Categories
Уеб стратегия

Блогър рилейшънс?

От доста време е повече от лесно всеки, който желае, да създаде свой блог. Има достатъчен брой платформи и услуги, които предлагат това, включително и такива, които позволяват инсталирането върху собствен хостинг. Блоговете може и да са мъртви, но блогването не е и споделянето онлайн ще се засилва – така са проектирани да работят социалните мрежи (и това се пренася и върху други аспекти на социалните медии. Да, има разлика между двете.).

Бизнесът в България късно осъзна ползите и необходимостта от поддържането на контакт и взаимоотношения с блогъри и лидерите на мнения. Това от своя страна позволи на средата да еволюира и да придобие зрялост без натиска на брандове и фирми, позволи обособяването на специфичен глас и аудитория на отделните блогъри.

Днес все по-често ставаме свидетели на опити за въвличането на блогъри в различни инициативи. Някои от тях са организирани добре, други са хаотични и само опипват почвата и възможностите.

Взаимоотношенията с блогърите, както и с лидерите на мнения като цяло, но занапред ще ги наричам само блогъри (blogger relations, по подобие на public relations) трябва да е неразделна част от традиционната стратегия за връзка с медии и други публики (познати на света като public relations). Въпреки това блогърите са доста различни в сравнение с журналистите и авторите в традиционни медии. Блогърите създават материалите си за да общуват с изградената аудитория и да споделят опит и мнение по една или друга тема. По-голямата част (в България – всички) правят това като допълнение към работата си.

Бизнесите, които смятат да се ангажират с блогъри трябва да знаят, че блогърите не са (в по-голямата част) журналисти. Те пишат за нещата, защото темите ги вълнуват наистина и написването на материала е по тяхно желание, не плод на редакторско желание или план. Журналистите пишат като част от работата си, често отразяват неща, които не ги вълнуват лично и получават информации за предстоящи събития и прес релийзи непрекъснато и в големи количества. Поставянето на блогъри и журналисти под общ знаменател и еднаквото отношение не е добра идея.

Изграждането на устойчиви и трайни взаимоотношения с блогърите изисква различен подход и включва опознаването на блогъра. Това не означава само прочитане на няколко предишни публикации, а запознаване с темите, нагласите, настроението, гласа на блогъра, кой е и с каква репутация се слави, как се е стигнало до тях и как се е формирало мнението… За такова проучване често е добре да се излезе от предела на блога и да се разглеждат социалните профили – преди всичко в LinkedIn, но също така Facebook, Twitter, Google+ (това може да се прави и за журналистите). Познаването на блогъра е само в плюс, а всичката информация е вече налична и очаква да бъде извлечена полза от нея.

Познаването на блогъра е важно и за начина, по който се извършва контакта с него – някои блогъри, за разлика от журналистите, не обичат електронната им поща да бъде заривана с оферти и предложения, а разчитат това да се случва на други места или начини. Например в Twitter. Или комуникацията да започва след коментар на публикация в блога, който е привлекъл вниманието им…

Опознаването на блогърите е дълъг, но необходим процес. Толкова необходим, колкото поддържането на дългосрочни взаимоотношения. Еднократната комуникация може да има ефект, но той е краткорочен и няма гаранция, че следващият път блогърът ще обърне внимание, ако липсва история на взаимоотношенията. Веднъж привлеченото внимание не трябва да се изпуска, а блогърите лесно се разсейват и забравят. Когато е уместно, един-два коментара под публикации или периодично изпращане на последни новини… това несъмнено показва интерес, а и че четете блоговете.

Поддържането на устойчиви взаимоотношения обаче трябва да се случва прозрачно. Иначе може да доведе до негативи. Независимо дали при коментар под някоя публикация или при директен контакт с блогъра, честността и прозрачността е от осовена важност и трябва да бъде ясно кой сте и какви са целите и намеренията ви.

Целият този процес има и друго предимство – позволява следене на средата и бързо реагиране, в случай на необходимост. Никога не се знае коя публикация или дискусия под нея ще излезе от контрол и ще се налага незабавна корекция или уточнение, което да разяснява възникнали неясноти или въпроси.

Блогърите, за разлика от журналистите, са по-егоцентрични и обичат да виждат името си. Обичат са се чувстват значими, отличени от тълпата. Едно писмо до всички често е лоша практика, която не води до желаните резултати; персонализирането винаги е в плюс, дори да е просто едно име към иначе шаблонното писмо.

