…да не бъдеш разбран

Отдавна трябваше да си дам сметка за факта, който винаги съм знаел на подсъзнателно ниво, но така и не исках да допусна до мислите си. Хората са различни. Каквото и да прави обикновеният човек, той никога не би могъл да угоди на всеки. Опитите ми да стигна до съзнанието на всички, които четат този блог и да бъда правилно разбран, са били през цялото време обречени на неуспех.

В този блог се опитвам да бъда себе си, по-точно – да се протягам навътре в душата си, към окъпаните в бяла светлина кътчета и да изваждам на показ онази, по-добрата си половина. Когато една машина не се използва, частите й клеясват, покриват се с ръждата на времето, с мръсотията, която то изсипва върху тях.

Човекът, както обичам да казвам, заимствайки тази прекрасна метафора от Зелазни, е създание от светлина и мрак, душата му – бойно поле на доброто и злото. Но злото винаги е било по-близо до неговата същност, винаги е било по-лесната алтернатива, по присъщият му път. То е като проекция на собствения му егоцентризъм, следствие е от него, свързано е с онази крещяща в съзнанието ни нужда да помислим най-напред и единствено за себе си, да се поставим в центъра на заобикалящата ни вселена. Не, не говоря за абсолютното зло, говоря за ежедневната, прозаична дилема: „да се погрижа за себе си, или да жертвам удобството си заради другия“.

Ако се замислим, неизбежно ще установим, че е по-трудно да сме добри, а най-трудно е да сме разбиращи. Разбиращи другите, искам да кажа.

Доброто, както и желанието да го вършим, е толкова уязвимо и деликатно, толкова по-далеч от внедрения в гените ни егоизъм. Толкова по-крехко. И е толкова лесно да оставим тинята на живота да се полепи по него, да се просмуче, да го покрие със сивите, пепеливи следи на разбити мечти и илюзии… И всяка секунда е анихилатор. Унищожител на още едно атомче, на още едно микронче от полюсната дистанция между него и злото.

И ето, идва онзи момент, когато застанали в центъра на собствената си координатна система, дори не разбираме, че тя вече не е координатна. Не разбираме, че Х и У отдавна са се слели, а ние просто стоим в началото на дългата права на падението. В края на която ни чака смъртта. Черната вестителка, която ще отнесе със себе си едни СИВИ хора.

В този блог, а и в предишния, се опитвам да си припомням, че съм създание от светлина и мрак, а не сива сянка. Да възстановявам, доколкото ми е по силите, същите тези атомчета и микрончета – в мен, а и (колкото и дръзко да звучи) във вас. За да не се случи никога остриетата да се срещнат в онази права линия. За да не се затвори никога ножицата в душите, прерязвайки човещината ни. Опитвах се в напрегнатото, зло време, в което живеем, в това обричащо ни на механични реакции, на първосигналност и нагонистична близост със злото ежедневие, да се докосвам до позабравената белота в самия себе си, да потопя филизите на мислите си в чистия й блясък и да си спомням кой съм все пак. Или какво – човек.

Съжалявам, че не успях да бъда разбран. Този блог не бе сцена, по която да дефилират стремежите ми към тщестлавие, както мнозина си помислиха, не бе и аулата, в която се разнася менторския тон на някой кабинетен псевдоинтелект, това бе малкото и уютно кътче, в което можехме да оставаме насаме – само вие и аз. И между наздравиците да казвам, а понякога и да крещя истината за нещата, такава, каквато я виждам – колкото на вас, толкова и на самия себе си.

Честита Баба Марта!

МартеницаЧестита Баба Марта на всички, които, предполагам случайно, попадате на тази страница.

Следват всички онези стандартни пожелания за случая, които в края на днешния ден ще ви е омръзнало да слушате и повтаряте. Именно затова ще ви лиша в тези няколко секунди, докато четете тези редове, от баналните и заучени фрази, повтаряни френетично.

Затова ви предлагам и една алтернативна мартеница – някак си по-интернетска :). Дано ви харесва.

Фирми за подбор на персонал

Не бе, не искам да ставам продавач в магазин, барман, сервитьор, рекламен или застрахователен консултант на процент, оператор на бензиноколонка и т.н. неща, за които ми се обаждат напоследък да ми предлагат. Нямам нищо против тези позиции, стига да не са свързани с мен. Искам нещо повече от това да седя и да гледам тъпо в точка или да убеждавам някой, че незнам-си-коя застрахователна компания е най-добрата, незнам-си-кое рекламно списание или каталог е най-четеното. Цъ. Не е за мен това.

