Номинации за ИКАР 2017

По-долу са основните категории номинирани за наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България. Към някои от категориите са моите предпочитания и евентуално – кратък коментар.

Водеща мъжка роля

  1. Васил Дуев за Хенри Чинаски в моноспектакъла „Всичко на масата“ по Чарлз Буковски, реж. Ана Батева, Общински театър „Любомир Кабакчиев“ – Казанлък
  2. Иван Радоев за Тартюф в „Тартюф” от Жан-Батист Молиер, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  3. Филип Аврамов за Чики и Валери Йорданов за Нино в „Ничия земя” по филмовия сценарий на Данис Танович, сценична адаптация и реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“

нямам фаворит в тази категория

Водеща женска роля

  1. Албена Чобанова за Малама във „Вампир“ от Антон Страшимиров, реж. Маргарита Мачева, Драматичен театър „Никола Й. Вапцаров“ – Благоевград
  2. Ивана Папазова за Васа Железнова в „Майка“ от Максим Горки, сценична версия и постановка Маргарита Мачева, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  3. Стефка Янорова за Мелинда Мец в „Една нощ с теб“ от Майкъл Уелър, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“

Ивана Папазова прави поредна изключителна роля с образа на Васа!

Поддържаща мъжка роля

  1. Благой Бойчев за Юрген Тесман, Васил Читанов за Съдия Брак и Ивайло Драгиев за Айлерт Льовборг в „Хеда Габлер” от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
  2. Ивайло Христов за Лебедев в „Иванов” от Антон П. Чехов, реж. Стефан Мавродиев, Младежки театър „Николай Бинев“
  3. Йордан Ръсин за Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, реж. Григор Антонов, Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роля

  1. Ана Вълчанова за Елизабет Гаро-Ларше в „Името” от Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, реж. Здравко Митков, Сатиричен театър „Алеко Константинов“
  2. Гергана Плетньова за Дорина в „Тартюф” от Жан-Батист Молиер, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  3. Елена Кабасакалова за Липа в „Майка“ от Максим Горки, сценична версия и постановка Маргарита Мачева, Драматичен театър „Николай О. Масалитнов“ – Пловдив

Елена Кабасакалова е различна, запомняща се в тази малка, но изключителна роля.

Дебют

  1. Александра Петрова за режисурата на „Хамелин” от Хуан Майорга, Сатиричен театър „Алеко Константинов“
  2. Анна Данкова за режисурата на „Голем“ – идея Анна Данкова с драматургичнотo съдействие ghostdog, ДНК, Национален дворец на културата и Култура аними
  3. Дамян Тенев за режисурата на „Оркестър „Титаник”, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
  4. Маргарита Мачева за режисурата на „Майка” от Максим Горки, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  5. Мартин Христов за Хайме и Хосемари в „Хамелин” от Хуан Майорга, реж. Александра Петрова, Сатиричен театър „Алеко Константинов“

Имаше няколко решения, които не са точно по моя вкус, в т.ч. използването на мултимедия в „Майка“. Нямам изразен фаворит.

Режисура

  1. Боян Иванов за „Жулиета” от Андраш Вишки, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе
  2. Крис Шарков за „Хеда Габлер” от Хенрик Ибсен, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
  3. Николай Поляков за „Анна Каренина” от Лев Н. Толстой, Театър „София“

Не зная кой трябва да спечели, но знам, че това не трябва да е Николай Поляков. Неговата Анна Каренина беше плоска, бездушна и лишена от емоции. Тегаво действие, което едва дочакахме да свърши.

Майсторско техническо осъществяване

  1. „Бел Ами“ от Юрий Дачев по Ги дьо Мопасан, реж. Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“
  2. „Жулиета“ от Андраш Вишки, реж. Боян Иванов, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе
  3. „Цимбелин“ от Уилям Шекспир, реж. Лилия Абаджиева, Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен

„Бел Ами“ ме остави без дъх, но и „Цимбелин“ не е за подценяване.

Сценография

  1. Васил Абаджиев за „Цимбелин” от Уилям Шекспир, реж. Лилия Абаджиева, Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен
  2. Марина Райчинова за „Анна Каренина” от Лев Н. Толстой, реж. Николай Поляков, Театър „София“
  3. Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, реж. Василена Радева, Театър „София“

Авторска музика

  1. Антони Дончев, Милчо Левиев и Румен Тосков за „Тъгопоглъщач” по текстове и рисунки на Дафина Георгиева-Роня, реж. Катя Петрова, Театър 199 „Валентин Стойчев“
  2. Христо Йоцов за „Анна Каренина“ от Лев Н. Толстой, реж. Николай Поляков и „Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен, адаптация и реж. Катя Петрова, Театър „София“
  3. Христо Намлиев за „Едноокият цар” от Марк Креует, реж. Петър Денчев, Театрално-музикален продуцентски център, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

Други награди Икар

  • Награда „Икар“ За цялостен принос към преподавателската дейност – проф. Цветана Манева
  • Награда „Икар“ за чест и достойнство – Гинка Станчева
  • Награда „Икар“ за изключителен творчески принос към българския театър – Руси Чанев

Assassin’s Creed: Филмът

Всеизвестно е, че когато нещо придобие доста широка популярност, няма как да не дойде момент, в който от Холивуд да не опитат да извлекат допълнително финансови изгоди. Това се случва и с Assassin’s Creed. Като почитател на играта, нямаше как да не поискам да видя как историята се пренася на едно различно ниво. Първоначално доста се изненадах, когато научих новината, че от култовата поредица ще се роди филм, но като се замислих – новината даже беше закъсняла.