При комуникацията с блогъри не е добра идея да се обръща внимание само на най-четените блогове и пренебрегването на малките. Именно защото всички започват първо с големите, шумът около тях е по-голям, а вероятността читателите да пропуснат написаното е по-голяма. А и не се знае от коя публикация ще тръгне приказката за бизнеса, който представлявате.

Въпреки че блогърите се изявяват предимно онлайн, срещите лице в лице са много важни. Общуването във виртуална среда е добър старт, но в един момент е добре да се направи крачка напред и комуникацията да се пренесе и извън Интернет, за да се заздравят отношенията. Ако блогърът е местен, вероятно е добра идея да се организира посещение до офиса на фирмата, за да се покаже на място как се случват нещата, да придобие представа за начина на работа или просто за едно кафе или чай.

Темата е дълга и любопитна, може да бъде разглеждана от много ъгли, да бъдат посочвани добри или лоши практики и примери от действителността.

Мнението на експерите:

Жюстин Томс

експерт дигитални комуникации и маркетинг, ABC Design & Communication:

„Съгласна съм с мнението, че бизнесът в България късно осъзнава силата на блоговете и блогърите. Но, както се казва – по-добре късно, отколкото никога. Имаме добре утвърдени блогъри, пишещи в разнообразни области, поддържащи блоговете си от години. Познати и влиятелни хора. Силно активни онлайн, отвъд блоговете си. Имаме вече и професионални, платени блогъри.

Да се работи с блогъри е деликатна, но не невъзможна задача. Подходите са различни. Първите подобни проекти у нас бяха реализирани преди около 6 години. Така че има и натрупан опит.

Смятам, че въпреки мнението, че да се списва блог е демоде, блогове ще се стартират много и в бъдеще, и лични и корпоративни. Блоговете ще остават независима, жива трибуна, ще дават пулса и качественото уникално съдържание в мрежата. Ще са все по-влиятелни, в противовес на отслабването тежестта на гласа на традиционните медии. И бизнеса, партиите, организациите ще се стремят все повече да ги ухажват. Ще е интересно.

Ева Широкова

PR експерт:

„Не би трябвало да има никаква разлика в подхода към журналисти и блогъри. Не би трябвало да има разлика, но това е валидно в случаите, в които и журналистите и блогърите се самоуважават достатъчно, за да управляват сами работата си, а не да се съобразяват с този или онзи. Вярно, на журналиста това му е работата, а на блогъра най-често е лично занимание, но и в двата случая би трябвало да е въпрос на призвание, да си такъв по душа. Когато журналистите и блогърите са такива, а PR специалистите се държат нормално с тях и не се опитват да ги манипулират или подвеждат – тогава всичко ще бъде наред.“

Categories
Mobile

Ingress

Температурата навън е около 6 градуса по Целзий, но се усеща около 1 заради гадния студен вятър, който духа. Понеделник вечер, градът е притихнал, хората са се скрили по домовете си на топло и прекарват заедно вечерта, уморени след първия работен ден от седмицата.

Загърнат в шубата си, обикалям нервно около фонтана със Стружката в Пловдив, забил нос в екрана на мобилния си телефон. Покрай мен минават хора, които бързат да се приберат, поглеждат ме набързо и почти със съжаление ме подминават като поредния странен тип, който се мотае наоколо в студа. Всъщност аз имам мисия и тя е да разбия Стружката!

Ако това се случваше в реалността, органи на реда вероятно щяха да ме приберат на топло още веднага след като се показах на мястото. Но не, това се случва в Ingress – обогатената реалност, създадена от Niantic Labs, дъщерна фирма на Google. По цял ден покрай Стружката минават много хора, но малцина само могат да видят, че това място не е обикновено – то е портал, чрез който могат да се контролира съзнанието на хората. Сега той е завладян от врага и моята цел е да го върна обратно за нашата фракция.

