Music Idol – попей ми, част 1

Няма такава дивотия. Куцо и сакато, очевидно, се е записало за участие в надпяването. Някои са много зле. МНОГО!

Личен фаворит по изумУРОДство:

Второ място:

Други, обаче, на пук на всичко, пеят. Божествено. Два бързи примера (плюс коментарите на журито):
Цялата публикация „Music Idol – попей ми, част 1“

Фентъзи-клуб в Пловдив

CreatureКато фен на епичното фентъзи (и на фентъзито, като цяло), се мъча да следя какво излиза на книжния пазар, своевременно да си го набавям, след което да го изчитам. Дотам. Няма с кой да споделя какво ми е харесало, какво не ми е, коя книга си заслужава, кой автор пише наистина увлекателно. Така и не съществува в Пловдив клуб на почитателите на фентъзито, в който да си заслужава да членуваш. Не казвам, че няма, напротив, има доста. Но всички клубове, които са ми известни, са съставени от дечурлига, които мама и тате не пускат да седят навън до късно, и под предтекст, че са на сбирка на клуба, си организират запои. Не съм някакъв пуритан, който да отрича тази форма на забавление. Не. Само че това не трябва да се превръща в основно занимание на членуващите в клуба.

Доскоро бях член на Българската гилдия на бардовете, обаче вече не съм. Защото не искам да плащам членски внос за виртуално членство, което по никакъв начин не удовлетворява изискванията ми, а и защото някак идеите, наложени от Създателите, се разминават с моите. Дълга тема, която не искам да отпочвам.

От доста време обмислям няколко идеи за сформирането на (първоначално) малка група ревностни фенове-почитатели на фентъзито, с които да можем да дискутираме (както виртуално, така и на живо) различни теми, да обменяме идеи, впечатления, книги, да си разказваме истории, книги, да пием по едно питие (между другото)…

Желаещи да се присъединят? Пишете ми на мейла или оставете коментар тук. И ще ви помоля за коментари само по темата, без излишни приказки.

Elika vs Lord of the Dance

Снощи най-ненадейно се озовах на един хумористичен (фолклорен) танцов спектакъл, наречен „Това сме ние“ – една история за виното и хората – за нас самите. Спектакъл, направен от танцова формация Elika.

Обадиха ми се твърде късно, за да ме поканят, около половин час преди началото, за да имам време да разбера кой, какво, кога, как, защо… Затова просто се облякох и хукнах към бившето кино „Гео Милев“, за да видя на какво съм поканен.

Спектакълът „Това сме ние“ се оказа точно това, което и очаквах – композиция, направена, не за да бъде гледана и гледаема в България (въпреки че донякъде и това е възможно), а за да бъде продавана по танцови фестивали в балканските страни. Именно затова бяха включени, уж като част от нас, руски цигански романси, сръбски популярни (!) песни, на които публиката да потропва весело с крачета и да си припява („Месечина“, например), гръцки фолклорни мотиви (също много аплодисменти)… Не че не ми хареса това, което гледах. Само че това НЕ сме ние. Бяхме ние до момента на натрапването на чуждите, комерсиални детайли, които да се харесат по различните фестивали в чужбина. До този момент всичко изглеждаше добре, беше направено добре. Но привнесените чужди влияния ми дойдоха в повече. Както и самият финал, съшит с бели конци към спектакъла – развени байряци, възрожденски песни, изпяти от Слави Трифонов… Хубаво, разбирам, че става въпрос за 3 март, ама всичко това не трябва да е обвързано с някакви дати, а да показва с танц кои сме и какви сме. Не, определено това НЕ сме ние. На второ четене си мисля, че точно това сме ние – че се срамуваме да бъдем себе си, да харесваме своето, затова главите ни са извърнати нанякъде и гледаме в чуждата паница, независимо дали тя е сръбска, румънска, руска, гръцка, дори турска. Което е тъжно. Защото ние имаме какво да покажем, нещо типично българско, онова, което през вековете е съхранявано и пазено като българско, което дори и да е повлиявано от други култури, е продължавало да бъде типично само за нас. И да се покаже именно по този начин – с фолклорни песни и танци. Стига да са добре подбрани, с добра хореография, като се изчистят всички натрапени дивотии и комерсиализъм.
Цялата публикация „Elika vs Lord of the Dance“

