Месец: септември 2017

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.

 Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от загубата на индивидуалност и различност. Нямаше как да не се присетя за книгата на Тод Роуз „Краят на средностатистическия човек (Как да бъдем себе си в свят, който обезличава)“, която четох наскоро. Това направи представлението още по-любопитно за гледане, а темите, които повдига – още по-интересни за изследване и анализиране.

Когато започвах да пиша за тазгодишната „Сцена на кръстопът“ и за всяко едно от представленията, които бях избрал да гледам, си обещах, че само ще маркирам с по няколко думи основни емоции и преживявания. В случая с „Еквус“ май не ми се получи.

„Еквус“ е отлично представление! Съвсем заслужена номинация и след това – спечелена награда Аскеер в категория „Най-добър спектакъл“. Отделно имаше номинация за режисура, Станка Калчева беше номинирана за поддържаща женска роля, а Петър Дундаков – за музикалната картина.

Принц роди Пранс;
и Пранс роди Пранкус;
И Пранкус роди Фланкус;
Фланкус роди Спранкус;
и Спранкус роди Спункус Велики, който живя шейсет години;
и Легус роди Некус;
и Некус роди Флекус – Краля на Фурията;
и Флекус каза през дрънч–дрънч: „Виж – давам ти Еквус, единствения си роден син.“

Като гледаш представлението, ако случайно успееш да откъснеш поглед от основното действие (трудно, признавам, но за това – след малко), обърни внимание на колективния образ на конете отзад, в дъното на сцената. Те са там през цялото време – понякога излизат напред, за да ти припомнят, че са там. Непрекъснато долавяш присъствието им, усещаш потрепването им… те са там и да, те те наблюдават, не откъсват поглед от теб. Следят всяко твое движение.

Пък ти трудно успяваш да откъснеш поглед от основната история на преден план, развиваща се между доктор (Малин Кръстев) и пациент (в моя случай – Севар Иванов). Когато представлението започна и на сцената видях Малин Кръстев, очаквах да гледам нещо като моноспектакъл, в който има и още някакви хора, които обикалят и правят нещо по сцената. Това усещане го имам всеки път, когато гледам Малин Кръстев на сцена, след като преди години го гледах в „Кола Брьонон“ на Влади Люцканов. Тогава бях свидетел на грандиозен проект – невероятен моноспектакъл на Малин Кръстев и цялата трупа на Младежкия театър. Очаквах и сега някак той да засенчва всички останали, да придърпва светлината на прожекторите към себе си. За радост това не се случи и опасението много скоро се оказа излишно – малко след излизането на Севар Иванов. Много добра игра – абсолютно равнопоставено на Малин Кръстев. Всички са много добри. Толкова добри, че чак завидно, плашещо добри. В един момент губиш представа за реалността и се пренасяш в света на Алън Странг, даже сякаш ТИ си Алън Странг. Иска ти се да си него, да не си като всички останали, да си различен, да покажеш това.

Това представление ме докосна. По мой си, специален начин. След края, докато пушех в двора на театъра, попитах Стайко Мурджев как се прави „най-добро представление“ с не най-добрите актьори – опит да перифразирам думите на директора на Младежкия театър, дочути в сутрешен блок на някоя от телевизиите. Въпросът беше риторичен, разбира се. Влади Люцканов не очакваше отговор, аз също не очаквах – всички актьори бяха МНОГО, МНОГО ДОБРИ. Най-добрите, които можеше да бъдат подбрани за това представление.

Друг е въпросът сега – „От какво се страхува Стайко Мурджев?“