Categories
Социални медии и мрежи

Защо Twitter придобиха Summify

Преди дни беше обявено, че Twitter е прилапал малък стартъп, наречен Summify1. Тъй като не очаквам някой да е чувал за Summify, ето накратко какво правеха те – предлагаха различен начин (защо не дори следващо поколение) начин за получаване и консумиране на новините.

Не е ли сам по себе си Twitter платформа за получаване на новини? Не съвсем. Twitter е платформа за получаване и разпространение на информации, от които малка, но важна част са новини. С други думи, ако четете някоя шега (или #TOW, например), това не е новина. Когато попитате някой нещо в Twitter, това също не е новина. Когато получите отговор, това също не е. Накратко – особено голяма част от трафика на Twitter се състои от информации, които не са новини.

От доста време има оплаквания от потребители, че когато искат да използват Twitter като свой източник за получаване на новини — а защо не дори и единствен източник — това няма как да се случи и преживяването не е никак добро. Предпочитаният клиент за Twitter или сайт стои отворен по цял ден, а потребителите разчитат да са в течение с това, което се случва по света, но често пропускат важни неща заради разговорите, които се случват междувременно в услугата.

Това, което Summify правеше много добре, беше да събира целия поток, да събира информация за случващото се, след което, в зависимост от предпочитанията на потребителя, да предоставя за четене само най-важното през интервали, които също можеха да бъдат настройвани. Освен Twitter, Summify събираше информация и анализираше и потока от Facebook и Google Reader. А крайният резултат беше наличен в уеб, чрез RSS, както и с приложения за таблет и телефон. И всичко това – създадено от екип от по-малко от 10 души.

Придобиването на Summify от Twitter е мъдро решение поради две основни причини:

Първо, екипът от дизайнери на Twitter са свършили прекрасна работа в създаването на интерфейс и процедура по регистрация, чрез която потребителите да разберат как да използват Twitter веднага; това беше проблем преди време, който вече е отстранен. Ако потърсите в Twitter за някой от актуалните към момента хаштагове, ще откриете различни хора с „различно ниво на познание по темата“, които чуруликат доста успешно.

Новият проблем, който предстои да бъде разрешен, е не „как да използвам Twitter“, а „защо трябва да използвам Twitter“. Този проблем не съществува за много от настоящите потребители на услугата, но е в сила за всички онези милиони хора по света, които все още не виждат никаква стойност и причина да го правят – хора, от които бихте чули нещо подобно: „нямам какво да споделям/да казвам с/на непознати“, „Не ми дреме какво говорят известните личности“ или „нали вече си имам Facebook“.

Когато (и ако, дано!) Twitter включат в платформата си алгоритмите на Summify, ще съществува поне едно нещо, от което тези потребителите ще могат да се възползват и да извлекат полза и причина да използват услугата: опростено резюме на новините, които ги вълнуват всеки ден, подбрани в зависимост от това кой следват и до каква степен мнението им оказва влияние.

Втората причина е, че ще помогне за справяне с проблем, който предстои да се задълбочава с времето – претоварването с информация, което ще доведе до невъзможност за пълното ѝ приемане и в известна степен – отказ от информираност. Въпрос на време е преди хората да се осъзнаят, че използват твърде много неща, които отвличат вниманието им и ги разфокусират, на които се подлагат ежедневно (и по няколко пъти), които пречат на продуктивността и качествения живот. Социалните медии са такива, те ускоряват ефекта, който все още е едва в началото, но ще се задълбочава все повече и повече с времето.

Summify предлага просто решение – такова, което Twitter могат да използват и интегрират в потребиртебителския си интерфейс така, че да позволява на потребителите да избират колко информация желаят да получават/виждат. Следването на много хора в Twitter е сложно, особено ако потребителят иска да е в течение с всичко, което се случва – потокът е безспирен, новите туитове се сипят с купища всяка секунда. Summify може да въведе ред и да премахне проблема, като предлага най-важните информации, вместо още повече информации за всеки нов последван потребител.

Преди дни писах за перфектния информационен сайт. Twitter, в комплект със Summify, могат да постигнат до голяма степен това. В крайна сметка ще прилича на брифинг, в който, в зависимост от времето, с което потребителят разполага, ще получава точното количество информация за това време – най-важните неща, които би трябвало да знае, точните неща, които го интересуват.

На мен пътят на развитие, поет от Twitter, ми допада, макар да изглежда (на този етап) много странен.


Тъй като Summify вече не съществува като самостоятелна услуга, има друга много добра алтернатива, която може да бъде ползвана за заместител, докато станем свидетели на интеграцията. Казва се Percolate и имат доста интересен и различен начин за и подход към кураторство на информациите, отколкото при Summify. Но си струва поне изпробването, ако не по-сериозната употреба.


Categories
Театър

Камен vs Мариус и зрителската култура

Като начало ще си позволя да започна с един цитат, на който попаднах във Facebook докато си мислех по темата и как да си формулирам мисълта. Ще започна с него, но ще се върна към него в края на размишлението си.

Националните театри не са заведения, в които се печелят пари или дето се заглавичква публиката с безцелни и безсмислени удоволствия. Това са културни учреждения, за които се само харчи, като за университета, библиотеките и училищата.

Изобщо – целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура.

Най-често театърът действа не хигиенически, като разваля спокойните нрави и добрия сън на хората (…) Театърът е висш културен институт (…) Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра.

