Дързостта на режисьора

Анелия Янева в „Какъв му е на Стайко Мурджев крал Лир?“ за Култура:

Дързостта да натрупаш толкова трудно превземаеми заглавия в актива си само за период от две години може да се обясни донякъде и с младостта на [Стайко Мурджев] – едва 28-годишен е (с вид на плах романтичен гимназист, чиято любима книга все още е „Тримата мускетари”). Но зад всяка от тези негови авантюри стои стабилна институция – Сливенският театър, театър „София”, „Българска армия”. Последната хвърлена ръкавица е към „Крал Лир” на Шекспир, а театърът в Пловдив превърна постановката в мегапродукцията на новия си сезон, с която през септември беше открито и поредното издание на фестивала „Сцена на кръстопът”. Бюджет от 100 хил. лева, 25 души на сцената и още толкова зад кулисите, гастрол на известни столични артисти. И Стоян Алексиев в ролята на Лир.

Всъщност дързостта се обяснява с факта, че други режисьори са по-мъдри и не посягат току-така и не поставят класически текстове случайно и хаотично. Не поставят текстове, които не ги вълнуват пряко и не откриват какво да изследват чрез текста. Имат някаква сюжетна линия, ако щеш – не се хвърлят от тема в тема и не скачат от Макдона, през Онегин, Яворов, че чак и Шекспир…

Дързостта се обяснява и с готовността на репертоарните театри да му предлагат сцената си, защото Министерството на културата изисква в репертоара им да има класически текстове. И когато няма наплив от кандидати… взимат който отиде. Без оглед на способности.

А сега да се готвят „Зад канала“ и Театър „София“:

Стайко Мурджев планира още два проекта. Единият е свързан със „Зад канала“, където той ще направи сценична версия на хитовия психотрилър на Антъни Мингела „Талантливият мистър Рипли“, действието в който се развива в Италия през 50-те. Кой ще е мистър Рипли още не знае. Другият е в театър „София“ и отново е свързан с пристрастеността му към руската класика. Това е „Маскарад“ по Лермонтов, който от десетилетия не е поставян у нас.

Българският театър и зрители не печелят от всичко това, напротив. Единственото, което остава, е да започнат да възпитават у себе си някаква театрална хигиена. Вероятно това ще се случи насила.


писах за „Крал Лир“ и „Когато гръм удари“. Не съм писал този коментар.

Как мислите?