Съвсем случайно посегнах към програмата на тазгодишната Кинимания в Пловдив – намерението ми беше да си взема спам за бързо разлистване и изхвърляне, тип Програмата.
Първият ми бърз прочит извади на преден план три заглавия, които ме впечатлиха и които провокираха желанието ми да ги изгледам – всеки, по различни прични. На втори прочит открих и други интересни и любопитни заглавия, но ги оставих да изтекат покрай мен.
Всъщност и един от филмите в първата селекция пропуснах – „Ню Йорк, Ню Йорк“. Отбелязах го, защото мюзикъл се прави трудно, днес не сме свидетели на много творби в този жанр, а онези, които достигат до нас са със съмнително качество. „Ню Йорк, Ню Йорк“ е изключителен, макар и доста стар (1977), с артисти в апогея на силите си (Робърт де Ниро, Лайза Минели, Лайнъл Стандър) и кипящи от енергия, ръководени от умел режисьор (Мартин Скорсезе). И музика, много музика, коятоизпълва любовната афера между героите. Не го гледах (за пореден път), защото този тип филми искат едно специално настроение, а настроенията трудно могат да бъдат планирани предварително. Ако има такива, които не са го гледали все още – да наваксат пропуска си, наистина много си струва.
Така първият филм, на който се озовах, беше „Пяната на дните“. Филмът е по едноименния роман на Борис Виан. За мое огромно съжаление творчеството на Борис Виан (и на това, публикувано под псевдонима Върнан Съливан) не са познати на широк кръг хора. При все това има няколко разказа в Читанка. Филмът се оказа много добра екранизация, която въпреки че доста се различава от романа, това не е никак дразнещо, защото режисьорът все пак успява да предаде всички теми и усещания, които Виан описва. Филм с много символика, от онези филми, след които мълчиш, защото от една страна нещо има заседнало в гърлото ти, а от друга – всички символи и послания, а и многото засегнати теми не дават покой на мозъка дълго след това. И въпреки че е филм за любовта, тя не винаги е щастлива и красива, защото външни фактори я подлагат на изпитания. И следа няма от момиченцето, което преди години пленяваше сърцата като Амели Пулен – днес Одри Тоту е поостаряла, но все още запазвайки онова куклено, детско излъчване, което ми се стори много симпатично и на място във филм като този, в който смазващите проблеми намаляват границите на света.
Вторият филм, на който се спрях, беше „Сезонът на носорозите“. Филмът е турски, с Моника Белучи. Тя също е поостаряла, но беше удачен избор за ролята на съпругата на кюрдско-иранския поет Сахел. Брутален филм, отново с много символика, с много философия, който позволява потапянето в съвсем различен, друг мироглед и представа за света, далечни и различни от нашите. Филм, на който онези, подлъгани от името на Моника Белучи, напускаха салона, защото това съвсем не е най-важното. Филм, в който хепиендът е доста по-различен от очаквания, защото сенките от миналото трябва да отстъпят място за светлината напред.
Изключително съм щастлив, че изгледах точно тези два филма, защото иначе едва ли биха ми се случили. И двата успяха да ме докоснат, да ме развълнуват, да предизвикат реакция, както и дълги коментари по-късно. Вероятно съм изпуснал други много стойностни заглавия.
Продажбата на билетите за Киномания се извършваше чрез някаква нова система, boxoffice.bg – нямам представа дали собствениците са взаимствали от bgbileti.com или това е било решение на програмистите от ABC Design & Communication, но който и да е от една страна не му прави чест, а от друга – можеше да впрегне някакво количество мозъчни клетки и да създаде нещо различно, не да копира барабар с всички грешки и пропуски продукт, който ние предлагахме на пазара преди 6 години, при това сякаш по-успешно и по-изпипан от техническа гледна точка.
„Дисни трилър“ на Стайко Мурджев в Драматичен театър – Пловдив е представление, което копнеете да гледате. Но същевременно с това ви е страх. Така мога да обобщя впечатленията и възхитата си за представлението.
Изключителен фен съм на театър, който вълнува, който провокира, който те предизвиква да (съ)преживяваш случващото се на сцената и който те кара да настръхваш. Като някакво зловещо съчетание между скоростно влакче и влакче на ужасите, което поставя на изпитание привидната смелост – хем знаеш, че си в безопасност, хем крещиш неистово, а вятърът и различни други фактори отвяват защитната обвивка и оголват и подсилват страховете и емоцията.
