Аскеер 2017 – Наградените

Наградите Аскеер определено са по-авторитетните и изпълнени със смисъл, създадени с повече умисъл и с жури, което е по-прецизно и взискателно, с по-добър вкус към представленията. Все още има какво да се работи, за да се получи истински празнична атмосфера на церемонията по награждаването. Вероятно трябва да минат години преди на режисьорите, които правят церемонията, им щукне, че не е задължително на театрални награди церемонията да е като театрално представление. Надявам се да доживея, за да го видя това. Тази година ми хареса изчистената сценография и това, че всичко беше някак по-стегнато и в темпо. Ето и кои са новите носители на статуетката, на която ѝ пада каската.

Изгряваща звезда

  • Боян Крачолов, Димитър Крумов и Иван Николов за „Това НЕ Е Хамлет“, авторски спектакъл на Боян Крачолов по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, Театрална работилница „Сфумато“.

Поддържаща мъжка роля

  • Йордан Ръсин за ролята на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, постановка Григор Антонов, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роля

  • Ивана Папазова за ролята на Икония във „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Поздравления за Ивана Папазова – ролята ѝ е малка, но запомняща се и предизвикваща бурен и несдържан аплауз след монолога ѝ. И само заради това си струва да се гледа цялото представление.

Сценография

  • Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Костюмография

  • Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Театрална музика

  • Петя Диманова за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Музикалната картина на „Вълци“ ме подразни – прекалено силна и натрапчива, като някакво уродливо съчленение към представлението, а не в хармония и единство. Бих предпочел друг да беше взел Аскеер-а тази година.

Водеща мъжка роля

  • Свежен Младенов за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, постановка Весела Василева, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Водеща женска роля

  • Меглена Караламбова за ролята на Майката в „Разговори с мама“ по Сантяго Овес от Жорди Галсеран, постановка Венцислав Кулев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Режисура

  • Диана Добрева за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

„Театърът е лаборатория за обществен смисъл“ – това каза Диана при получаването на наградата. И именно защото дръзна да опита да открие този смисъл във „Вълци“ и защото го намери, защото успя да отрази в постановката обществото ни към момента, тя спечели. Защото конфликтът на човека с времето на Григор Антонов звучи прекалено отнесено и далечно, а конфликтът между вътрешния и външния свят и самата идея за толерантност при Стайко Мурджев са прекалено ежедневни и вече недотам интересни.

Най-добро представление

  • „Еквус“ от Питър Шафър, постановка Стайко Мурджев, Младежки театър „Николай Бинев“

Влади Люцканов риторично зададе въпроса – Как се получава най-добро представление, след като компонентите му не са добри? Не спечели в останалите категории за съставящите едно представление части, но взе за цялото. Интересно.

Съвременна българска драматургия

  • „Пробен срок“ от Николай Гундеров (Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Тея Сугарева, 5 ноември 2016 г.)

ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО

Академия „Аскеер“ удостоява с Голямата награда ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО „АСКЕЕР 2017“ големия български драматург КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

Ало, ало

Блогъри пишат за театър
Днес ми гостуват Зори и Данчо, за да споделят впечатленията си за спектакъла „Ало, ало“ в Камерен театър „Възраждане“. Благодаря им, че вдъхват живот на рубриката, която беше позабравена в последно време 🙂 .

 

Четете внимателно, няма да повтарям

Ало, Ало

Не четем много театрална критика и може би на това се дължи факта, че не ни е попадала негативна статия за българска постановка. Сякаш в последните години на родна сцена се поставят само страхотийски и великолепнейши преставления. Разбира се, без да си кривим душата, ще се съгласим, че родните театри наистина ни предлагат много добри продукции. Но пак без да си кривим душата – сред тях има брак, и това не е нещо за което трябва да си мълчим, или да прикриваме зад куртоазни и с нищо незаслужени суперлативи. Най-малкото не е честно да се лъже зрителя. Не знаем дали пишещите за театър журналисти не го смятат за мъртъв – това би обяснило защо говорят за него или само добро или… добро. Но той е жив. И понякога стъпва на криво.

Какво имаме предвид? Отворете страницата на театър Възраждане и прочетете „изрезките“, които са избрали, за да представят постановката си „Ало, Ало“ – ето тук. Прави ли ви впечатление как първите няколко журналистически отзива почти дословно повтарят пасажи от текста, с който сайта на театъра представя постановката? Дали авторите им са гледали представлението или са преразказали сайта? Уви – ще разберете, но чак след като излезете от камерната зала на театъра. По-следващите отзиви са малко по-честни, до колкото сякаш избягват да говорят за качествата на представлението, а наблягат на декора, костюмите и пикантерии, като факта, че Петър Лъджев бил влюбен в Гала, пък Йосиф Сърчаджиев специално за ролята си обръснал главата… Вероятно с известна неохота са добавени на сайта, поради липса на други, по-суперлативни. Но вие още не го подозирате, защото не сте гледали представлението, вие четете тези избрани отзиви и се подготвяте за нещо страхотно, за фин британски хумор с лек френски акцент…

