Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории.
Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу.
(фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com)
Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а заглавието е единственото (е, и малко видео и снимки), които свързват историята с Истанбул. Не, няма го манталитетът, няма го поведението, няма нищо ориенталско – гледате актьори, които може да са и от Виетнам, Суринам, Конго, Австралия, Норвегия…
Та спектакълът разказва, по доста интересен и неочакван начин, за тайната връзка на известен сценарист (Симеон Алексиев) и доста по-младата продавачка в бутик (Елена Кабасакалова), като проследява (по особено интересен и привлекателен за зрителя начин) цялата им връзка – от запознанството, през флирта, копнежа, зараждането на любовта, през първия секс, та се стигне до… не, не до хепи енд-а, до него има време, до раздялата. А през цялото това време, на сцената се случват неща, които липсват в пиесата – например ангелите-хранители (или второто аз?) на двамата влюбени (Георги Вачев и Мария Станчева в прекрасни роли), които им дават съвети и им слагат думи в устата (често по особено комичен и двусмислен начин, много хитро решение).
[pull]“…такъв човек ми напомня на парашутист, който се е запънал на вратата на самолета и го е страх да скочи. По традиция, пускачът трябва да го насърчи… с крак… южно от бъбреците.“[/pull]Появява се и баналната съпругата (Русалина Чапликова) с нейните непрекъснати щения за кори за баница, яйца, сирене и ранно прибиране… при положение, че наоколо витае любов (е, и не само…).
По едно време действието се прекъсва от монолога на Румена Георгиева, в ролята на домакинята, гледаща сериали, говореща и копнееща за любов като на кино. Mакар и изваден от основната сюжетна линия, той е по особен начин свързан с действието и няма как да не предизвика бурен смях (както ще го направи и самият вид на Румена), а публиката до края на представлението ще повтаря на ум репликите, за да не ги забрави. За по-голямо удобство, можете да намерите 2 извадки в страни от статията.
[pull]“Любовта е като аероплан, в който има двама парашутисти, но само един парашут. Почне ли да пада самолетът, грабвай пръв парашута. Светне ли лампичката, скачай веднага!“[/pull]
На по-късен действието отново се прекъсва и ставаме свидетели на друг монолог, на друга домакиня (но отново Румена Георгиева), която гледа сериали. Тя прави бърз анализ (между два сериала, сещате се, времето е малко) на периодите, през които преминава една връзка. Тъй като монологът й е много хубав (а със сигурност ако гледате спектакъла, ще ви направи впечатление), можете да го прочетете целия ето тук.
Миксът от много и добра актьорска игра, многото хитри режисьорски хрумки, пеенето на живо, играта със светлината, добрият текст, получил след след режисьорската намеса (нали споменах вече, че пиесата е безкраен речетатив между двамата влюбени), вплитането на кадри на Симо и Ели от Истанбул, направиха двата часа да преминат неусетно, с много смях и положителни емоции.
„Истанбулска история“ е лек и приятен, комуникативен спектакъл, предназначен за всички онези, които влизат в театъра, за да получат солидна доза забавление, каращ те, между порциите смях, да се замислиш за това как и колко обичаш, достатъчно ясно и категорично ли демонстрираш истинските си чувства, които те връхлитат, какво ти струва това и какво причинява на партньора.
Ще завърша с няколко режисьорски размишления по темата: „романтиката мутира в нещо съвсем друго, нещо което много прилича на любов, но не е; семейството като социална група върви към сгромолясване през този век, сексът става ужасно скучно занимание и все по-често има само една функция – комуникативна!“
И когато изгледате спектакъла, подарете на любимия си матрьошка. Може пък вътре, в последната и най-малка кукличка, да се е скрила ЦЯЛАТА ВИ любов.