„Дисни трилър“ е точно такова преживяване. То се случва в Пловдивския театър, на камерна сцена, под режисурата на Стайко Мурджев. Не крия, че не бях особено впечатлен от предишни негови постановки – „Когато гръм удари“ и „Крал Лир“. Донякъде се опитвах да изследвам лутането му. И когато разбрах, че ще поставя „Дисни трилър“, първоначално смятах да пропусна. После, евентуално да не съжалявам за пропуснатата възможност, „си написах домашното“ – седнах и прочетох пиесата, повече за театралното течение и текстове на няколко от най-ярките представители. И вече бях убеден, че трябва да гледам какво се е получило. Пиесата е поставяна преди години в Театър 199 и на сцената на учебния театър в НАТФИЗ, а аз за съжаление не съм ги гледал.
Още докато четях пиесата, макар и на английски, имах усещането, че изпитвам усещания, които вече съм преживявал на кино и докато съм гледал филми. Всъщност малко са филмите, които наистина са ме втрещявали, а още по-малко – книгите, които са успявали да рисуват в съзнанието ми плътни и ярки, живи картини и са провокирали и други сетива, освен зрението.
Първоначалното ми впечатление и убеждение беше, че „Дисни трилър“ не е за всеки. Сега, вече два дни след като гледах представлението и след като вече детайлно обсъдихме с Нели всички аспекти на преживяното, мнението ми е коренно различно — това е спектакъл за всички и е въпрос на умело представяне, за да може не просто да провокира зрителския интерес, а и да достигне до публиката, да ги накара да го почувстват и правилно разберат и оценят достойнствата му.
„Дисни трилър“ е изпитание, предизвикателство. За режисьора, за артистите, за администрацията на театъра, за публиката. За всички. Всички трябва да се изправят пред страховете си и (евентуално) да ги преодолеят. Защото „Дисни трилър“ е представление за страха. За страха в най-различните му проявления и форми, но и за оня изначален страх, който те смразява изневиделица и кара косъмчетата на ръцете да настръхват без реална причина. Нямаше как да не се сетя за студията на Фриц Риман „Основни форми на страх“, защото темата сме я обсъждали с приятели неведнъж и то доста обстойно.
Както и самата пиеса предполага и изисква (а и театралното течение, към което принадлежи, като цяло), представлението е шоково. И визуално, и вербално, то поставя на изпитание границите на зрителската търпимост. Ако трябва да сравнявам, вероятно бих дал за пример текстовете на Ървин Уелш (ако трябва да е литература) или филмите от поредицата „Убийствен пъзел“ – едновременно описват някаква плашеща действителност, но усещането е допълнително подсилено, за да е още по-шокиращо. Харесвам този подход и смятам, че театърът трябва да дава крайни примери и да провокира по този начин различни емоции, действия или други реакции. Наясно съм, че „Дисни трилър“ ще провокира полюсни мнения и реакции, но съм наясно, че онези, които го отричат, няма да го правят, защото представлението или текстът не са достигнали до тях, а защото ще ги е страх да признаят, че това се е случило.
Защото „Дисни трилър“ дърпа една много тънка струна във всеки и пиесата съчетава в себе си елементи на страха от ранното творчество на Стивън Кинг и познатото от Сартр „Адът – това са другите“. Въздейства на психологическо ниво и извлича и гъделичка страхове, стаени във всеки от нас и съвсем органично съчетчва такива, провокирани от външни фактори.
В измисления свят на близнаците брат и сестра Пресли и Хейли Стрей има място единствено за спомените от миналото, барбитуратите на родителите им, умрели преди 10 години, и шоколад. Будят се нощем и с помощта на лекарството прекарват деня в сън. Нямат приятели и напускат дома единствено за да купят шоколад. В началото ги заварваме в спор кой да купува шоколада. Хейли споделя, че последният път, когато е била за шоколад, е била нападната от глутница освирепели кучета и е била спасена от свещеник с пушка. Хейли изглежда напрегната, затова Присли поема отговорността за шоколада и я успокоява, като ѝ разказва любимата ѝ приказка: описание на ядрен холокост, след който те са единствените оцелели.
