Награди Икар 2009

Церемонията по връчването на наградите „Икар“ 2009 беше повече от пародия, а режисурата – достойна да те откаже завинаги да стъпиш в театър. Голямото човешко страдание е родило трагедията, а голямото режисьорско безсилие е родило тазгодишната церемония.

Ето и наградените в основните категории:

Главна мъжка роля

  1. Ленко Гурков за ролята на Брайън в спектакъла „Радост за моето сърце”, Драматичен театър – Ловеч

Главна женска роля

  1. Мимоза Базова за ролята на Юлия в спектакъла Родилно петно, Театрална работилница „Сфумато”

Поддържаща мъжка роля

  1. Ангел Генов за ролята на Панталоне в спектакъла Принцеса Турандот, Театър „София”

Поддържаща женска роля

  1. Станка Калчева за ролята на Пианистка на неопределена възраст, Джанет Бърмайстър в спектакъла Страхотни момчета, Младежки театър „Николай Бинев”

Дебют

  1. Ирина Дочева за ролята в спектакъла „Пеперудите са всъщност изтребители” на сдружение „По действителен случай”

Майсторско техническо осъществяване

  1. Калигула, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна

Режисура

  1. Иван Добчев за спектакъла Лазар и Иисус, Театрална работилница „Сфумато”

Сценография

  1. Никола Тороманов за спектаклите Валентинов ден, Малък градски театър „Зад канала” и „Калигула”, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна

Авторска музика или оригинално музикално оформление

  1. Петър Дундаков за спектакъла Амарантос, НДТ „Сълза и смях” и „Театър на голия охлюв”, НБУ

Международен ден на театъра

Днес е Международния ден на театъра, който се отбелязва ежегодно на 27 март.

За поредна година българските театри не вдигат шум около празника, едва няколко театъра имат представления днес, сякаш празникът не съществува, не се отбелязва в България. Съюзът на артистите, обаче, ще връчи на церемония в Народния театър наградите „Икар“ на номинираните.

Честит празник на всички, които обичате театъра!

Човешкото общество е поначало театрално дори в ежедневните си прояви, а при по-специални случаи, то прави истински театър. То е театрално като начин на обществена организация и представя спектакли, като този, който сте дошли да видите.

Макар и да не го съзнаваме, човешките взаимоотношения са изградени театрално. Употребата на пространството, езикът на тялото, изборът на думите и модулациите на гласа, сблъсъкът на идеи и страсти – всичко, което изобразяваме на сцената, го правим и в живота: ние сме изтъкани от театър!

Не само сватбите и погребенията са театрални спектакли, но също и ежедневните ритуали, толкова привични, че дори не ги осъзнаваме като такива. Не само тържествените случаи, но и ежедневното сутрешно кафе, например, размяната на поздрави, свенливите чувства и бурният изблик на емоции, заседание на законодатели или дипломатическа сбирка, всичко е театър, всичко е спектакъл.

Една от основните функции на нашето изкуство е да осмислим спектаклите от всекидневния живот, в който актьорът е и зрител, а сцена и публика се сливат. Ние всички сме артисти: като правим театър, се научаваме да виждаме онова, което е очевидно, но не виждаме, защото нямаме навик да се вглеждаме. Всичко безкрайно познато се превръща в невидимо за нас. Да правим театър означава да хвърлим светлина върху този наш невидим живот.

През септември, миналата година, бяхме изненадани с едно наистина театрално разкритие. На нас, които си мислехме, че обитаваме един сигурен свят, въпреки войните, геноцида, кланетата и мъченията, които разбира се съществуват, но само в далечни диви страни, на нас, които си живеехме в безопасност с парите си, вложени в някоя уважавана банка или в ръцете на честен борсов посредник, на нас ни казаха, че тези пари изобщо не съществуват, че били виртуални, измислица, издаваща лош вкус на някакви икономисти, които от своя страна не бяха никак измислени, нито безопасни, нито уважавани. Всичко това се разигра като лош театър, злокобна интрига, в която някой печелеше много, но много губеха всичко. Политиците от богатите страни се събираха на тайни съвещания, от които излизаха с магически решения. А ние, жертвите на техните решения, останахме да седим като зрители на последния ред на балкона.