Стружката в Ingress
(снимка: Пейчо Генов. Всички права запазени, използвана е с позволение)

Хората, уютно сгушени в домовете си, не подозират, че навън се води люта война. Да, нова световна война! Война за контрол върху непозната енергия, открита от група учени, работещи в CERN по големия адронен ускорител. Странна и непозната досега енергия, с неустановен произход, за която се предполага, че може да контролира начина, по който мисли човечеството и придобива контрол върху разума. И трябва да бъде контролирана или да се остави тя да контролира нас. Две враждуващи фракции – „Просветените, The Enlightened“, които опитват да наложат контрол над енергията и силата, с която може да дари човечеството в развитието му и „Съпротивата, The Resistance“, които правят опити да съхранят човечността.

Ingress

И не, това не се случва само в Пловдив, нито само на Стружката, случва се по целия свят, непрекъснато.

Ето трейлър:

Заинтригуващо, нали?

Спасяването на света е опасно начинание. Ако не желаете да поемете този риск, сега е моментът да затворите приложението и да се върнете към нормалния живот.

Всъщност Ingress е мобилно приложение, което е достъпно безплатно и свободно в Google Play, но използването му е възможно единствено и само след въвеждането на код за одобрение. Проектът е все още в изключтелно ранен етап от развитието и разработката си и нови играчи се допускат само с покани (а те се намират трудно и чакането е голямо). Научих за старта на играта в средата на ноември и още тогава се регистрирах за покана, без да знам какво точно ме очаква, след което почти бях забравил за нея. Допреди около седмица, когато поканата ми дойде, а с нея – и тайният код, нужен за отключването на играта.

Нямаше как цялото това нещо, преплетено с неясните и криптирани съобщения в сайта или в социалните мрежи да не ми напомни за Джон Наш и филма „Beautiful mind(който страшно много харесах, когато излезе, бях силно впечатлен от него, за разлика от хората, с които го гледахме, които набързо го заклеймиха за тъп).

Изтеглихте нещо, за което смятахте, че е игра… но не е.

За разлика от абсолютно всички останали игри, игралният свят на Ingress е (почти) необятен, защото съвпада с реалния свят. И за разлика от всички останали игри, тази не предполага заседяване на едно място, за да се играе още малко, и още малко. Няма начин това да се случи, защото механиката на играта изисква много движение – затова е приложение за мобилно устройство, изисква GPS и интернет и предлага съвсем ограничено преживяване в уеб (но важно, защото позволява откриване на местата, където се случват неща и по-глобален поглед).

След стартиране на приложението има няколко въвеждащи кадри и информация, след което – кратка тренировъчна сесия. Крайно неубедителна и вероятно недостатъчна, за да се разбере какво се случва и как. Показват се някакви основни неща и уж кое как се прави, но с възможност за бързо претупване, след което всичко приключва и… се чудите откъде да започнете и какво точно да правите, че да играете.

Междувременно сте избрали на коя от двете страни в конфликта симпатизирате и към която ще се присъедините – към Просветените или Съпротивата. Обмислете добре, защото решението не подлежи на промяна.

Pac Man screenshotРазгледах набързо картата на квартала и видях на няколко места малки точици тук-таме. Източник на XM (екзотичната материя, exotic matter). Добре, поразходих се и събрах колкото можах. В моментът, в който бях зареден на макс и не можех да събирам повече ми просветна, че това не е някаква модерна версия на Pac Man, а се иска нещо повече. Събраната енергия се използва за почти всички действия в играта. Сега, докато обикалям около Стружката, използвам тази енергия, за да хаквам чуждия портал, да го разрушавам и да го завзема за нашата кауза. Когато това стане, ще е нужна енергия, за да захранвам резонаторите, които го поддържат…

В един момент енергията се оказва крайно недостатъчна, затова е добре да се познават местата, на които тя излиза на повърхността, за да се събира. Аз си направим някакъв маршрут така, че пътьом към някоя задача, да събера максимално количество енергия, за да мога да свърша мисията.

Картата на града бързо се променя, защото моите съюзници или противници не губят време, а се борят. Ето как изглеждаше част от картата на Пловдив по едно време. Зелените области са под контрола на Просветлените, докато в синьо са тези на Съпротивата:

Ingress Plovdiv

Умишлено не разкривам към коя фракция съм се присъединил и защо, защото това би трябвало всеки да избере сам за себе си, не под чуждо влияние (въпреки че би било гот в някакъв етап да има възможност за реално вербуване). Да, с приятели в отбора сигурно е интересно, но замислете се колко готино би било ако се окажете от двете страни на барикадата 🙂 . А то и няма някаква фундаментална разлика в начина на игра заради избора на страна в конфликта. Двете се отличават единствено по цвета – зелен или син.