Искам работата да е предизвикателство, работа, която да впряга целия ми творчески и умствен потенциал, да дава полет на въображението ми, да ме окрилява, да ми дава възможност да показвам кой съм, какво мога, да бъда креативен, да ходя там с желание, с нежелание да приключвам работния си ден.

Толкова ли е трудно за разбиране?

Днес се наложи за трети път да го обясня на поредната агенция за подбор на персонал, която отчаяно се опитваше да ме убеди, че „ЕДНА ФИРМА“ търсела точно мен за една от гореописаните длъжности. Айде стига глупости! Що не си направите труда да ми разгледате по-подробно автобиографията, особено последните 3 страници, а? Освен да сте избирани с конкурси по грозота, съдържание на целулит в бедрата, цвят на косата, умение за изприказване на n броя думи в минута в телефонната слушалка преди отсреща да са се усетили за какво иде реч, поне можеха да ви обучат да четете цялата автобиография, а не да спирате до името и фамилията. Квачки.

Шемет

Днес ходих да гледам постановката „Шемет“ от Ървин Уелш, реж. Димитър Игнатов. Едно представление на Драматично-куклен театър „Димитър Димов“ – Кърджали, поканено на пловдивска сцена покрай зимните театрални празници (или както там се казва събитието), организирани в бившето кино Въстаник.

Знаете, предполагам, кой е Ървин Уелш. Чували сте поне за него. Или ако не сте, няма как да сте пропуснали преди време „Трейнспотинг“ (независимо дали става въпрос за романа, излязал изпод перото на същия този господин или за филма, базиран на книгата). Същият, в който без притеснение се говреше за дрога, чукане, дрога, приятелство, дрога, чукане, дрога…

В „Шемет“ темите са същите. Теми, за които сякаш в България не е прието да се говори открито, на публични места. Теми-табу. Теми, които вълнуват, теми, които са актуални. Защото дрогата не е поредната научнофантастична измислица. Нито пък чукането. Нали? И колкото по-скоро обществото бъде отворено за диалог по темите, толкова по-скоро те, особено дрогата, чукането да го оставим засега настрана, няма да представяват реална заплаха. Защото те съществуват. Защото това е действителността. И с мълчание няма да я променим към по-добро. Напротив. Днес има свобода на словото, никой не забранява да се говори открито за темите, които вълнуват. Този модел, познат като „като едно време“, „преди 1989-та“ и т.н. трябва да бъде изкоренен, мисля си.

И въпреки че по-възрастната публика така и не разбра какво гледа, беше възмутена, изчервена, то младите гледаха и слушаха внимателно. Защото тях това ги интересува, вълнува и засяга. Пряко. Имаше няколко господина, които най-демонстративно напуснаха салона, не ги виня – за тях дрогата вероятно наистина е научнофантастичната идиотщина, за която споменах одеве, а сексът – блажен спомен от миналото. Ама сумтенето и пуфтенето на организатора на цялото събитие, както и съвсем откровения му разговор с режисьора Николай Калчев по време на представлението не им прави чест. Поне от уважение към колегите, които работеха на сцената, можеха, щом не им се гледа, да не присъстват в салона. Едва ли някой щеше да забележи отсъствието им. Наложи се да им шъткам, като на четвъртокласници. Срамна работа.

А представлението наистина е повече от добро. Да се говори за такова мръсно нещо като дрогата по такъв начин, да се представи и изиграе толкова чисто и откровено, темата да бъде поднесена така, че да бъде лесносмилаема, това е геройство. Моите най-искрени поздравления. Вече бях гледал видеозапис на спектакъла, но това не ми попречи без колебание да реша да отида пак. Защото театър не може да се гледа у дома, на телевизора. Колкото и да е добър операторът, колкото и монтаж да се прави на записа, това изкуство е направено да се играе на сцена, пред публика, която гледа в унес.

Особено впечатление ми направи музиката. Музикалната картина е сглобявана от Димитър Игнатов. В нея са използвани фрагменти от някакви транс или техно ритми, които са използвани от американските сили в Ирак, за да зомбират войниците, да ги превръщат в машини за убиване. Пристрастяващо. Като дрога. Силно и натрапчиво. Екстра. Може ли пак, още веднъж? Много ми хареса и финалната мелодия – някакво страхотно изпълнение на цигулки. Винаги съм харесвал как звучи цигулката, някак тъжно, меланхолично… Прекрасно.

Силно и завладяващо изпълнение. Честно казано, не очаквах, че такова представление може да бъде направено по този начин от извънстоличен театър. Похвално.