Categories
Театър

Есенна соната

Loading

„Есенна соната“ от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов.

Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и „Есенна соната“ се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално.

Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. „Есенна соната“, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно.

[pull]“Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане… „[/pull]Тежка и дълбока психологическа драма, сериозна драматургия, сюжета за която всички познаваме – майка-пианистка със залязваща кариера (Анелия Ташева) отива на гости в семейството на дъщеря си (Ивана Папазова). Майка и дъщеря. Между тях има връзка. „Връзка, създадена още в утробата, която и срязването на пъпната връв не може да прекъсне. Една среща след години на мълчание, която ще разкрие много тайни, натрупан гняв и отчаяние в търсене на истината. Сблъсък между две жени, който като лавина помита всичко по пътя си.“ Няма черно и бяло в човешките взаимоотношения и нищо не може да остане скрито. А годините натрупваното мълчание, самота, страдание и недоизказани чувства избиват в емоционален взрив.

Публиката е неподготвена, всичко се случва изведнъж, рязко, без да го очаква.

Майката-артист, властната дъщеря и деликатният ѝ съпруг, втората дъщеря, прикована в инвалидната количка и лудостта й… четири персонажа, които изваждат на показ някои от най-съкровените и ревностно пазени тайни както на семейството, така и от връзката между двама души, които често преживяваме, но никога не споделяме или говорим за тях. Извадени са на показ и дисекция екзистенциалните теми за болестта, измяната, смъртта, лудостта. И всичко, което се случва на сцената, осезателно въздейсва на зрителите. Емоциите са толкова силни и плътни, обстановката е дотолкова нажежена, че имаш усещането, че можеш да ги докоснеш с ръка.

Рядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.

Познавам и Анелия, и Ивана, и Мария, и Стефан. Досега само Стефан Попов съм виждал в дотолкова сериозна роля, беше прекрасно да видя и останалите, да ги преоткрия и да се насладя на играта им, която беше дотолкова убедителна, че дори имаше моменти, когато забравях как си говорихме преди началото на спектакъла – дотолкова успяха да ме въвлекат в света си. (заб. гледал съм Анелия Ташева във „Вишнева градина“, но това беше отдавна и почти не пазя спомен от този спектакъл). Лековатото, като на артист, поведение на майката прекрасно контрастира с това на властолюбивата дъщеря. Диалозите между тях звучат и изглеждат като плесници. Истината често боли. Лудостта те жегва.

Да, „Есенна соната“ е прекрасен спектакъл. Да, „Есенна соната“ не е спектакъл за всеки. Да, горещо препоръчвам „Есенна соната“ на онези, които обичат да гледат качествен театър. Да, „Есенна соната“ няма да се хареса на мнозина, особено на онези, според които „животът е гаден, не искам и в театъра да гледам гадни неща“. Да, „Есенна соната“ ме остави безмълвен часове наред след излизането от салона, а когато седнах да пиша тук, думите ми не достигаха да опиша връхлитащите ме на талази чувства, затова отлагах публикуването от 11 септември досега. Да, със сигурност ще гледам пак „Есенна соната“, но това ще е доста напред във времето, дотогава трябва да се преборя в натрупаната чернилка.

Поклон.

снимка: Георги Вачев © www.georgivachev.com

Можете да гледате спектакъла извънредно, на 30 септември в Камерна зала на Драматичен театър – Пловдив.

Categories
Театър

Канкун

Loading

Предпремиерно успях да изгледам „Канкун“, копродукция на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ и Малък градски театър „Зад канала“.

Пиесата е написана от недотам известния у нас Жорди Галсеран и разказва за две съвременни двойки, които са на почивка в мексиканския курорт Канкун. На български преводът е от Нева Мичева. Сценичната адаптация е на Емил Бонев и Бина Харалампиева, а режисьор е Бина Харалампиева. Ролите са разпределени между Искра Донова, Ивайло Христов, Христо Мутафчиев и Ирини Жамбонас.

Искра Донова е безкрайно красива и прави много добра роля. Много добър избор, точно в десетката – млада и красива (Господи, колко красива!), отлична актриса. Малко не ми се връзваше само как такава крехка жена може да свири (по пиеса) на туба и флигорна, но пък това никак не ми пречеше да се наслаждавам на присъствието й на сцената. Ирини Жамбонас също е точно попадение, дори още по-добра, още по-убедителна, още от началото бързо и точно си изгради образа.

Отлична пиеса, поставена и изграна безупречно. Текст за изборите, които правим в живота и за това как се връщаме назад, за да си мислим „Ами ако бях избрал друго?“. За взаимоотношенията в семейството, както и между двете двойки. По най-добрият начин, за да накара зрителя да се замисли при напускането на салона.

Янко съвсем точно го каза, ще си позволя да го цитирам:

Майтапа настрана, но спектакъла наистина си го бива много. Рядко се вижда да се говори за сериозните неща от живота с насмешка и самоирония, да видиш по комичен начин сериозните отношения между двама души в едно семейство, да погледнаш през очите на другия за конкретната ситуация. И не на последно място да се опиташ да си отговориш на въпроса: какво би било ако не си постъпил по начина по които си, а си избрал другата алтернатива… интересно и идейно. Задължително ще се гледа още веднъж!

Премиерата на „Канкун“ е днес, с нея ще се открие тазгодишния фестивал Сцена на кръстопът. Заради вечната си актуалност, заради отличното изпълнение, убеден съм, че спектакълът ще се радва на дълъг живот и много публика както в Пловдив, така и в София.

На добър час!