И така… Това е ресторанта на Рене в Нувийон. Наистина. Вие не сте в театрална зала, а направо в ресторанта. Самата зала е един огромен плюс за постановката, едно предимство. Решението да има две сцени, е отлично хрумване, което доближава театралната постановка до телевизионния сериал. И ето го Рене… Ами… От самото начало, до самия край не успяхме да се отърсим от впечатлението, че Свежен Младенов чете репликите си от аутокю. Дори на няколко пъти се огледахме за такова в залата. Равно, монотонно, с препъвания на моменти, сякаш аутокюто е променило скоростта си внезапно. Цял Юксел Кадриев. Сякаш не сме в театър. На обратния полюс пък са двете сервитьорки. Вероятно защото нямат толкова много текст, те пък наблягат на интонации, жестикулаци, чупки и пози. Които изглеждат толкова маниерно и превзето, че чак идват в повече и почват да дрънчат фалшиво и пресилено. Дори за безмозъчни френски сервитьорки с леко поведение и не по-тежък умствен багаж. Не знам, може би е съзнателно търсен ефект на хиперболизиране, но не се е получило. Сервитьорките не изглеждат естествено, не са две френски сервитьорки, по-скоро са две добри български актриси, които се насилват да го докарат на френски моми. Доста по-естествено стои в ролята си Мира Върбанова – Едит. Може би единствено при нея не се усеща преиграване и фалшиви нотки, дори фалшивото пеене изглежда естествено. Анатоли Лазаров е невероятно добър в ролята на полковника. Не можем да кажем същото за костюма му. Кому беше притрябвало да му се слага изкуствен търбух?! Който той постоянно да намества, защото щръкваше ненадейно ту на левия, ту на десния му хълбок. Сигурно щеше да е смешно, но ако бяхме на циркова арена. С нищо не допринесе за образа му, напротив – максимално го затрудни. И въпреки това Анатоли Лазаров се справи повече от добре.

Не се справи Христо Ботев с ролята на лейтенант Грубер. Сякаш нямаше никакво желание да играе хомосексуалист. Поради което и скечовете, основани на сексуалната ориентация на лейтенанта не се получиха, станаха дървени. Целия образ е основан на сексуалната ориентация на лейтенанта и ако не успееш да станеш хомосексуалист за два часа – всичко е напразно и погубено. Уви. И не може това да не окаже влияние върху цялата постановка, в която лейтенантът е ключов образ и взима участие в почти всеки скеч. Друг ключов образ – Крабтрий прилича на редник от ротата на капитан Алберто Берторели, нежели на англичанин, маскиран като френски полицай. Даниел Цочев не е най-подходящия актьор за ролята. Крабтрий трябва да има излъчването на чистокръвен британски Боби, напъхан във френска униформа, трябва всяка една черта от образа му да крещи – ‘аз съм англичанин!’, за да се получи смешката. Не е достатъчно да говори на изкълчен британски френски. Даниел Цочев го докарва по-скоро на дундест френски селянин, облякъл униформа на полицай. Решението да се даде мосю Льоклер на дългокос, висок, голобрад и кльощав младеж, е впечатляващ жест на пълно освобождаване от тиранията на авторовото виждане за него. Само ако имаше и смисъл… Та може ли юноша да се кичи с благородното и зряло „мосю“?! Изфирясала е цялата свежест на образа на изкукуригалото старче… Британските летци изобщо присъстваха най-вече с отсътсвието си, няма какво да кажем за тях. За Мишел (Надя Конакчева) мога само да кажа, че имитира оргазъм много убедително и е също толкова убедителна като лидерка на комунистическата съпротива. И на фона на всички останали, изпъква безусловно плътния образ на хер Флик, изигран просто перфектно от Георги Златарев. Абсолютен ариец, нито една пукнатина в образа, никакво съмнение, че пред нас стои „страховит“ гестаповец, представител на „цвета“ на арийската раса. Идеално го допълва Донка Аврамова – ефрейтор Хелга. Двамата са толкова автентични в изпълнението си, че спокойно биха могли да получат ролите и в английския сериал.

Страхотна игра и на Петър Лъджев като капитан Алберто Берторели, макар че най-запомнящо се от цялата му роля ще остане превъплъщението му в Адолф Хитлер – най-вече с това, че успява да ни убеди, че е Берторели, който се прави на Хитлер, а не Лъджев, който сега играе фюрера. Младият актьор с лекота се справя с ролята в ролята. За Йосиф Сърчаджиев няма достатъчно силни думи, можем само да се поклоним на волята му за игра.

Скечовете са смешни, с добре премерена доза пикантерия, без да залитат прекалено към евтина и пошла вулгарност, а един от най-силните моменти на представлението е
прословутото Кабаре в ресторанта на Рене – танцът на полковника е способен да разсмее и гестаповец с оперативно отстранено чуство за хумор. Стриптийзът, изпълнен от Хелга,
под акомпанимента на цигулката на хер Флик, също ще впечатли приятно публиката и ще остави ярък спомен в съзнанието й.

Като цяло – във Възраждане могат спокойно да свалят представлението от програмата и да дадат възможност на талантливия актьорски състав, ангажиран в него, да разгърне
истинските си възможности в по-добра постановка.