Преди двайсет години поставях „Федра” на Расин в Рио де Жанейро. Декорите бяха бедни: волски кожи на пода, оградени с бамбук. Преди всяко представление, казвах на моите актьори: „Фикцията/Измислицата, която създавахме ден след ден, вече я няма. Като преминете бамбука, никой от вас няма правото да лъже. Театърът това е Истината, Скритата Истина”.

Когато разкъсаме привидността и погледнем отвъд, виждаме потисници и потиснати във всички общества, етноси, класи и касти. Виждаме един несправедлив и жесток свят. Трябва да изобретим друг свят, защото знаем, че е възможно. Наша е привилегията да построим този друг свят, със собствените си ръце, тук на сцената и в живота ни.

Гледайте спектакъла, който започва, а като се върнете вкъщи, заедно с приятелите си, играйте вашите собствени пиеси и вижте онова, което никога не сте могли да видите: очевидното. Театърът не е просто едно събитие, той е начин на живот!

Ние всички сме актьори: да бъдеш гражданин не означава само да живееш в общество, но и да го променяш.

послание на Aугусто Боал. Превод от френски — Наташа Колевска

MEDEA

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Цвета Дойчева, която (очевидно) е гледала представлението заедно с Пейо.

Medea

Медея“ за мен бе тип представление, принадлежащо и аналогично на минимализма в изкуството — изчистено, ясно, въздействащо и дръзко. Нещо като… „представление за ценители?“ …и още нещо 😉

Доста провокативно, изпълнено с послания и символи. Представление с характер, претенциозно към настроението на зрителя. Емоционално и сетивно наситено. Умело и смело заплетени древни митове със съвременно мислене. Допадна ми много опростената сценография и също така опростените костюми. Нямаше го чувството на липса или излишък. Като се има предвид и актьорите, кръгът се затваря.

Медея“ изпъква на афиша на „Сълза и смях“ и не е за убиване на време. Преплита се в идеите (според мен) с Макбет (на ДТ- Смолян), чийто проект е също на Диана Добрева.

Тази жена гъделичка с постановките си. Искам още и още…

Малко Шекспир в един „Фиат“

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Петър Ванев – pierrot. Непременно се отбийте да прочетете „Из думите на един мим“, защото темите, за които размишлява Pierrot, със сигурност ще ви заинтригуват.

Ромео и Жулиета“ е част от репертоара на Драматичен театър-Русе, а на столична сцена —можете да го гледате в Народния театър на 15.02.

Малко Шекспир в един „Фиат“

Раздвоен съм. Историята на социално-изконсумираната сексуална тръпка между двама веронски младежи е дялкана много пъти през годините, и да седна да пиша за нея си е голямо предизвикателство. А когато е постановка с елемент на съвременно театрално виждане, то става много рисково 🙂 Раздвоение. Това ми е настроението – имаше неща, които много ми харесаха, но имаше други, които ме докараха до шах, в който стоях и немеех. За първи път гледах „Ромео и Жулиета“ на живо, и държа да отбележа, че коментара ми е на лаик в изкуството на Шекспир.

Невероятно! Това мога да използвам за сценичното оформление – въртящата се сцена създаваше усещането за нереалност при смяната на сцените, музиката беше достатъчно силна и чувствена, че когато бе съчетана с осветлението да те накара да си представиш едни италиански улички, с много близки каменни зидове и гаснещи свещи по ъглите. Костюмите бяха много добри, нямаше нищо излишно и позволяваше на актьорите да изглеждат и държат така, както изписаните герои на Шекспир. Тук всичко детско в мен бе убито, когато се появи и стоя през цялото време един скапан Фиат Типо. Когато се правят осъвременени адаптации на подобни произведения, според мен е редно да се подходи към цялото представление, а не само към отделни детайли в него. Гаврата с този автомобил продължи през цялото време и то на фона на ренесансови дрехи, нрави и атмосфера. Голяма глупост. Въртящата се сцена бе силна добавка, която създаваше динамика при смяната на сцените, позволяваше да се покаже в движение размисълът на героите – нещо невъзможно на нормална сцена; и създаде усещане за непрекъснатост на действието. Допаднаха ми и аксесоарите – ветрила, чадъри, рапири, все неща, които са нормални и присъщи за произведението и ме върнаха много назад в годините. Абсолютна простотия бе, когато Жулиета нахлузи едни ролери и се защура по сцената, а Парис (Крум Берков) не спираше да пуши и пуши, и пуши…