…да не бъдеш разбран

Отдавна трябваше да си дам сметка за факта, който винаги съм знаел на подсъзнателно ниво, но така и не исках да допусна до мислите си. Хората са различни. Каквото и да прави обикновеният човек, той никога не би могъл да угоди на всеки. Опитите ми да стигна до съзнанието на всички, които четат този блог и да бъда правилно разбран, са били през цялото време обречени на неуспех.

В този блог се опитвам да бъда себе си, по-точно – да се протягам навътре в душата си, към окъпаните в бяла светлина кътчета и да изваждам на показ онази, по-добрата си половина. Когато една машина не се използва, частите й клеясват, покриват се с ръждата на времето, с мръсотията, която то изсипва върху тях.

Човекът, както обичам да казвам, заимствайки тази прекрасна метафора от Зелазни, е създание от светлина и мрак, душата му – бойно поле на доброто и злото. Но злото винаги е било по-близо до неговата същност, винаги е било по-лесната алтернатива, по присъщият му път. То е като проекция на собствения му егоцентризъм, следствие е от него, свързано е с онази крещяща в съзнанието ни нужда да помислим най-напред и единствено за себе си, да се поставим в центъра на заобикалящата ни вселена. Не, не говоря за абсолютното зло, говоря за ежедневната, прозаична дилема: „да се погрижа за себе си, или да жертвам удобството си заради другия“.

Ако се замислим, неизбежно ще установим, че е по-трудно да сме добри, а най-трудно е да сме разбиращи. Разбиращи другите, искам да кажа.

Доброто, както и желанието да го вършим, е толкова уязвимо и деликатно, толкова по-далеч от внедрения в гените ни егоизъм. Толкова по-крехко. И е толкова лесно да оставим тинята на живота да се полепи по него, да се просмуче, да го покрие със сивите, пепеливи следи на разбити мечти и илюзии… И всяка секунда е анихилатор. Унищожител на още едно атомче, на още едно микронче от полюсната дистанция между него и злото.

И ето, идва онзи момент, когато застанали в центъра на собствената си координатна система, дори не разбираме, че тя вече не е координатна. Не разбираме, че Х и У отдавна са се слели, а ние просто стоим в началото на дългата права на падението. В края на която ни чака смъртта. Черната вестителка, която ще отнесе със себе си едни СИВИ хора.

В този блог, а и в предишния, се опитвам да си припомням, че съм създание от светлина и мрак, а не сива сянка. Да възстановявам, доколкото ми е по силите, същите тези атомчета и микрончета – в мен, а и (колкото и дръзко да звучи) във вас. За да не се случи никога остриетата да се срещнат в онази права линия. За да не се затвори никога ножицата в душите, прерязвайки човещината ни. Опитвах се в напрегнатото, зло време, в което живеем, в това обричащо ни на механични реакции, на първосигналност и нагонистична близост със злото ежедневие, да се докосвам до позабравената белота в самия себе си, да потопя филизите на мислите си в чистия й блясък и да си спомням кой съм все пак. Или какво – човек.

Съжалявам, че не успях да бъда разбран. Този блог не бе сцена, по която да дефилират стремежите ми към тщестлавие, както мнозина си помислиха, не бе и аулата, в която се разнася менторския тон на някой кабинетен псевдоинтелект, това бе малкото и уютно кътче, в което можехме да оставаме насаме – само вие и аз. И между наздравиците да казвам, а понякога и да крещя истината за нещата, такава, каквато я виждам – колкото на вас, толкова и на самия себе си.