 
(снимки: Владислав Неделев, взети от Общомедия. Лиценз: CC-BA-SA първа и втора)

Има доста играчи и в България. Дори има български форум, но ако очаквате да научите какво да правите от него – забравете! Най-добрия начин да разберете е като обикаляте и изпробвате нещата едно по едно. И тук, както и в реалността, сякаш доказваме на света, че колкото и нещо да е колективно занимание, не умеем да го вършим заедно, в екип. И аз в началото се чудех, имах чат с един играч, който да ми покаже какво как се случва, но си останахме само с чата. Плюх на петите и започнах да експериментирам. Няма какво да се развали или счупи, да се навреди на избраната фракция, така че няма причини за притеснение. Освен това Ingress е само игра… или така изглежда в началото. Опитайте да приближите портал с отворено приложение и ще ви спохожда мисълта да се озъртате наоколо дали няма някой от вражеския лагер. Стоите до портлите (общодостъпни места с публичен интерес – паметници, музеи, библиотеки…) с телефон в ръка, оглеждате се за потенциални врагове, разбивате портала… сега си представете какво виждат останалите 🙂

niantic

Най-съществената част от играта е движението – стратегията се прави у дома (където могат да се разчитат и криптираните съобщения), пред голямата карта, докато всичкото действие остава навън, в движение, в приложението. Няма начин да се играе от дивана в хола, иска се непрекъснато обикаляне пеш, с велосипед, дори с кола около порталите, тяхното поддържане или превземане. Движението навън предполага среща с други играчи. Колко по-социално от това може да бъде? Да, има го и неприятният момент – в момента е зима и е студено, обиколките из града не са най-приятното занимание.

Ingress augmented reality

И понеже играта все още е в ранен етап от развитието си (напомням, че това е продукт на Google, а те обичат да пускат продуктите си преди да бъдат завършени), засега действията са ограничени, но с напредване на разработката ще се добавят още и още и това,което сега изглежда като нещо подобно на capture the flag в реалния свят, ще придобие по-голям смисъл и ще има нужда от по-детайлни стратегии.

Във визуално отношение играта не може да се нарече типичен за Google продукт, независимо от красивото изпълнение в стил Holo dark в синьо, зелено, черно и сиво. На някого му е хрумнало да преобрази Google Maps в този стил и картата да изглежда като част от играта, не като самостоятелен продукт, вплетен в нея като кръпка. Наред с визуалните постижения (всичко изглежда като извадено от някой sci-fi филм), ставаме свидетели и на отлично озвучаване, което допълнително води до пристрастяване и привлича погледа към екрана и подсилва драматизма.

Проблем е, че за да се играе, приложението трябва да е стартирано и активно, не позволява (на този етап) работа във фонов режим. Но дори и така, това точи от батерията. Това е особено неприятно,особено в случаите, в които е предприета дълга обиколка, а батерията не издържа. А все пак основното не е играта, всички имаме и други ежедневни занимания. Друг проблем е силната зависимост с GPS-а и компаса на устройството. Лошата новина е, че най-добрите производители на телефони не са лидери в областта на локацията и това създава някои неточности. За игра се изисква и непрекъсната връзка с интернет.

Отвъд играта

Дори и сега играта изглежда мащабно като проект и като реализация. Не ми се мисли какво ще стане, когато бъде добавена възможност да се играе през Google Glass и до какви нива ще бъде изстреляна концепцията. Любопитно е как Google обработват всичката тази информация и кактя ще окаже влияние върху останалите продукти, включително и върху приложението Field Trip (неналично още за България). Всъщност дори и данните да не бъдат използвани за други проекти, Ingress предлага необятни възможности за монетизиране, при това по-увлекателни от тези, които предлагат много приложения.

Помощни информации

Светът има нужда от теб!

Заявка за покана за присъединяване се приемат на сайта на играта, но одобрението става бавно.

След което приложението се тегли от Google Play Store:
Google Play

Categories
Шум зад кулисите

Смолян остава без театър

Родопски драматичен театър

Това, което се вижда на снимката по-горе не съществуваше и по времето, когато тя е правена – през 2010. Още тогава Родопски театър „Николай Хайтов“ не съществуваше, а беше преустроен в сцена към Драматичен театър – Пловдив.