Пенчо Славейков

Гледах за пореден път „Български разкази“ на Мариус (вижте и какво написа Йордан за спектакъла, един от малкото текстове, за които Мариус реагира след написването му). Гледал съм репетиции, после предпремиерата, после някой от премиерните и следпредпремиерните спектакли (вече не помня точно). Тогава го имаше, осезаемо, напрежението – от текста, от реакциите и приемането на публиката, от сцената, която Мариус трябва сам да запълни. Спектакълът тогава беше прекрасен, стегнат, изпънат по конец, изигран до съвършенство.

Докато гледах сега, осъзнах че гледам нещо различно, сякаш ново, дори по-добро от онова, което вече бях гледал – улегналият спектакъл „Български разкази“. Спектакълът, изигран 75 пъти преди това, сега, на 76-я изглеждаше зрял и жив, изпълнен с енергия и емоция, Мариус с още по-голяма лекота и увереност вплиташе думите в разкази, рисуваше картините и ни пренасяше в света си. Мариус е майстор в това.

Та така, гледах 76-то поред представление. Прекрасно представление, което мина чудесно, леко и неусетно. Местата на партера може и да бяха продадени, но на балкона беше повече от рехаво и населено с публика, която очевидно никога преди това не е стъпвала преди в театър или на културно събитие. Бяхме свидетели не просто на звънене на мобилни телефони, но и на провеждането на цели телефонни разговори, които не се заключаваха само в „На театър съм, ще ти звънна!“ (дори това е безумие!). Това дори Мариус го е усетил, защото след представлението, вече в гримьорната си, сподели, че „до горе на балкона май не успях да стигна.“ Но проблемът не беше на Мариус, в никакъв случай.

Има едно друго представление на пловдивския театър, „Народното творчество“. Преди време беше неговото представление с внушаващата бройка 300. За него билетите свършват ако не веднага, минути след като бъдат пуснати, то скоро, много скоро след това. Дори по едно време имаше слух, че ще бъде филмиран (за радост, моя, това не се случи!). Гледал съм го десетина пъти, без да съм го гледал наскоро (и не смятам да го правя). Чух, че сега било „много смешно“, пресъздавал Али Ръза, Хайрие Текин, Фикрет, Шевкет, Лейля, Неджля, Ферхунде Кара, Седеф… Това не ми е интересно, не гледам телевизия и ми трябваше помощ, за открия какви са тия имена. Това не ме провокира да отида да го гледам. независимо колко смешно е станало. Театърът не е място за смехотерапия! На театъра трябва да се гледа по-сериозно, той трябва да има възпитателна функция, образователна, освен развлекателната, при това развлекателната му трябва да започне да се тълкува правилно.

Двете представления са коренно различни. Приликите между тях са, че и двете са моноспектакли, както и че и двете са продукт на Драматичен театър – Пловдив. Вероятно и по време на представлението на Камен звънят телефони. Вероятно дори повече, отколкото при Мариус. Това е проблем на публиката. Сериозен проблем, който трябва да ни кара да се замислим заслужаваме ли България да кандидатства за столица на културата. Проблем, с който театъра трябва да се ангажира и намери решение – от една страна възпитавайки публиката си в някакви културни норми и поведение, от друга – предлагайки ѝ само и единствено качествен продукт, а не театрална чалга, както е казал Славейков – „безцелни и безсмислени удоволствия“. Грозно е да видиш свободни места при Mариус, a nonsense-ът на Камен да се радва на такова приемане.

Но трябва и публиката да спре да очаква пошли продукти. А безумия по телевизията като „Комиците“, „Пълна лудница“ и подобни трябва да бъдат спрени, за да спрат да развалят лицето на театъра.

Categories
Социални медии и мрежи

За Facebook и приятелите

Преди време, в една публикация, която нарекох „Не съм точно приятел с тези хора“ и която разглеждаше някои основни, фундаментални потребителски грешки, както и грешки на Facebook, написах, че

Facebook не е замислен и проектиран да служи за откриване на нови приятели

и

Facebook не е създаден за да служи за пълен каталог с всички хора, които познаваме

Когато го написах, това предизвика някаква вълна реакции на несъгласие с написаното. Като доказателство за правотата ми, ето какво се случва, когато изпратите покана за приятелство на хора, които не познавате – за 2 дни се блокира възможността за изпращане на нови покани за приятелство на хора, които не познавате или които познавате бегло.

Too many friend requests

После ви препращат към Стандартите за общността, за да ви покажат, че това е лошо, че така не се прави.

Така че, преди да изпратите следващата покана за приятелство на някого, замислете се – познавате ли се всъщност и необходимо ли е той да е в списъка ви с приятели (и обратното). Защото пък, от друга страна, многото приятели се поддържат трудно, следенето на споделянията им е невъзможно, а излишното увеличаване на броя приятелства и недотам правилна употреба на платформата довежда до необходимост от създаване на алгоритми, с които тя да се управлява. Които пък, за съжаление, не са най-интелигентните (пример – EdgeRank).

Отделен е въпросът, че Timeline (който не харесвате) е проектиран да бъде разглеждан в пълния му вид, разгърнат с всички истории в него, а потребителите не искат да споделят всичко с всички. Със сигурност има неща, които не бихте искали да покажете на всичките си „приятели“.

А социалната операционна система, в която се превръща Facebook, е плашеща.