Ромео и ЖулиетаЗа актьорите също съм раздвоен. Силната роля тук бе на Жулиета (Мира Бояджиева), която освен изключително красива жена е и много силна актриса. Успяваше да съчетае детското с женското, без въобще да се разбере, че е игра. Дори местенето на очите й се усещаше в залата, тъй като тя флиртуваше с нас – зрителите, като ни принуждаваше да следим всяка нейна стъпка из голямата черна сцена. Ромео бе много слаб. Красив мъж, но слаб актьор. Репликите бяха изричани бързо и без достатъчен патос, а движенията бяха като на уморен ученик, който отбива номера за пред класната. За сметка на това Адриан Филипов (Меркуцио) просто уби всичко – приликата с Джони Деп предполагам, че е умишлено подчертана; изключителна игра, много добър монолог и прескачане от радост в тъга и обратно, без да влага особени усилия. До момента в който бе убит, той бе главният герой – без или със да иска, всичко се въртеше около него и публиката чакаше той да се появи. За постановка с толкова много герои, само двама да привлекат вниманието за по-дълго според мен е дълбоко погрешно, тъй като те не са постоянно на сцената. Останалите актьори просто минаваха някак си на въртящата се рампа и не оставиха никаква следа. Много добре се получаваше всеки път, когато монолози или диалози се изричаха в рими – усещането, че гледах стихотворение е много особено и завладяващо.

Обобщено – бих отишъл на гледам някои от актьорите, но не на същата постановка. Колкото прекрасни неща да имаше, толкова две – три безумни глупости ги съсипаха. За мен. Залата бе пълна и хората ръкопляскаха много, което говори, че може и да им е харесала 🙂

Аз също съм Катрин Деньов

Аз също съм Катрин Деньов“ е най-новото заглавие от репертоара на Драматично-куклен театър „Константин Величков“ в Пазарджик, съвместен проект заедно с Театрална работилница „Сфумато“ и театрална компания „Контрапункт“.

Драматургичната основа е на Пиер Нот, а преводът и адаптирането на български, както и поставянето му на родна сцена, е от режисьора Владимир Петков. Текстът на Нот е социална сатира, малко, странно и налудничаво кабаре, в което се разказва за разрушителната неспособност на човека да възприеме себе си такъв, какъвто е. Става въпрос за езика и начините на всекидневното общуване, за неговите болести, за неразбирателството, за силата на мечтите, за недостатъчността да бъдеш себе си, за отказването от себе си в името на някаква абсолютна икона. Живот назаем в някакъв друг образ. Икона, която е над известността, представляваща визията за себе си през призмата на другия, видяна през неговите многобройни превъплащения.

Всичко звучи прекрасно и интригуващо, кара те да се запътиш към билетната каса или да отвориш онлайн скиците, за да си купиш билетче… докато не изгледаш видеото, което трябва допълнително да те мотивира…

Много е възможно видеото да е снимано по време на някоя от ранните репетиции, докато още не са уточнени всички детайли, но това е малко вероятно. Изключително неприятно е да гледаш актьорско безсилие на сцената, прикрито зад истерични крясъци и викове.

Аз също съм Катрин Деньов

Аз също съм Катрин Деньов

А ако има нещо, което да мразя повече от безпричинното викане, породено от актьорско и/или режисьорско безсилие, това е като видя някой да се чекне върху труда на сценографа. Замислете се само за миг дали е нормално, доколко е въздействащо, колко често правите това в къщи. Убеден съм, че и Катрин Деньов не го прави! Някак е необяснимо как режисьора-преводач като има такъв силен и въздействащ текст не го използва пълноценно за да грабне публиката, а разчита на подобни решения, с които да забавлява. Да, никой не очаква скучен речетатив, но пък и това ми идва малко в повече.

Честно да си призная, колкото и да съм убеден, че текстът на Пиер Нот ще ми допадне, толкова съм и убеден, че няма да стъпя в салона, за да го гледам в тази му интерпретация. Независимо колко положителни мнения за постановката прочета.