещо съвсем различно.

Целта при представянето и въвеждането на нов продукт е той да решава проблем на потребителите, за които е насочен, а не да получавате похвали. Ако индустрията и егото ти са задоволени, но клиентът не е доволен от резултата… това не е успех! Вярно е, че много често клиентите не са съвсем сигурни какво искат, но това не е оправдание техните очаквания да бъдат пренебрегвани изцяло.

Оставете клиентите да определят стандартите ви за работа.  Егото и индустрията са едва на второ място.

Categories
Театър

Момчето от последния чин

Loading

Препоръчаха ми силно да гледам „Момчето от последния чин“, затова веднага си купих билет за първата възможна дата. Представлението е на Пловдивския театър, а премиерата беше по време на тазгодишното, 21-во издание на „Сцена на кръстопът“, но на същата дата предпочетох да гледам „Последното изкушение“ на Народния театър.

Та, купих си билет и го прибрах… и забравих за него. Бях останал с впечатлението, че е за 10 октомври и се присетих отново за него на 11-ти. Хвана ме яд не толкова заради парите, майната им на 12 лв, колкото заради препоръката и пропуснатата възможност. Когато извадих билета, за да го хвърля, се оказа, че е за 11-ти и навързо се озовах в театъра, за да видя какво е това представление и защо толкова силно ми е похвалено и препоръчано.

„Момчето от последния чин“ е пиеса от Хуан Майорга (в превод на български от Нева Мичева) с режисьор Крис Шарков. Самата пиеса е много интересен микс, който събира на едно място интелектуалното и криминалното по начин, който да те държи нащрек до края. Историята се завърта около учител по литература (Стефан Вълдобрев), който е недоволен от постиженията на учениците му и талантлив тийнейджър от класа (Димитър Николов). И докато първият имам личен проблем да гледам на сцена – някак първите 20-30 минути от представлението слухът ми отказва да приема думите, които изказва за някаква членоразделна и разбираема реч, то вторият не позволява да откъснеш поглед от него и начинът, по който гради образа си.

Много добро представление. Много и отлична работа на режисьора (Крис Шарков). Любопитна сценография (Ралица Тонева)– на моменти ми се искаше да не е толкова затворена и алтернативните пространства да бъдат маркирани по друг начин. Винаги ми е било малко странно и нелепо прекосяването на невидимите граници на пространствата и вероятно затова очаквах нещо различно.

Бих гледал пак. Може пък втория път да успея да доловя някоя дума на Стефан. И филма (на Франсоа Озон) ще гледам.

Categories
Ежедневно

На кого му пука кой е Александър Николов?

Loading

По ирония на съдбата разбрах за „случая“ с Александър Николов точно в ден на психичното здраве. Попаднах на споделянето на Борис Луканов във Facebook. Първоначално го подминах, но после се зачетох. В него се споменаваше за човек, който е сред приятелите ми в социалната мрежа,  редом с друго име с наклонена черта. Към момента на писане на тази бележка, с Александър Николов имаме 17 общи приятели. Вероятно преди това са били повече, но някои набързо са разтрогнали крехкия съюз на взаимно доверие. Защото вероятно не са точно приятели с този човек, чувстват се прецакани, излъгани… причини могат да бъдат изброени доста.

Не познавам (лично) Александър Николов. Човека, който стои зад този профил също не го познавам. Не съм убеден, че искам и да познавам. Като гледам историята на кореспонденцията, която сме водили, запознали сме се около създаването на Chronicle.bg. Тогава съм го съветвал да създаде страница, в която да напише кой стои зад проекта – по това време течеше някаква кампания по изясняване на собственостите на медии и наличието на такава страница ако не изключваше, то поне драстично намаляваше вероятността от попадането на сайта в едни черни списъци, които се правеха. Сайтът изглеждаше изключително добре (сега също изглежда много по-добре от много скъпоплатени сайтове) и не заслужаваше такава съдба. Някъде тогава разбрах, че сайтът е на други двама туитърджии, а Александър ми написа, че „в собствениците не участвам за сега, само помагам, макар да го приемам за мой на 110%“.

Не се чувствам прецакан, излъган или каквото и да е. Интернет ни даде свободата да бъдем който и каквото си искаме и нямаше как да не се присетя за романа на Филип Финч „Лице в лице“ – книга от много далечната 1995 година, свързана с „раждането на интернет“. Там се казваше нещо от сорта, че ако си достатъчно убедителен в лъжата си, можеш да заблудиш достатъчно много хора.

Не ме интересува дали Александър Николов е реален или нереален. Не го познавам, вероятно и той мен не ме. Не ми е правил услуга, нито пък аз на него. Попадал съм през времето на разни саркастични коментари и споделяния, които са ми допадали и са ми импонирали добре на чувството за хумор и… толкоз. Дали е истински или не, хич не ме вълнува. Имам 390 приятели във Facebook, с доста хора общувам онлайн и с много от тях никога, ама никога не съм общувал извън мрежата. Всеки от тях може да е Александър. Но мен това не ме интересува – всеки избира и решава кое е най-добро за себе си. Ако те са ОК с това, защо за мен да е проблем?

Случаят е по-интересен от психологическа гледна точка, отколкото от криминалистична. Защото дори и наистина да има финансови злоупотреби и измами, те са добавена стойност към цялата картина. Пък и срещу малко слава и 30 секунди по телевизора, много хора са склонни да кажат неща, които не мислят и които не са съвсем истина.

Който и да е човекът зад профила, вероятно е недоволен (или силно разочарован) от офлайн битието си и използва интернет, за да създаде мечтания идеален образ. Мечтите му са отвъд възможностите на средностатистическия човек и онлайн пространството позволява на алтер-егото му да ги реализира. И ако това е била мечтата му, то той я е постигнал. Защото от немалкото статии из доста сайтове, в които публикува, лъха доста добро познание за света, обща култура, някакъв печат на интелект и мисъл.

Жалко, че цялата тази енергия не е използвана подходящо и за нещо реално, а е била разпръсната в битове и байтове над нереалността. Защото когато отдръпнеш ръце от клавиатурата и… приказката свършва.

Categories
Ежедневно

Polished man

Loading

За втора поредна година месец октомври ще премине с един лакиран нокът на ръката ми – като подкрепа на каузата PolishedManFacebook, ако предпочитате). Кауза за предпазване на децата от насилие. Статистиките показват, че едно на всеки пет деца в световен мащаб е подложено на някаква форма на насилие. Това е според статистиката. На практика вероятно нерегистрираните случаи са много, много повече. Затова – един лакиран нокът, само един от петте, за едното дете, което има нужда да изживее детството си без страх, с усмивка. Един нокът, който да служи не за посочване, а за привличане на внимание към проблема, преди да е станало твърде късно.