Още когато се стигна до това решение беше ясно накъде вървят нещата и че един ден ще се стигне до пълното закриване. Ден, в който няма виновни и всеки би се оправдал с другите, с едни имагинерни „те“. Защото предстоят избори, конкурс за директор…

Първи февруари е денят, в който и Сцена „Николай Хайтов“ престана да съществува. Така пише в Смолян Прес – статия, до която попаднах през Светът днес.

Разбира се, както споменах по-горе, виновни са другите, пловдивският театър ни лук ял, ни лук мирисал.

„В устройствения правилник на драматичния театър в Пловдив от 1 февруари не фигурира сцена „Николай Хайтов“, тъй като физически тя не съществува, след като сградата е прехвърлена“, каза директорът на драматичен театър Пловдив Кръстю Кръстев.

Припомнят ни се цифри:

издръжката на огромната сграда е над 240 000 лв на година, а продадените билети са едва за 60 000 лв., от наеми от сградата се получават още около 12 000 лв. Сградата е с втората по големина сцена в страната след тази в НДК. Трупата и персонала, който досега се е поддържал е получавал по 140 000 лв. работни заплати на година.

Остават много незададени въпроси: Защо директорът на пловдивския театър и бивш (последен) директор на Родопския драматичен театър допусна да се стигне дотук, какво направи и не направи, за да се случи нещо различно от фатален изход? Защо допусна сцената да остане на самотек и да се закрие? Защо е допуснал да се стигне до годишен приход от билети едва 60 000 лева, как ще се отрази този провал на отговорния за това служител/служители и какви ще са наказанията? Имал ли е разговор с Община Смолян, фактически стопанин на сградата, за използване на сцената… Все неудобни въпроси, които журналистите сякаш не смеят да задават, незнайно защо…

Единствената надежда остава конкурсът за нов директор на Пловдивския театър, който дано да бъде спечелен от мениджър, не от режисьор, той и актьор, който никой никъде иначе не ще да играе и/или поставя, та кандидатствал за директор. Нов директор, който със здрава ръка да се заеме с подобряване на обстановката. Защото за настоящия дочутото преди време определение „мижитур“ все повече ми се струва подходящо.

Комунизмът си отиде преди повече от 20 години, време е да бъде изкоренен и от театрите и пропитото от соц културно министерство, което избира и назначава директори на шуробаджанашки принцип в конкурс с неясни критерии и правила, без прозрачност и без публично обявяване на кандидатурите и концепциите за развитието.

Ето как изглежда пустеещата сграда на театъра в Родопите, когато я видях за последно:
сградата на театъра в Смолян

В страни от нея Евридика нямо се опитва да извика срещу всичката простотия, която се случва в и около театъра, а отпред Николай Хайтов и Аго Хасан са застинали с леки усмивки, защото знаят, че имената им са останали и ще останат във времето, докато днешното безумно време ще отмине незапомнено.

Categories
Web

Обратна връзка. Обратна?!

Втората част от заглавието е такава заради днешната дата, 2 февруари 🙂

Иначе обратната връзка е онова наистина полезно нещо, което движи нещата напред във възможно най-правилната за всички посока. Стига да има кой да я даде и кой да я чуе (както и кой да се вслуша в нея). В един идеален свят (което дори на теория е безкрайно неустойчиво понятие, невъзможно да съществува) това води до съвършенство. В действителност евентуално може да доведе до някакво подобрение.

Даването на обратна връзка би трябвало да е двустранен процес – на даване и получаване. Тя може да се случва публично и тайно. Ставаме свидетели само на публичната, защото рядко се разкрива информация за непубличната, освен чрез реалното подобрение на обсъжданото нещо.

Социалният аспект на Интернет направи даването на обратна връзка значително по-лесно. И усложни събирането на такава, защото това не се случва на едно централно място, а се изисква повече усилие за сортиране на информациите. Всичкият хейт или похвали е точно това – ако на някой нещо му беше безразлично, нямаше да си прави труда да споделя по темата.

Според Илия Темелков коментарите в блоговете са форма на обратна връзка. Може да се разглеждат и така, стига реалното им наличие да допринасят за подобряване на блога и публикациите в него. Което рядко се случва. Изразяването на някакво мнение рядко довежда до нещо повече от пореден запис в базата от данни на блога за споделено мнение. Не променя самата статия (освен в някои случаи – коригиране на неточност или пропуск, при това само ако авторът реши да направи промяната).