Извратена модерна версия на Хензел и Гретел, която бързо придобива допълнителни окраски, когато стените на дома, които отделят идеалния свят от лошото и страшното, което дебне отвън, рухват. Шум отвън и любопитството, което се оказва по-силно от страха, позволява на страховете, които спотайваме в себе си, да се срещнат с тези, които ни дебнат отвън. Дневната на дома бързо се превръща от непревземаема крепост, в стерилна операционна, подготвена в нея да се извърши болезнена дисекция на всички страхове, както и на нездравия ни интерес да наблюдаваме зрелищния процес. Потръпваме нервно, но не отместваме погледа си, за да не изпуснем нещо, доволни, че това се случва на друг, не на нас самите. На нас това не може да ни се случи, ние се чувстваме защитени, защото маските, които носим и стените, които сме изградили около себе си, ни предпазват. С крайчето на съзнанието ни знаем, че сме на театър, в театъра, удобно разположени на червените кресла, там някъде в мрака.
„Дисни трилър“ е преживяване, което, убеден съм, не ви се е случвало досега. Това е най-новото заглавие от репертоара на Пловдивския театър, а премиерата му е на 12 ноември. Кратка, изключително динамична пиеса, изпълнена с къси и незавършени диалози и дъъълги, но за сметка на това пък безкрайно описателни монолози. Гледа се леко, продължава около час и 20 минути, без антракт. После изпитваш страх.
Това написах като начало за F2Ftv и точно тези думи бяха цитирани (без посочване на автори и източник, разбира се) от Мариела Хубинова за БНТ2 и точно за тях беше се хванала тя, за да проверява истинността им. А те са неоспорим факт, защото не съществуват такива прегради, няма такива маски и това, че сме на театър, в театъра, не означава абсолютно нищо. Още след угасването на светлините, започваме да проектираме себе си във всеки един от персонажите, техните страхове са и наши страхове. И това ни плаши, това ни ужасява, това ни кара да потръпваме. Защото някой ни е хванал, вързал ни е и насила ни оголва, достига до най-съкровените ни кътчета, които кътаме и пазим в себе си, за себе си. Това предизвиква паническия страх.
Мога да пиша още много, защото имам някакво вътрешно усещане, че вероятно ще съм най-ревностния защитник на постановката, а през последните дни по различни поводи се впускам в анализи както на нея, така и на отделни теми, които разглежда. Разчекнал съм я като жаба на масата и с бръснарски ножчета ѝ правя нескопосани разрези в опит да стигна още по-дълбоко. Само хлебарки още не съм ял, но това не е страшно, а гнусно. Мога още надълго и широко да описвам страхотната актьорска игра, режисьорски решения, за изключителната сценография, напластила спомените… за всички тези неща ще пишат всички останали, които ще отразяват премиерата или преживяването си на по-късен етап. Няма как крайният продукт да е изключителен без съставните му звена да не са. Но аз исках да опиша други неща, за които другите не биха писали, не биха се замислили върху тях, не биха анализирали. Защото те, струва ми се, ще са решаващи за провокиране на интереса.
Защото е важно да се гледа „Дисни трилър“. Защото единственият начин да преодолееш страховете си, е да се изправиш срещу тях.
Любопитно е защо много от колегите журналисти не бяха на пресконференцията и не изпитаха емоциите, които заглавието така щедро раздаваше. Вероятно това обяснява защо толкова много се опряха на първоначалните ми впечатления. Ако имате нужда от още повече убеждения, прочетете материала на Мария Луцова в „Марица“, с която се засякохме на представлението. Можете да чуете и интервюто за Радио Пловдив, в което Галя Митева категорично потъпка визия, мисия и цели на радиото, правейки помен с чужда, моята, пита.
„Под повърхността“ от Николас Кар, с подзаглавие „Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта“ ме намери преди време, благодарение на @justinetoms, която ми я подари при едно свое идване в Пловдив.
Излапах я набързо още тогава и останах повече от очарован – книгата засяга доста теми, по които и аз съм се замислял. Хареса ми, защото наред с отговорите, до които и аз съм достигал, има и други, които не съм успявал да изведа, въпреки че съм успявал да дефинирам проблем.
Със сигурност не е типичната книга, на която отделяш някакво време, прочиташ и забравяш – с тази не се получава така – тя е от книгите, които изискват освен време за съсредоточено потапяне в страниците със съдържание, и време за замисляне върху нещата, за които разказва. На пръв поглед всичко е съвсем просто, но предизвиква серия от сериозни размисли по темите на по-късен етап.