Филмът се оказа доста освободен от всякакви рамки. Колкото и кинематографски да са игрите, не могат да достигнат пълнометражното кино и всички свободи, които то предоставя.

Assassin’s Creed започва самостоятелно, в своя времева рамка и нчма нищо общо с играта. Вместо Дезмънд Майлс и предшественика му, Алтаир ибн-Лаахад (Altaïr ibn-La’Ahad), във филма главният герой се изпълнява от Майкъл Фасбендър и той влиза в ролята както на Калъм Линч, така и на Агилар де Нера. Кал е героят от наши дни, който е осъден на смърт за престъпление, което не е извършил. След като получава „смъртоносната“ инжекция се събужда в Абстерго – корпорация на злото, която се ръководи от лошите тамплиери. Те искат от Кал да им помогне да проследят дреен артефакт – Райската ябълка.

Един от предците на Кал, Агилар, е асасин — врагове от хилядолетия на тамплиерите. Поредицата Assassin’s Creed се завърта около теорията, че всики спомени и преживявания на нашите предци се съхраняват и предават генетично чрез ДНК. Калъм трябва да използва огромна машина, наречена Анимус, за да преживее всички необходими спомени. Това започва да се отразява на психиката на героя, когато Абстерго започват да натискат да получат това, което искат в един от най-странните планове за световна доминация във филмовата история.

А, да… има и странна сцена, в която бащта на Калъм убива майка му, но това е някаква тъмна история от миналото, която не оказва кой знае какво влияние днес.

Animus, основен елемент в игрите Assassin’s Creed, е със сериозен редизайн и вече не е легло или стол, а огромна механична ръка, която позволява на използващия го свободно движение. И въпреки че изглежда фантастично, повдига немалко въпроси, свързани с употребата му (които не получават логично обяснение във филма). Например на героя му се дават скрити остриета в наши дни, които да използва в машината, но в спомените си той може да използва не само тях, а и други оръжия. Да не споменавам, че последният път, когато героят използва устройството, го прави гол до кръста… Филмът изобилства от такива странни решения.

Подобно на първите няколко игри от поредицата Assassin’s Creed, никой не се интересува особено от това какво се слува с героя в наши дни, както и одтаналите герои (в случая – останалите затворници). Те са налични за да движат историята напред, но доста често забравяш за тях. Освен това много от сцените са изцяло лишени от актьорски талант или са тотално безмислени и наличието им във филма е колкото да запълнят някакъв обем..

Силната страна във филма са сцените, в които действието се развива по време на Инквизицията в Испания (някой да го е очаквал?). Всичко изглежда фантастично, но за съжаление сцените са краткотрайни . И точно като в игрите, преходът е накъсан и създава усещането, че минаваш от мисия в мисия в играта. Няма някаква плавност и това определено дразни и пречи на филма.

Аплауз заслужава сценографията, актьорите и като цяло всичко, което се развива в миналото, защото те са това, което придават на филма някаква стойност и остават в съзнанието, когато се заредят финалните надписи.

В резюме: Assassin’s Creed не е най-лошата филмова адаптация на компютърна игра, но далеч не е и най-добрата. Ако не си от най-запалените привърженици на поредицата, спокойно можеш да пропуснеш филма в киното.

Оценка: 4/10

Path of Exile

Не е тайна, че игри трудно могат да ме зарибят по начин, по който да им обърна внимание, камо ли пък да им се отдам за по-дълго време.

Path of Exile е от онези редки случаи, в които съм буквално прилепен към монитора и прекарвам доста време в игра. Не ми се е случвало да играя толкова задълбочено такава игра от времето на Diablo II. По-късно отделих сериозно време на поредицата Assassin’s Creed и с разочарование мога да споделя, че последните части ги изиграх някак машинално, без ентусиазмът от първите няколко издания. Още си спомням как с часове се разхождах из улиците на градовете… не правех нищо, просто се сливах с тълпата и се разхождах. Но това е друга история, за друго време.

Path of Exile е сериозен hack’n’slash и за добра игра иска здрава, нова мишка, която след това да бъде подменена с нова, защото бутоните в един момент просто отказват :-). Феновете на Diablo знаят за какво иде реч. Diablo III  не успя да ме увлече – не ми донесе магията, която обещаваше, имаше редица проблеми, а и след 10-годишно чакане да получа това разочарование – не мерси.

Path of Exile е напълно безплатна игра. Точно така, безплатна – сваляш безплатно от официалния сайт, инсталираш и играеш. Толкова просто. Да, има и платени елементи в играта, но те не пречат на безплатната игра и удоволствието като цяло (нито пък драстично помагат или да дават някаква значителна преднина).

