За едната снимка…

Преди няколко дни една снимка разбуни коледната тишина и спокойствие. Снимката е на Зукербергови, които изпробват тъкмо обявеното ново приложение (ново, но иначе copycat) на Facebook – Poke. Снимката, направена по всяка вероятност от Ранди Зукърбърг, е била споделена от нея в социалната мрежа на брат ѝ само с приятели. Снимката обаче е споделена в Twitter от Кали Швайцер и така настъпва драмата, за която се изредиха да пишат всички, все едно е станало най-голямото чудо на света. Пример – статията във Forbes.

По ирония на съдбата, няколко дни по-рано Facebook направиха визуални промени в настройките за поверителност на споделяните информации, с което май повече объркаха нещата, отколкото да ги изяснят. По още по-голяма ирония това се случва на мястото, което непрекъснато ревизира и променя политиките си за конфиденциалност и подменя настройките по подразбиране на потребителите си към все по-либерални и публични.

Това цялото чудо, обаче, на мен не ми прилича на гаф, а на планиран ход и PR тактика. Защо се случва точно сега, защо точно при обявяването на приложението, което изтрива след определен интервал споделеното, защо малко след визуалните промени в политиките?

Това вече сме го виждали и преди – спомняме си как служител на Google публикува публично, вместо само в определен кръг в Google+ тирадата си срещу фирмената политика. Дни след това Google въведоха използването на Google Apps в Google+ и възможност бизнесът да използва социалната мрежа като вътрефирмена среда за общуване (интранет). Спомняме си и непрекъснато някак случайно изгубваните или открадвани нови версии на всеоще публично необявените или непуснати на пазара телефони…

И вместо Ранди да проповядва за благоприличие (каквото несъмнено трябва да има, както и нетикет, и те да се спазват), по-добре да научи Правило N1 в социалните медии – В социални медии не се споделя нищо, което би било неприемливо да бъде направено/споделено публично, пред всички. Независимо дали случайно или нарочно. Правило, което ние се наложи да научим по трудния начин още преди време.

Колкото до опазването на все по-изчезващата и размита онлайн privacy Матю Инграм е изключително прав – настройките са сложно нещо, особено във Facebook.

Имаме нужда от нещо повече от ‘Do Not Track’

Преди време изразих възмущенето си срещу злоупотребата на много разработчици с електронната поща на потребителите и вероятното неразбиране употребата на услугата.

Това се отнася и за много други аспекти на дигиталния ни живот – живеем все по-дигитално, дори е трудно да се разграничи offline от online и границата между тях непрекъснато се размива и стопява.

И както имаме „Do Not Track“ за да предпазваме какво браузваме, съвсем скоро ще имаме нужда от по-разширена негова верия, която включва и други аспекти на connected-битието ни. Защото освен пощата, освен браузването, има куп други недомислени неща – например необмисленото споделяне на контакти от телефона – ако някой реши да го прави, си е негов избор, но аз (като запис в телефонния му указател) може да не съм ОК да бъда част от нечия база данни и номерът ми да бъде използван за цели, за които не подозирам и е възможно да са в разрез с разбиранията ми. И това няма нищо общо с privacy-то ми, което от доста време гледам да прецакам всячески.

Но не е достатъчно личното съгласие, по-важно е съобразяване с желанията и на другите. И колкото и default да е цар и споделянето да е включено по подразбиране, разработчиците трябва да обмислят по-прецизно употребата на данните, които изискват и да предлагат на потребителите по-добро преживяване не само на потребителите си, но и на хората, с които тези потребители са свързани.

Google и тенденциите в уеб

Вероятно не ви е направило впечатление или не сте се замисляли, но Google много умело успяват ако не да наложат тенденции, то да ги предугаждат и да се възползват от тях и експериментират с тях преди всички останали.

Ето, сега премахват страничната лента от резултатите за търсения. Това е тенденция, която се наблюдава от известно време в сайтовете с повече текстово съдържание, за да се акцентира върху него. Но изчезващата, отмиращата странична лента, това е нещо, което ще се случи съвсем скоро. И Google вече са крачка напред.