Има и друга причина, поради която книгата не е за всеки, въпреки че личното ми убеждение е, че трябва да бъде прочетена от голям брой хора – авторът насочва читателите си към нещо, което все по-рядко срещаме днес – към внимателна дисекция и задълбаване навътре в нещата и с хирургична точност локализиране на проблема или въпроса, онова съвсем просто нещо, което в съчетание с различни фактори на средата довеждат до проблема. Налага нов начин на мислене дори, за разглеждане на нещата, които често приемаме за даденост с други очи и поставянетоим под съмнение и задаването въпроси защо се случват по един или друг начин. Съвсем основателна номинация за Пулицър (2011 г.).
Ако любопитството ви вече е запалено, ето страницата на книгата в Хеликон(и в Amazon). Още за нея е писал и Темелков, а по-долу съм включил някои пасажи и цитати, които са ми направили впечатление и във време без Интернет иначе бих подчертал в книгата или бих преписал отделно, за да не нарушавам целостта на изданието. Публикувам ги тук, за да е по-удобно за бъдещи референции и препрочитания.
…телефонът, радиото, киното и телевизията отхвърлят тиранията на текста над нашите мисли и чувства. Частиците от разпокъсаната ни същност, заключена векове наред в самотно четене на напечатана хартия, се събират отново и се вливат в световния еквивалент на племенна общност. Наближаваме „технологична симулация на съзнание,когато творческият процес на познанието ще стане достояние на цялото човешко общество“.
„Средството е съобщението“ – Маршал Маклуън: …при появата на всяка нова медия хората обикновено се увличат от информацията – „съдържанието“ – което тя носи. […] Технологията на медията, без значение колко удивителна може да бъде, отстъпва пред онова, което се предава чрез нея: факти, развлечения, обучение, разговор. Когато хората започнат да обсъждат (както винаги правят) дали ефектът от медията е добър или лош, те коментират съдържанието.
Интернет, за сблъсъка между ентусиасти и скептици: Едните възвестяват нова златна ера на достъпност и съпричастност, а другите се оплакват от настъпващите мрачни времена на посредственост и нарцисизъм. […] И ентусиастите, и скептиците обаче пропускат нещо, което Маклуън е забелязал: в дългосрочен план съдържанието на една медия оказва по-малко влияние върху начина ни на мислене и действие, отколкото самата медия. В качеството си на прозорец към света, както и към нас самите, една популярна медия ни насочва какво и как да виждаме. В крайна сметка, ако я използваме достатъчно, тя ни променя като индивиди и като общество.
Доколкото мога да преценя, умът ми не си отива, но се променя. Вече не мисля по начина, покойто мислех преди. Усещам го най-силно, когато чета. Не се затруднявах да се потопя изцяло в книгата или в някоя дълга статия. Грабваха ме обратите в историята или стъпките на доказателството. Можех часове наред да странствам из дългите страници текст. Сега това се случва рядко. След втората или третата страница губя концентрация. Не ме свърта на едно място, изпускам нишката, започвам да си търся друго занимание. Чувствам се така, сякаш през цялото време завличам насила своенравния си мозък обратно към текста. Задълбоченото четене, което се получаваше естествено, сега се превърна в усилие.
Както казва Маклуън, медиите не са просто канали за информация. Те дават храна за размисъл, но и оформят процеса на мислене. Изглежда, че Мрежата ме лишава от способността да се концентрирам и да размишлявам. Без значение дали съм онлайн или не, сега умът ми очаква да приеме информацията по начина, по който Мрежата я разпространява: под формата на забързан поток частици. Някога се гмурках надълбоко в морето от думи. Сега се плъзгам по повърхността, все едно че карам джет. […] Когато споменавам на приятели за проблемите си с четенето, много от тях казват, че изпитват подобни мъки. Колкото повече използват интернет, толкова повече усилия полагат, за да концентрират върху дълги текстове. […] „Възможно ли е да чета предимно в интернет, не толкова защото начинът ми на четене се е променил, т.е. защото търся повече удобство, колкото защото се е променил начинът ми на МИСЛЕНЕ?“
Един от приятелите на Ницше, писателят и композитор Хайнрих Кьозелиц, открива промяна в стила му на писане. Прозата на Ницше става по-стегната и телеграфична. Тя е по-енергична, сякаш силата на (пишещата) машината – нейната „желязна същност“ – се е пренесла чрез някакъв тайнствен метафизичен механизъм в отпечатаните на страницата думи. „Чрез този инструмент е възможно да достигнеш до нов начинна изразяване“, пише Кьозелиц в писмо, като отбелязва, че в неговите собствени творби „мислите за музиката и езика често зависят от качеството на перото и хартията“.
