„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Евридика в подземния свят

Плакат на Евридика в подземния святАко трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед.

Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас.

И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях видял – със задоволство установих, че очакванията ми са били напразни. Защото решението на Стайко Мурджев е точно такова, каквото трябва да бъде – едновременно дръзко, но и уважаващо думите на авторката (пък била тя и феминистка).

В крайна сметка бях свидетел на нещо, което се получава рядко – хармония между всички компоненти, които изграждат едно театрално представление като такова. Дори Луиза Григорова, към която подходих с предубеждение заради ролите ѝ по разни сериали със спорно качество (вече сме ги гледали такива набедени за звИзди „как са мятат“) беше великолепна!

Аплауз заслужава и хорът (Камъните) за изключителния колективен образ. И идея си нямам колко часове репетиции са им били необходими за четиримата, за да докарат нещата дотук, но определено това си е струвало, защото са безупречни.

Любопитни костюми, изключичтелна минималистична сценография (Марина Райчинова), но решетката-завеса пред сцената, която разделя зрителите от действието, ме присети за въпрос от публиката към режисьора по време на репетицията – „как очаквате да се държим ние?“. Това ми се стори интересен своеобразен отговор – театърът се случва независимо от публиката.

Музика (Петър Дундаков), която те води в действието и за разлика от „Дисни трилър“ – точно толкова силна, колкото е необходимо.

И пушек. Много пушек. Твърде много пушек. Дотолкова, че на предпоследния ред на камерна зала се издушихме – не ми се мисли как са се чувствали артистите или пък зрителите на първите редове. И то това е единственото, за което мога да кажа, че не ми хареса (като количество), иначе като част от цялото си беше ОК.

Евридика в подземния свят

Сара Рул пише „Евридика“ като своеобразен начин да общува с починалия си баща. Ето затова и създава иначе несъществуващия персонаж на бащата на Евридика. Нямам представа какъв е бил мотивът на Стайко Мурджев да постави точно тази пиеса – страхът от смъртта е интересна тема, но страховете той вече ги извади на показ още в „Дисни трилър“. Вероятно и затова „Дисни трилър“ ми хареса повече, отколкото ми допадна „Евридика“. И въпреки това „Евридика“ е ценно попълнение в репертоара, малко коледно бижу, което си струва да бъде преживяно.

Плактът на представлението е на Радослава Боор, а снимката е от архива на театъра.

Чиста къща

Плакатът на Чиста къща„Чиста къща“ е писа от Сара Рул, първата ѝ.

По-известна става втората, защото е по-провокативна и има вибратор в заглавието. „Чиста къща“, обаче, е по-хубавата, макар и също толкова женска. Не че е неподходяща и за мъже, но една жена би я оценила по-добре. На пръв поглед изглежда лековата, приятна за четене и гледане, но с малко замисляне върху нещата и се превръща в текст, който оставя горчилка. Въпреки уханието на ябълки, повея на морски бриз и вицовете.

И така, „Чиста къща“ се появява на сцената на Драматичен театър – Пловдив „Н.О. Масалитинов“. Режисьор е Иван Урумов, сценография – Петър Начев, костюми – Мария Диманова. За ролите са поканени Ивана Папазова, Елена Атанасова, Радина Думанян, Надя Конакчиева и Троян Гогов.

Получило се е много елегантно и стилно представление. Ако искате да ви е весело и забавно – получавате го – пиесата е изпъстрена с достатъчно хумористични моменти. Ако пък искате теми за размисъл – има в изобилие. Защото когато актьорите се поклонят на финала, на Вас вероятно ще ви се иска да сте като Матилда… Мачилги… Всички искат да са Матилда. Добре де, Мачилги. Само че в действителност са или отдадената на кариерата Лейн, или изрядната домакиня Вирджиния. Няма пълно щастие, а най-смешният виц има силата да те убие. (и малко черна статистика – 1 на всеки 4 е потенциален пациент в онкологията)

Пиеса, а и спектакъл, за любовта. Представление за изборите, който правим в живота. За ударите на съдбата и нейните непрестанни шеги. Представление, което ще ви хареса. Отлична актьорска игра, чист и истински театър. Точно такъв, какъвто го обичам и изключително много харесах в „Есенна соната(същият режисьор, същият сценограф, същият театър). Истинска наслада.