Посоченият пример „А вие ядете ли чесън?“ не е обратна връзка, а спам. Отговорите, коментарите към въпроса може и да дават някаква частична представа за нагласите на общността и отделните индивиди („днес ям, утре не ям“, какво правим в тоя случай?!), но няма да окажат влияние на вече създадената публикация (какво ще се случи, ако 300 души отговорят просто с „да.“, как това би се отразило на статията? Никак, нали?), нито пък ще имат особено влияние върху следващите – освен ако не е кулинарен блог, в който евентуално биха се публикували повече или по-малко (в зависимост от броя коментари) рецепти, съдържащи чесън.

В този блог няма коментари. Реших да се откажа от тях преди време и това, продължавам да смятам така, е за добро. Не защото не ми пука какво е мнението на читателите за написаното, а защото тази неразбрана социалност доведе до твърде много шум и намаляване на смисъла от коментарите. Значително по-ценна е директната обратна връзка, която получавам непублично (на мейл, по телефона, скайп или други канали), но и публичната също е любопитна – ако тя се случва в блога, тук, тя е моделирана, често неистинска или цензурирана, за да се впише в представите на общността, която чете блога. Ако се случва публично, но на друго място, в друга общност, тогава изглежда по различен начин. Затова спрях коментарите. Дадох възможност за обратна връзка на по-удобните за четящите места – техните блогове или други социални сайтове и мрежи, проектирани за по-лесно споделяне и обсъждане. Така получаването на обратна връзка е значително по-пълно, защото се обогатява от други хора, които иначе не биха изразили мнение.

И още нещо. Във време на хиперсоциалност, при преход към пост-социална среда, съвсем нормално е все повече хора да се качват на все по-горни стъпала на социалната стълбица на Форестър. Това означава, че идват нови и нови читатели, нови коментиращи, нови потребители, които да дават обратна връзка. Досега те или са били плахи наблюдатели, или са го правили на други места, например като коментари под новинарски статии. Предвид качеството на тези коментари, по-добре е да ги няма, защото управлението им е времеемко и трудно и времето може да се използва за създаване на нови текстове, вместо в отсяването на зърната от плявата. Другият тип коментатори са стари потребители, открили онова зрънце полезност сред непрекъснато увеличаващия се поток от информации, който си струва да бъде отбелязан. Те го правят все по-рядко, защото са се научили с времето, че това не променя особено много картината. Те ценят времето си, не четат коментари и не оставят такива. Затова изведнъж станахме свидетели на намалелия брой коментари. Значително по-лесно е коментирането да се случва мимоходом, чрез бързо споделяне на мнение в някоя социална мрежа, отколкото попълване на полета и писане на коментар.

Обективно погледнато тази публикация е вид обратна връзка. За мен е значително по-удобно да коментирам в моя си блог, защото мога да сложа колкото си искам препратки, които сочат към където съм решил, без това да активира спамзащитата на чуждия блог, мога да си играя с дължината, с изразните средства, не трябва да се съобразявам с автор и/или неговите читатели. Имам какво да споделя и го правя тук, защото такова е желанието ми. То е различно от желанието на автора (Илия), който очаква да го изразя като коментар в блога му. Въпрос на желание от негова страна е прочитането му тук и, евентуално, взимането му под внимание. Но така е по-яко и така е проектиран да работи и съществува иначе умиращият отворен уеб – чрез изграждане на хипервръзки между отделните страници.

Съвсем отделен въпрос (и сериозен проблем) е неумението за водене на спор и изразяване на несъгласие с някого – съвсем скоро след заявяване на позиция, различна от авторовата, ставаме свидетели на обръщането на спора в лични нападки, вместо в аргументиран опит за оборване на тези. Това отблъсква и малкото, които иначе биха се престрашили да коментират.

Коментарите по презумпция са счупени и представляват проблем, който трябва да бъде решен. Правят се различни опити за това.

Най-адекватното решение за образуване на дискусия към момента е Branch, защото позволява събирането на мнения от хората, на които държите. Или обхождането на социалната среда, в търсене къде какво е споделено за продукта, услугата или марката, която наблюдавате. Или за сайта си. както съм направил аз в моя сайт и препоръчвам да се случи на повече места.