В блога си Гергана Пирозова е публикувала интервю със Стефан Янков. В него се засягат няколко интересни теми около Пловдивския театър.
„Просто Емил Бонев открива „на баницата – мекото”. Трупата му не играе, а театърът печели.“
„Но развива ли се Пловдивския театър, трупата му, отделните актьори, канят ли се режисьори – личности да експериментират на тази някога култова сцена, на която развиваха своя талант режисьори като Христо Христов, Кръстю Дойнов, Крикор Азарян, Любен Гройс, Пантелей Пантелеев, Иван Добчев, Юлия Огнянова… Няма никакво значение. Важното е, че театърът ПЕЧЕЛИ, и то доста повече от някои софийски театри, макар че трупата му бездейства и в творчески аспект – театърът линее…“
Тук има малка неточност. Да, може Мариус и Камен, дори Ники Урумов, да са спомогнали за големия брой зрители и приход от билети, но през този период театъра имаше свой репертоар и трупата играеше и други представления – всяко с различен успех. Да, несъмнено имаше слаби заглавия, но имаше и добри попадения. Това че тези заглавия се играеха само на пловдивска сцена и не бяха показвани много-много (или въобще) извън Пловдив, беше (и все още е) проблем на извънстоличните театри, които не могат да си позволят много-много да пътуват.
[…] [В] Пловдивския [театър, където] мечките намират добър пристан […]
Това несъмнено е така, случваше се и при предишния директор, случва се и сега. И не прави чест на театралното ръководство, че го допуска. Не говори добре и за пловдивската публика, която го изисква. Но е факт, който за съжаление, се наблюдава в извънстоличните театри. Дори не искам да отварям темата за слабата худоествената стойност на тези „представления за микровълнова“.
За съжаление и дума не се отваря за „Сцена на кръстопът“, театралния фестивал в Пловдив, от който театърът единствено печели бройка зрители, но се лишава от зрители за началото на сезона, които след лятната ваканция с ударни дози консумират театър, пренасищат се за двете седмици на фестивала и после дълго не стъпват на театър. Фестивал на Стефан Данаилов, в който културният институт толерира частната инициатива, от която единствено губи.
Всички тези неща са обществена тайна. Шушукат се в театъра, но никой не набира смелост и да ги изкаже публично. И очакват да се случи чудо и нещата да се подобрят, ако може отвън, без някой да надига глава и да се опълчи на ставащото. Това няма как да се случи. И от това страдат както артисти, които си трайкат и играят без особен хъс и желание посредствени роли, и публиката, която плаща, за да гледа нежелание и липса на хъс.