Не разбрах добре чия е била идеята пиесата да бъде поставена в Пловдивския театър – не ме поканиха на пресконференция, но от медиите оставам с впечатление, че е решение на директора и драматурга, не на поставящия режисьор. Това е довело до някакъв буквализъм, защото режисьорът сякаш не е дишал с проблемите на героите, темите не са го вълнували лично или поне с такова впечатление останах. Защото се е съобразил с ремарките на авторката, включително и частта с надписите, които спокойно можеха да бъдат изиграни от артистите брилянтно – всички са много, ама много добри! Но това е бял кахър, както се казва, който няма да бъде забелязан от някой, който не е чел преди това пиесата.

Другото, което прави впечатление, е акцентът на Радина Думанян. В един момент се объркваш – бразилка в Щатите ли гледаш или циганка на Главната. Иначе пък е много добра и прави страхотна (първа?) роля!

Струва си да се гледа. Не е някакъв хит, нито пък има претенция за някаква изключителност, но въпреки това е много свежо попълнение в репертоара на театъра.

Чиста къща

снимката и плакатът са на Георги Вачев

Подземни чайки

Плакат на 'Подземни чайки'

От доста време насам не бях попадал на представление, в което, докато актьорите са на сцена и поставят и изследват проблемите и казусите по пиеса, забавляват или разплакват публиката, се забавляват с играта и партньорството си. В такива представления и атмосферата е някак различна. „Подземни чайки“ е такова представление.

Преди всичко, малко изповед: познавам и Троян, и Алекс още преди първият да стане режисьор, а вторият – сценарист и актьор в „Пълна лудница“. И не отидох в театъра заради това, че единият е не-знам-си-какъв, а другият – еди-си-какъв. Не, отидох, за да ги гледам като актьори, които харесвам, защото съм ги гледал в други представления и харесвам играта им 1.

Троян Гогов в 'Подземни чайки'Алексей Кожухаров в 'Подземни чайки'

Та „Подземни чайки“ е пиеса от Алфонсо Вайехо, който освен драматург, е и невролог и професор по патология. Интересно съчетание, което предполага различен поглед върху, на пръв поглед, обикновени сюжети. Дори и заглавието е нетипично и абстрактно и придобива някакъв смисъл доста по-късно.

Историята е с криминален оттенък, има замесена смърт и едни евентуални 80 милиона долара. Но това е само на повърхността и бързо след началото на представлението зрителите загубват интерес към нея, тя минава бързо на заден план в момента, в който се произнесе за първи път ключовата дума — приятел.

В анотацията е написано, че двамата герои са приятели. След края не съм убеден, че ще продължите да вярвате на анотацията. Аз не бих нарекъл това „приятелство“.

Докато гледах, удобно седнал в камерната зала, имах усещането, че гледам приятелска партия тенис – насреща хем виждах двама приятели (Троян и Алекс), хем „приятели“ (респ. Нино и Марио). И докато първите искрено (и видимо) се наслаждаваха на играта си, вторите търсиха начин да отбележат точка. Ако сега се върнете обратно горе, в началото на публикацията, и обърнете внимание на плаката, ще видите, че той (търсено) прилича на жокер от колода карти. А щом е така, значи не става въпрос за партия тенис, а за нещо друго – „надцакване“.

Всичко се случва изключително бързо, почти неочаквано. В един момент започваш дори да се объркваш кой е добрият и кой – не дотам. Няма такъв, няма крив и прав, режисьорът е избрал да не дава отговори, нито да сочи назидателно с пръст, а да остави всеки сам да избере за себе си. Това му е хубавото на театъра – може да си позволи да дава крайни примери (които иначе изглеждат неестествени), а всеки от зрителите сам да прецени каква е позицията му.

Кадър от спектакъла 'Подземни чайки'

Сценографията (на Димитър Воденичаров) привлича внимание с минималистичността си. Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Dogville“? (цък за кадър-припомняне) Няма как да не ви е направила впечатление играта на Никол Кидман на фона на липсващите/невидими неща наоколо. И тук е така – освобождава се много пространство за актьорска игра и въображението. А това и Троян, и Алекс го умеят много, много добре!

Две думи и за превода. Драматургичната основа е изпъстрена с жаргон, който сякаш е убягнал на преводачката и тя е превеждала 1:1. А жаргон се превежда с жаргон, това тя би трябвало да го знае по-добре. Хубаво е, че Троян е усетил странно звучащите моменти и ги е променил, за да изглеждат по-разбираемо и логично.

След спектакъла разбрах, че всъщност съм гледал нещо като „нова версия“, защото в дипломната версия на Троян е участвал актьорът Боян Младенов. Боян Младенов несъмнено е добър актьор и той неслучайно е бил поканен да участва. Не разбрах точно каква е причината за смяната, но именно след нея се е получило онова въздействие, за което писах в началото. По мое мнение – за добро!

Браво, момчета!

