LOWE: Love is not a low emotion

Не съм почитател на синтпоп-а, не е точно моята музика, някак не успявам да я оценя по достойнство. Започна да ми допада отчасти заради Hurts. Затова и леко скептично подходих към LOWE – две изключения са твърде много.

LOWE са шведска синтпоп група, чиято музка, според Уикипедия, се определя като „емоционален поп с електронни елементи“. Някои ги сравняват с Depeche Mode.

Групата е за втори път в България, този път като част от турнето им „Evolver 2011“.

LOWE - Evolver tour

Срещнах се с триото преди шоуто им в клуб „Петното“, Пловдив. Първоначално бях леко нервен, защото очаквах да се срещна с хора, които да ме гледат лошо заради факта, че ги притеснявам без да имаме предварителна уговорка за разговоа, преди да се качат на сцената, минути след като са приключили с вечерята си. На масата срещу мен, обаче, видях приятелски усмивки на лицата. Предпочетох да не записвам какво си говорим, защото за мен беше по-важно да усетя „духа“ на групата, да следя начина, по който отговарят, техните реакции и емоции, а и техниката, малко или много, внася известна доза смут и шлифоване на отговорите, предполага към някакво съобразяване с нея. Пък и нямах за цел да предавам дословно думите им.

Предпочетох просто да си седим на масата и да пием – те бира, аз – уиски, и да разговаряме. За музика, за емоции, за падения и възходи…

Бях слушал някои техни парчета в YouTube, прочетох доста интервюта с тях и имах редица въпроси, които, очевидно, традиционните медии не задават. Споделих го с тях и реакцията им беше показателна, че това им харесва, очертаваше се интересен разговор, в който нямаше да си говорим за неща, които те френетично повтарят на всеки, който се приближи към тях. Явно и аз, и те, искахме да избягаме от клишето.

Споделих им, че не харесвам синтпоп, нито Depeche Mode, и че музиката им (на Depeche Mode) ми навява мрачни помисли да си кълцам вените с тъп нож. Повдигане на вежди. Нямаше как да не попитам дали и доколко им харесва фактът, че ги оприличават с Depeche Mode. За мен не беше изненада, че не им харесва сравнението (май само в България всички се радват, когато ги нарекат Българския Х или У…), а и им е чудно защо всички ги оприличават с тях. „They’re old“, каза ми Тобиас и по начина, по който го каза, си личеше, че освен стари, има предвид и с остаряло звучене. Затова попитах как те определят музиката, която правят, като не исках да споменават синтетичен поп.

„Pop Noir“, почти категорично. Аха, значи все пак ще си режем вените. „В никакъв случай“, казаха ми, след което, в пристъп на смях, започнаха да крият от масата ножове и вилици, за да не взема все пак да си посегна предварително. „Всичко зависи от публиката в момента, ако тя очаква от нас по-меланхолично звучене, ние й го даваме, но ако тя иска да се весели – ние сме окей и правим щуро парти.“

Исках да се срещна с групата по време на sound chek-a (но ми беше ми отказано), защото предпочитам да видя процеса на създаване, вместо крайния продукт. Споделих това и успях, въпреки грима (вече бяха готови за шоуто си, с грим и сценичните костюми), да видя истинска изненада в очите им. „Ела с нас утре в София!“ беше първата реакция, „Стремим се да експериментираме, да добавяме нови неща всеки път, не спираме да подобряваме песните си, така че за нас няма краен продукт, дори и след като парчетата са вече записани. Затова и след малко няма да чуеш готов продукт“. Яко!

Но самоопределението като „Pop Noir“ не ми излизаше от главата, затова върнах темата обратно. Беше ми интересно как се прави яко парти с „черна“ музика. Успяха да ме убедят, че не правят само тежка, черна и депресарска музика, а музика, която да отговаря на всички настроения – понякога свежа и жива, друг път – по-меланхолична и черна. А любовта (предвид, че името им е смесица между low и love)?, попитах.

„Love is not a low emotion!“

След което им благодарих и ги оставих да поемат глътка въздух преди да се качат на сцената, защото и без друго отдавна беше минал първоначално обявеният час.

А когато, няколко минути по-късно засвириха първото си парче, вече бях наясно с няколко неща: Бях се превърнал във фен, можех да ги слушам без да се налага да изпадам в депресивни състояния или да се самонаранявам (въпреки че след като Лео по едно време каза „find someone to hug“, взех нож), всичко, за което си бяхме говорили преди малко, се оказа самата неподправена истина, а музиката им… музиката наистина силно се влияе от публиката. А Пловдивската публика показа, че е готова за истинско забавление.

It’s pLOWEdiv!

LOWE със сигурност ще дойдат пак в България, защото имат фенове, които наистина ги подкрепят и обичат. Дано следващото им идване е по-скоро, а и силно се надявам, че ще (им) подберат по-добър и по-голям клуб, в който музиката им наистина ще може да се разгърне и да въздейства пълноценно, а не да е като изсвирена в изба.

Hurts

Hurts album cover

Открих Hurts съвсем случайно. Дори вече не помня кое беше първото тяхно парче, което чух, въпреки че имам подозрението, че беше „Better than love“. (първото парче на Hurts, което съм споделил на приятели във Facebook) Споделям го и тук.

Първото нещо, което ми направи впечатление и което ме остави безмълвен, беше гласът на Тео Хъчкрафт (Theo Hutchcraft). Силен, плътен, въздействащ, омайващ… а-ха и да те разплаче… нямаше как моментално да не прикове вниманието ми към песента.

Не знаех кой е изпълнителят, не знаех коя е групата, нищо не знаех. Седях и слушах, омагьосан от звученето. После, когато успях все пак да се опомня, потърсих повече информация.

Hurts са британско дуо, което свири синтпоп. Не съм фен на тази музика и честно да си призная единственото, което знам за нея е, че водещ елемент е синтезаторът. На Hurts обаче станах фен още докато течеше първото парче. После чух и други, докато попадна на кавър на песента на Кайли Миноуг „Confide in me“. Накара да настръхна. После го пуснах пак, и пак, и пак…

Очевидно магнетичният глас на Тео е въздействал и на самата Кайли, защото тя се е съгласила да участва в едно от парчетата на групата.

Песента „Devotion“ я има и в дебютния албум „Happiness“. Въпреки заглавието („Щастие“), албумът е тъжен. Много силно емоционално зареден, без слаба песен, но в никакъв случай блудкав, макар лековатите текстове за любови и раздели.

Харесва ми, макар и да не съм, както написах, почитател на точно този вид музика. Приятно е за фон, особено вечер, когато тъмнината завладее света и започне да насажда самота.

Hurts няма да станат известни в България. Hurts няма да се харесат на мнозина. Hurts не правят музика за масовия вкус. Точно това е прекрасното и ми харесва при тях – уникалния стил, който налагат.