Дързостта на режисьора

Анелия Янева в „Какъв му е на Стайко Мурджев крал Лир?“ за Култура:

Дързостта да натрупаш толкова трудно превземаеми заглавия в актива си само за период от две години може да се обясни донякъде и с младостта на [Стайко Мурджев] – едва 28-годишен е (с вид на плах романтичен гимназист, чиято любима книга все още е „Тримата мускетари”). Но зад всяка от тези негови авантюри стои стабилна институция – Сливенският театър, театър „София”, „Българска армия”. Последната хвърлена ръкавица е към „Крал Лир” на Шекспир, а театърът в Пловдив превърна постановката в мегапродукцията на новия си сезон, с която през септември беше открито и поредното издание на фестивала „Сцена на кръстопът”. Бюджет от 100 хил. лева, 25 души на сцената и още толкова зад кулисите, гастрол на известни столични артисти. И Стоян Алексиев в ролята на Лир.

Всъщност дързостта се обяснява с факта, че други режисьори са по-мъдри и не посягат току-така и не поставят класически текстове случайно и хаотично. Не поставят текстове, които не ги вълнуват пряко и не откриват какво да изследват чрез текста. Имат някаква сюжетна линия, ако щеш – не се хвърлят от тема в тема и не скачат от Макдона, през Онегин, Яворов, че чак и Шекспир…

Дързостта се обяснява и с готовността на репертоарните театри да му предлагат сцената си, защото Министерството на културата изисква в репертоара им да има класически текстове. И когато няма наплив от кандидати… взимат който отиде. Без оглед на способности.

А сега да се готвят „Зад канала“ и Театър „София“:

Стайко Мурджев планира още два проекта. Единият е свързан със „Зад канала“, където той ще направи сценична версия на хитовия психотрилър на Антъни Мингела „Талантливият мистър Рипли“, действието в който се развива в Италия през 50-те. Кой ще е мистър Рипли още не знае. Другият е в театър „София“ и отново е свързан с пристрастеността му към руската класика. Това е „Маскарад“ по Лермонтов, който от десетилетия не е поставян у нас.

Българският театър и зрители не печелят от всичко това, напротив. Единственото, което остава, е да започнат да възпитават у себе си някаква театрална хигиена. Вероятно това ще се случи насила.


писах за „Крал Лир“ и „Когато гръм удари“. Не съм писал този коментар.

Данните на 1,1 милиона потребители… йо-хо-хо и бутилка ром

Наистина не успях да разбера драмата около прословутата „покупка“ на 1,1 милиона записа с данни на Facebook потребители. Честно. В PR-a на това му се вика „създаване на събитие“, на народен език – да направиш от мухата слон.

Тази история вече сме я виждали и преди, още през далечната вече 2010. Тогава потребителски данни бяха качени в Пиратския залив. Тогава споделих пасаж от книгата на Филип Финч „Лице в Лице“. А тя е писана доста отдавна…

В наши дни доста технологични издания обърнаха внимание на надутия балон – 1, 2, 3… колкото да споделя няколко.

Единствената разлика с преди е, че данните са били продадени. Преди се разпространяваха безплатно. Бого е прецакан с $5. А аз ще си позволя да цитирам друга част от същата книга – отговорът на главния герой към психопата, публикувал съобщението, което цитирах първо.

заб.: получерът и курсивът са от мен.

До: „Сноуфлейк“
От: „Аватар“

Любопитно съобщение. Повдигаш някои много интересни въпроси относно правото на анонимност. Ние наистина сме уязвими и аз съм уверен, че някога, някъде, някой ще се възползва от нашата уязвимост точно по начина, който си описал. Дали това ще си ти… много се съмнявам. Че си силен в приказките, разбрахме. Дали обаче си способен на нещо?

Сега можем ли вече да се върнем към нормалната работа?