Тази публикация е написана от писателя Тихомир Димитров, автор на романите „Справедливост за всички“ и „Душа назаем“. Всъщност Тишо едва ли има нужда от повече представяне.
Кой се страхува от Вирджиния Улф?
Кой се страхува от Вирджиния Уулф?
Всъщнот, никой.
Заглавията на театралните постановки обикновено са вдъхновени от някакъв дребен детайл, скрит вътре в самата постановка, който ти става ясен едва след като си гледал представлението. Трябваше ми много време, за да свикна с мисълта, че това не е някаква „надменна снобария”, а просто начин на изразяване. Все пак си на театър. Театърът не е като живота.
И тук идва голямата изненада от „Вирджиния Уулф”
Точно като живота е.
Толкова реално беше всичко, че ако живеехме в Средновековието, сигурно щях да се кача на сцената и да започна да убеждавам героите в нещо…
Изпи се много уиски на въпросната сцена.
Изпушиха се много цигари.
„Вживях се” дотолкова, че само приятната компания на дамата, която ме придружаваше, плюс уютната обстановка в ресторанта и трите големи джеймсъна след представлението бяха в състояние да ме върнат обратно в реалността.
Кратко интро към сюжета:
Той е преподавател в университета – саркастичен и зъл, но някак симпатичен в духовната си самота. Тя е дъщерята на ректора. Материална, земна и нагла. Една презадоволена жена. „Момиченцето на татко”, което има сериозни проблеми с алкохола след 30 години семеен живот. И с психиката.
Толкова са си омръзнали, че чак животът им е дотегнал. Все пак, има нещо симпатично във връзката им. Нещо куцо, сакато и нежно. Нещо като езика на глухонемите: никой не ги разбира, никой не иска да бъде като тях, но всички им се възхищават, защото се разбират почти без думи.
Гостува им двойка влюбени – млад, надъхан преподавател в същия университет и наивната му, леко симпатична, но много глуповата и повръщаща-обилно-защото-не-може-да-носи-на-алкохол жена на богати родители.
„Кой се страхува от Вирджиния Уулф” може да те убеди, че няма нищо лошо в брака по сметка, от гледна точка на бедния, но интелигентен мъж и, в същото време, може да те накара да съжалиш за това прибързано заключение.
Един театър за обреченото семейно щастие.
За „историческата неизбежност” на старостта.
За безкрайната нощ.
За алкохола като социален „лубрикант”.
За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите.
За децата като мечта, от която се страхуваме.
За душевния садо-мазохизъм.
За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я в „Сълза и смях”.
Еваларка на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.
Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.