Всички снимки: © Мариана Камбурова


Гнездо на ангели

„Гнездо на ангели“ предизвика интереса ми още преди време, когато само дочух за него. Малко преди премиерата Троян повдигна леко завесата и сподели какво да очакваме.

Премиерата беше на 4 март, но аз успях да се потопя в света на Клара (Мария Станчева) и Денис (Троян Гогов) в сряда, на 14-ти. Преди да споделя впечатленията си, ето малко информация за всички, които още не знаят за какво иде реч.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Посещения в тъмното“ и е написана от американеца Алън Литси, преподавател по театрално изкуство. Т.е. разбира ги нещата. На български думичките, които Литси е написал, звучат красиво благодарение на Деница Димитрова. Постановката е на Емил Бонев, сценографията – на Елена Иванова, хореографията – на Таня Соколова. Визуалните решения и музикалната картина са дело на Алексей Кожухаров.

Гнездо на ангели

Гнездо на ангелиОще от самото начало трябва да се знае, че харесах „Гнездо на ангели“. Много. Което направи преживяването още по-приятно. Не очаквах, че няма да ми допадне, но имах съмнения, че ще ми е безинтересно. Защо ли? Защото не успях да харесам сериала „Морска сол“ и спектаклите „Кантон 117“ и „Мъжка забавачка“. Нормално беше да очаквам, че и този няма да ми се понрави. Бях в салона, защото бях привлечен от красивите рекламни материали и онова, което сподели Троян преди премиерата.

Пет минути след началото вече всички опасения се бяха изпарили безвъзвратно. Усещането беше „като да паднеш в гнездо на ангели“.

После набързо станах свидетел как за норматив се правят ябълкови щрудели, сменят се няколко ката дрехи, пекат се ябълкови щрудели, сменят се още няколко ката дрехи, пеят се песни, изяждат се направените ябълкови щрудели, танци-манци…

Оказа се, че спектакълът в началото е бил доста по-дълъг и е имал антракт, но някои описателни елементи са били премахнати в движение, антрактът също вече липсва и сега всичко се случва бързо и на един дъх. Като на кино. Може би затова ми хареса още повече, защото всичко е компактно, концентрирано.

Всъщност съм почитател на театър, който се случва пред очите ти и не те кара да си представяш някакви неща. Ябълкови щрудели? Няма проблем – брашно, яйца, настъргват се ябълки… всичко пред погледа на зрителите. Тестото се меси, разточва, бие… отново ставаме свидетели. Мятат се щруделите във фурната на сцената, салона започва да ухае на щрудел, дочува се смущаващия звук от стърженето на коремите на онези зрители, които не са успели да хапнат преди спектакъла. После щруделът е готов, и вече всички започват да точат лиги по приготвените по супер специалната рецепта ябълкови щрудели на Клара Донъл.

А наред с прекрасно ухаещите щрудели, няколкото бързи преобличания, песни и танци, и дори повече от тях, няма как да остане незабелязан и текстът на пиесата. Думите на Литси, грижливо поставени една до друга, за да образуват историята на Клара и Денис, историята за задкулисните игри, на амбициите за израстване в кариерата, на крачката, която е в страни от приетите правила. История, в която всеки несъмнено ще разпознае ако не себе си, то поне някой свой близък познат или приятел.

Прекрасен текст, написан умело, също толкова умело преведен на български. Дотолкова, че всичко изглежда сякаш извадено от българската действителност, а не идва от другата страна на океана.

А актьорите… всъщност харесвам и Троян (за първи път го гледах в „Безсрамни устни“), и Мария (нея за сефте мисля я гледах в „Свекърва“). Комбинацията се оказа взривоопасна, тандемът е невероятно убедителен. Млади и енергични, очевидно се забавляват с ролите си и това си личи от всеотдайността, с която играят, пеят, танцуват.

А когато безумният поглед отстъпи място на решителността, а камшикът – на розовите белезници, когато всички щрудели са изядени, и когато „Фантомът от Операта“ свали маската си, тогава разбираш че всичко, което е ставало на сцената, не е театър, а животът, който се случва и отвън…

Малко в повече ми дойде тази мултимедия с разцъфващите цветя, но това е толкова незначителен елемент, че дори не си заслужава да се споменава.

Гнездо на ангели

И в началото казах – „Гнездо на ангели“ ми хареса страшно много. Препоръчал съм го на всички, с които съм се срещал и разговарял и които обичат да гледат театър. Препоръчвам го и на всички, които все още се колебаят.

„Ние всички просто търсим място, където да ни е хубаво…“

Аз вече го намерих. Отидете и вие, за да откриете своето. Приятно гледане!

снимките са от сайта на театъра, автор е Георги Вачев