Та така – сваляш, инсталираш и пускаш. След задължителната регистрация (вече не ни прави впечатление, че навсякъде е нужна регистрация и не го правим на проблем, нали?) играта зарежда екран, в който създаваш своя първи герой. Трябва да избереш, подобно на Diablo, дали ще играеш класическа игра или ще си hardcore играч. Хардкор играта не се отличава по нищо от стандартната, освен с това, че като умреш – не, не свършва всичко, героят се прехвърля автоматично в стандартната лига и може да продължи играта в нея. Играта има три степени на трудност – Normal, това е стандартната игра, при която няма наказания при смърт, Cruel – с наказание от 7.5% от опита за съответното ниво и Merciless, при което се губи 15% от опита. Това е при класическата игра. При хардкор всичко приключва с първата смърт и героят се прехвърля към стандартната лига. И за да се достигне до края на играта, трябва да се изиграе три пъти, по веднъж за всяка трудност, а това си е истинско предизвикателство.

Можеш да избираш измежду 6 класа – Templar, Marauder, Shadow, Witch, Duelist и Ranger. И точно си избрал кой типаж ти подхожда най-добре и трябва да избереш дали ще играеш стандартна игра или текущата лига (текущата към момента на писане – Breach, 2.5.0, стартира на 2 декември).

Създаването на героя е много интересен аспект, който много ми допада и който отличава Pah of Exile от всички подобни игри, които съм виждал.

skill tree path of exile

Това по-горе е дървото с пасивни умения, които се придобиват с всяко вдигнато ниво. Изглежда, а и е, огромно и предлага толкова много възможности, че на практика е трудно да срещнеш два еднакви героя – дотолкова яко могат да се персонализират. Като добавим и възможността, че всички класове герои споделят общо дърво, но всеки започва на различна позиция, в зависимост от класа си, това прави класовете доста размити – можеш да играеш с дуелист, който стреля с лък… или пък рейнджър с ножове… защо пък не мародер-магьосник? Всичко е въпрос на предпочитания, защото това са само примери, а изборът на пасивни умения само подпомага начинанието (или го прави по-сложно).

Играта е огромна, много може да се каже и напише за нея, не се изиграва лесно и това я прави крайно притегателна. На официалния сайт освен възможност за сваляне, има супер много информация, много помощна информация има в официалното уики, по сайтовете се намира и доста инфо за примерно развитие на герои… но това е подвеждащо, защото обикновено играта търпи непрекъснато развитие, в т.ч. и визуално и много от скрийншотите са неточни и объркващи, показват неща, които са променени, премахнати или преместени…

А сега – да поцъкаме заедно и да побродим из земите на Рекласт.

Отело

Отело-ТБА

Някак естествено избрах да гледам „Отело“ на Театър Българска армия. Отело е сред най-познатите герои на Шекспир, а едноименната пиеса се нарежда сред най-високите постижения на английската литература. Не точно мой любим текст, но такъв, който много харесвам. Сюжетът, ако имате нужда от припомняне, е добре разказан в статията в Уикипедия.

Като част от Сцена на кръстопът с подзаглавие Театърът:Безкрая, а и по случай 400-годишнината от смъртта на Шекспир, нямах колебания от типа „да гледам или да не гледам…“. Заглавието беше част от първия ми избор на заглавия за гледане по време на фестивала, остана и до края. Дори не обърнах внимание кои са актьорите и подробности около постановката, просто си взех билет и зачаках. Защото всеки в живота си убива поне по една Дездемона.

Въобще не съжалявам за избора си да отида и да гледам постановката на Иван Урумов. Нямах някакви специални очаквания – познавам текста, знам какво мога да получа и евентуално къде мога да бъда изненадан. До момента, до който не прекрачих прага на салона и не видях сцената – чиста и празна сцена, лишена от всякакъв тежък декор или реквизит, каквито очакваме да видим за пиесите на Шекспир. Тук нямаше нищо! Само едно голямо платно, което да ограничава дъното на сценичното пространство и толкова. Толкова много ми хареса – това означаваше, че ще се разчита на актьорската игра и тя ще е в основата и водеща в постановката. Така се и оказа – шум зад вратите даде началото на представлението и в салона нахлуха Яго и Родриго и до края зрителите бяхме свидетели на много игра – плавна и красива, като танц, която плавно преливаше в хореографиите на боевете. Изключителна работа. Всички бяха много, ама много добри. Най-добрият Яго, който съм виждал (Георги Къркеланов). Изключителен Отело (Иван Радоев). Много чиста роля на Дездемона (Гергана Данданова).

А накрая, когато представлението свърши, изпитах истинско щастие, че не съм се лишил от възможността да бъда част от цялото зрелище. Дори бях пропуснал да забележа, че в ролята на Родриго е Владислав Виолинов и в антракта успяхме да разменим няколко думи.

Не очаквах Театър Българска армия да ме впечатлят дотолкова. Но го направиха. Аплаузи и поклон!

прочетете още за постановката