„Прав си, отговаря Ницше. Това, с което пишем, участва в оформянето на мислите ни.“
Забележително е как картата дава тласък на еволюцията на абстрактното мислене сред цялото общество. „Комбинацията от умаляването на реалността и конструирането на анаогично пространство наистина е постижение на абстрактното мислене от много висок ранг, тъй като дава възможност да се открият структури, които биха останали непознати, ако не са представени на карта“, казва историкът картограф Артър Робинсън. Технологията на картата дава на човека нов и по-всеобхватен ум, който по-добре може да разбере скритите сили, формиращи заобикалящата го среда, както и самия него.
Обществените часовници променят начина, по който хората работят и се държат като членове на едно много по-организирано общество. […] „Персонализацията“ на точно отмереното време „е основен стимул за проявата на индивидуализъм, което е още по-характерен белег на западната цивилизация“.
Всяка технология е израз на човешката воля. Чрез инструментите ние се опитваме да разширим властта и контрола си над онова, което ни заобикаля – природата, времето, разстоянието, хората около нас. Технологиите могат да се разделят приблизително на четири категории според начина, по който допълват или разширяват нашите природни заложби. Първата от тях, която включва ралото, шивашката игла и бойния самолет, разширява физическата ни сила, сръчност или издръжливост. Втората, която включва микроскопа, лещите и гайгеровия брояч, разширява обхвата или чувствителността на сетивата ни. Третата група, в която попадат технологии като водохранилището, хапчето против забременяване и генно-модеифицираната царевица, ни позволява да оформим природата така, че да обслужва нуждите и желанията ни по-добре.
Картата и часовникът принадлежат на четвъртата категория, която най-добре може да бъде наречена категория на „интелектуалните технологии“. Тези технологии включват всички инструменти за увеличаване или подпомагане на умствените ни сили – да намираме и да класифицираме информация, да формулираме и да изказваме идеи, да споделяме знания, да правим измервания и да извършваме изчисления, да разширяваме капацитета на паметта си.
В продължение на векове историци и философи проследяват и обсъждат ролята на технологията в оформянето на цивилизацията. Някои посочват убедителни доказателства за онова, което социологът Торстен Веблен нарича „технологичен детерминизъм“. Според тях технологичният прогрес, който смятат за автономна сила извън човешкия контрол, е първият фактор за развитието на човешката история. […] За най-крайните изразители на детерминизма човешките същества са само „полови органи в света на машините“. […] Основната ни роля е да създадем още по-сложни инструменти – „да оплодим“ машините, както пчелите оплождат растенията – докато технологията развие способност да се възпроизвежда сама. От този момент нататък ще може и без нас.
В другия край на спектъра са инструменталистите, […] които омаловажават силата на технологията, вярвайки, че инструментите са неутрални творения, изцяло подчинени на съзнателните желания на своите потребители. Нашите инструменти са средствата, които използваме, за да постигнем целите си; самите те нямат цели. Инструментализмът е най-разпространеният възглед за технологията, не само защото това е възгледът, който предпочитаме да е верният. За повечето хора е недопустимо, че можем по някакъв начин да бъдем контролирани от инструментите си.
Всеки ден всеки от нас взема съзнателни решения какви инструменти да използва и как да го прави.
Процесът на умственото и социалното ни адаптиране към нови интелектуални технологии се отразява и подсилва от променящите се метафори, които използваме, за да опишем и обясним природните явления. Когато картите стават общодостъпни, хората започват да изобразяват всички видове природни и обществени взаимоотношения под формата на карта, като фиксирана и обвързана подредба в реално или символично пространство. Започваме да „картографираме“ живота, обществото, дори идеите. Под влияние на механичния часовник хората започват да мислят, че мозъците и телата им,както и цялата вселена около тях, работят „като часовников механизъм“. В здраво свързаните зъбни колела на часовника, движещи се в съответствие със законите на физиката и формиращи дълга и проследима причинно-следствена верига, ние откриваме механична метафора, която обяснява как работят всички неща, както и връзките между тях. Бог се превръща във Великия часовникар. Неговото творение вече не е мистерия, която трябва да се приеме на доверие. То е пъзел, който трябва да се подреди. През 1646 г. Декарт пише: „Без съмнение когато лястовиците долитат всяка пролет, те работят като часовници“.
Сам по себе си езикът не е технология. Той е присъщ на биологичния ни вид. Мозъкът и тялото ни развиват способността да говорят и да чуват думи. Детето се учи да говори без учител, както малката птичка се учи да лети. Тъй като четенето и писането са толкова основополагащи за нашата идентичност и култура, лесно е да приемем, че те също са вродени способности. Но не са. Четенето и писането са изкуствено обусловени действия, станали възможни благодарение на целенасоченото създаване на азбуката и много други технологии. Умът ни трябва да се обучава как да превръща символичните знаци, които виждаме, в разбираемия за нас език. Четенето и писането изискват обучение и практика, преднамерено оформяне на мозъка.
Ако египтяните се научат да пишат, продължава Тамуз, „това ще посади забрава в душите им: те ще спрат да упражняват паметта си, защото ще разчитат на написаното, и ще си спомнят нещата не чрез себе си, а чрез външни бележки“. Писаното слово е „рецепта не за памет, а за напомняне. А това не е истинска мъдрост, която предлагаш на последователите си, а само подобие на такава“.
Уебстраницата с текст, която разглеждаме на компютърния екран, може да ни приличана страница с напечатан текст. Но скролирането или кликването в уебдокумент включва физически действия и сетивни стимули, много различни от държането и прелистването на страниците на книга или списание. Изследванията показват, че когнитивният акт на четене задейства не само зрението, но и чувството за допир. Той е не само визуален акт, но и акт на осезание. „Четенето, пише Ан Манген, норвежки професор по литература, е мултисетивно“. Съществува „дълбока връзка“ между „сетивно-двигателното преживяване на материалността“ на писменото произведение и „когнитивната обработка на текстовото съдържание“. Преминаването от хартия към екран не само променя начина,по който разглеждаме нещо написано. То въздейства върху вниманието, което му отделяме, както и върху нашата задълбоченост.
Хиперлинковете също променят нашия опит с медията. Те в известен смисъл са вариация на текстовите алюзии, цитати и бележки, които отдавна са обичайна част от документите. Но когато четем, те съвсем не ни въздействат по същия начин. Линковете не само ни насочват към подобни или допълнителни произведения, те ни тласкат да се обърнем към тях. Хиперлинковете са проектирани така, че да привлекат вниманието ни. Тяхната стойност като инструменти за ориентиране е спорна поради разсейването, което пораждат.
Възможността да се търси в електронните текстове също е вариация на по-стари помощни текстови структури като съдържанието, индекса и азбучния показалец. Но тук резултатът също е различен. Както и при линковете, елементарната и готова за употреба търсачка прави прескачането между отделните дигитални документи много по-лесно, отколкото между отпечатаните на хартия. Нашата привързаност към който и да е текст става по-слаба, по-краткотрайна. Търсачките водят и до разпокъсване на електронните документи. Те по-скоро насочват вниманието ни към определена част на текста, няколко думи или изречения, които в най-голяма степен се отнасят до това, което търсим в момента, вместо да ни подтикват да прочетем целия текст.
С привикването на човешкия ум към пъстрата мозайка на интернет съдържанието, медийните компании трябва да се адаптират към новите очаквания на аудиторията. Много производители раздробяват продуктите си, за да паснат на по-краткия диапазон на внимание на онлайн потребителите, както и да издигнат профилите си по-нагоре в списъка на търсачките. […] „разкомплектоване“ на съдържанието – то дава на хората по-голям избор и им позволява да избегнат излишни покупки.
[…] пример за начина, по който интернет променя очакванията ни за медиите, може да се види във коя да е библиотека. Макар че по принцип не възприемаме библиотеките по този начин, те също са медийни технологии. Всъщност обществената библиотека е една от най-важните и влиятелни информационни медии, създавани някога. И една отонези, които процъфтяват с четенето наум и изобретяването на печатарската преса. Отношението и предпочитанията на една общност към информацията придобиват конкретна форма в изграждането на нейната библиотека и услугите, които тя предлага. Доскоро обществената библиотека бе оазис на книжното спокойствие, където хората търсеха нещо из лавиците с добре подредени томове или мълчаливо седяха и четяха. Днешната библиотека е много различна. Интернет достъпът бързо се превърна в най-популярната ѝ услуга.
Десетки проучвания на психолози, невролози, преподаватели и уебдизайнери водят до едно и също заключение: когато сме онлайн, попадаме в среда, насърчаваща повърхностното четене, незадълбоченото и разпиляно мислене и натрупването на откъслечни познания. Възможно е да се замислим дълбоко, докато сърфираме в интернет, също както е възможно да мислим повърхностно, докато четем книга, но технологията не поощрява и не възнаграждава това.
Интернет осигурява високоскоростна система за изпращане на отговори и награди, или както казват психолозите „положителни подкрепления“, които поощряват повторното изпълнение на определени физичеки и умствени действия. Когато кликаме върху линк, пред нас изниква нещо ново, което да видим и оценим. […] Интерактивността на интернет ни предоставя мощни нови инструменти, с които да откриваме информация, да изразяваме себе си и да общуваме с другите. Той ни превръща и в лабораторни мишки, постоянно натискащи бутони, за да получат миниатюрни хапки социална или интелектуална храна.
Употребата на интернет изобилства от парадокси. […] Интернет привлича вниманието ни, за да го разсее.
„да преспиш с проблема“: Проучване на Ап Дейкстерхьойс, холандски психолог, оглавяващ Лаборатория за изследване на подсъзнанието в университета „Радбауд“ в Наймеген показва, че подобен род почивка за вниманието дава на подсъзнанието време да се справи с проблема, като използва информация и когнитивни процеси, иначе недостъпни за съзнанието.
хората, които четат линеен текст, разбират повече, запомнят повече и научават повече от онези, които четат хипертекст.
интернет не е създаден от преподаватели, за да се оптимизира ученето. Той не представя информацията по внимателно балансиран начин, а под формата на нарушаващ концентрацията миш-маш.
Тъй като всеки поглед [встрани от основния обект на внимание – бел. Д.Ц.] всъщност е леко отклонение намисълта, моментно преразпределение на умствените ресурси, когнитивната цена може да се окаже висока. Психологическите изследвания са доказали […]: честите прекъсвания разпиляват мислите ни, отслабват паметта ни и водят до стрес и безпокойство.
Сократ е бил прав. Свиквайки да записват мислите си и да четат мислите, които други са записали, хората започват все по-малко да разчитат на капацитета на собствената си памет.
„като пренесем данни в силициев чип, ще дадем свобода на сивото си вещество да се отдаде на по-подходящи за човека задачи като мозъчната атака и мечтаенето.“ –Клайв Томпсън, Wired
„мислех си, че магията на информационната ера е, че ни позволява да знаем повече, но после осъзнах, че всъщност магията е в това, че ни позволява да знаем по-малко.“ –Дейвид Брукс, колумнист в New York Times
We use cookies on our website to give you the most relevant experience by remembering your preferences and repeat visits. By clicking “Accept”, you consent to the use of ALL the cookies.
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may affect your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. These cookies ensure basic functionalities and security features of the website, anonymously.
Cookie
Duration
Description
cookielawinfo-checbox-analytics
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Analytics".
cookielawinfo-checbox-functional
11 months
The cookie is set by GDPR cookie consent to record the user consent for the cookies in the category "Functional".
cookielawinfo-checbox-others
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Other.
cookielawinfo-checkbox-necessary
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookies is used to store the user consent for the cookies in the category "Necessary".
cookielawinfo-checkbox-performance
11 months
This cookie is set by GDPR Cookie Consent plugin. The cookie is used to store the user consent for the cookies in the category "Performance".
viewed_cookie_policy
11 months
The cookie is set by the GDPR Cookie Consent plugin and is used to store whether or not user has consented to the use of cookies. It does not store any personal data.
Functional cookies help to perform certain functionalities like sharing the content of the website on social media platforms, collect feedbacks, and other third-party features.
Performance cookies are used to understand and analyze the key performance indexes of the website which helps in delivering a better user experience for the visitors.
Analytical cookies are used to understand how visitors interact with the website. These cookies help provide information on metrics the number of visitors, bounce rate, traffic source, etc.
Advertisement cookies are used to provide visitors with relevant ads and marketing campaigns. These cookies track visitors across websites and collect information to provide customized ads.
„Под повърхността“ от Николас Кар, с подзаглавие „Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта“ ме намери преди време, благодарение на @justinetoms, която ми я подари при едно свое идване в Пловдив.