Саломе

Харесвам много театъра, който Диана Добрева прави и наистина се наслаждавам как актьорите играят като в танц, поведени умело в действието. Харесва ми как тя успява да ги обедини в един цял организъм, който работи в синхрон и хармония.

Затова не се колебах много дали да гледам „Саломе“. Гледал съм „Медея“, гледал съм „Йерма“, гледах „Къща на гнева“ – знам какво да очаквам и нямам търпение да получавам още от същото. Затова гледах и „Вълци“ и след това бях щастлив, че именно Диана Добрева получи Аскеер за режисурата точно на това заглавие (доста сериозна конкуренция със Стайко Мурджев, както се оказа).

Да, аз ще целуна устните ти, Йоане. Не ти ли казах?

Ако трябва да съм честен, не бях чел текста на Оскар Уайлд, въпреки че се е налагало да се запозная с него. Заради малкото време, тогава избрах да прочета някакво резюме. Това не ме оправдава, но не влязох в салона съвсем неподготвен. Знаех какво да очаквам и знаех, че ще ми хареса.

И да, много ми хареса. Най-вече дързостта на режисьорските решения, които позволиха на текста да звучи толкова близък, толкова днешен, толкова наш… Спектакъл за любовта и безверието, в които живеем. Спектакъл за неподготвеността ни за вестта, че Спасителят идва. Спектакъл, който всяка картина се запечатва в съзнанието ти.

Впечатляваща сценография на Нина Пашова – този сребърен поднос, върху който е пожелана главата на Йоан и костюми (особено на Саломе и на шута), които няма как да не харесаш.

Може би можеше наистина сда сме свидетели на по-детайлно разгръщане на образите, не знам.

В края на спектакъла, по времето на аплауза, публиката получи извинение, че по време на представлението е била свидетел на „всички възможни гафове, които можеха да се случат“. Изненадващо решение – ако публиката очакваше перфектното изиграно представление, ако не е готова да подмине с лека усмивка ако забележи нещо нередно (и ако не реши, че е част от постановката), то значи това е неподходяща публика. Тази публика трябва да ходи на кино, където се гледа и търси съвършенство на всеки един кадър, всяка сцена се снима до откат, докато не се получи този единствен съвършен кадър. Това е очарованието на живото изкуство и не трябва да се извиняваш за това, което правиш – напротив, трябва да убеждаваш, че твориш чудо, нещо грандиозно, тук и сега и зрителите са свидетели не на продукт, а на процес. Това важи за всички сфери – ако обичаш това, което правиш и влагаш в него цялата си емоция, цялото си същество, няма място за извинения.

Цимбелин

Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа).

Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане.

Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте.

Преди началото се видях със Стоян Радев и заедно с Ивана Папазова си направихме селфито от снимката в началото. Защото… защо не 🙂

Веселите уиндзорки

„Веселите уиндзорки“ на The Festival Players беше точно онази симфония за ухото, която очаквах да ми се случи цяла една година. След великия „Хамлет“, който трупата изигра миналата година, нямах ни най-малко колебание дали да ги посетя отново. Дори да трябваше да си купя само един билет от всички представления от програмата на фестивала, това щеше да е за „Веселите уиндзорки“.

Пиесата е малко позната и рядко поставяна, но забавна и увлекателна. А петимата (да, петимата!) актьори я поднесоха по начин, по който скриват в малкото джобче доста набедени за звезди техни родни колеги.

Часове, часове наред работа със словото на Шекспир и това си личи, чува се, усеща се. Просто разкош. Недоумявам как може много артисти, имащи себе си за големи имена, да напуснат залата – тези петимата изиграха всички образи, включително и женските, с такава лекота, с такова усърдие и желание, че бяха като учебник. Защото ще ме прощавате, ама един или два семестъра по Шекспирово слово не значат нищо пред единствено работа с текстовете на Шекспир.

Лично аз се наслаждавах през цялото време, беше празник за сетивата. Хич не ме интересуваше минималистичният декор („ще ми дойдат от Англия с едно винилче…“), състоянието на костюмите („не може да ми играят с ботуши, залепени с тиксо, с които играха миналата година“). Това е пътуващ театър, който обикаля от фестивал на фестивал, те трябва да са мобилни, в това е очарованието – само с гласовете да могат да омагьосват. И как само го правят! Нямам търпение да дойде догодина!

Последното изкушение

плакат Последното изкушение

Първото представление, което гледах от Сценана кръстопът 2017 не беше това, което организаторите искаха – не гледах откриването. Оказа се, че изборът ми е повече от правилен – дочух немалко коментари за „Руски мармалад“ и нито един дори не се доближаваше до положителен.

Началото на Пътят, както е подзаглавието на фестивала, пришито с бели конци като обединяваща тема, за мен беше друго заглавие. Моят избор за начало беше „Последното изкушение“ по романа на Никос Казандзакис.

Tекстът на Казандзакис, който познавам и харесвам, беше интересно пренесен на сцена, пречупен през призмата и анализа на режисьорката Веселка Кунчева (и Ина Божидарова). Най-много ми хареса, че на преден план е изнесен конфликтът между нуждата от вяра и безверието и непрекъснатото колебание между духовното и изкушенията на земния живот.

Който желае да буквоядства – да прочете книгата (има я в Читанка) или да изгледа филма (има го в Замунда). Но ще се лиши от всичко останало, което постановката такащедро предлага – отлична актьорска игра и сплотеност между актьорите, любопитни режисьорски решения върху чудесна сценография, красиви костюми и музика, която е там, прекрасна и ненатрапчива и отлично допълва атмосферата…

Постановката беше с номинации за Аскеер за поддържаща мъжка роля (Цветан Алексиев за Йоан Кръстител) и за сценография (Мариета Голомехова),

Сцената на Пловдивския театър, макар и нова, се оказва недостатъчна (като механизация и възможности), за да станем свидетели на пълния спектакъл, затова от него бяха отпаднали две сцени, съществуването на които само запознатият зрител би подозирал. Но дори и така ми се стори малко по-дълго от нормалното като продължителност.

„Последното изкушение“ се оказа много добър спектакъл. И се радвам, че избрах точно него като начало на Пътят. В случай, че решите да го гледате на сцената на Народния театър, подгответе се да дълго представление!

Милост за мама

Преди (вече бая) време написах анотацията на авторката Яна Добрева за пиесата й „Милост за мама“. На 21 февруари на сцената на Театъра гостува Младежки театър „Николай Бинев“ с тази постановка, реж. Илия Добрев. Още откакто прочетох анотацията, бях решил за себе си, че ще гледам постановката (не успях да я гледам по време на фестивала „Сцена на кръстопът“, защото гледах „Боряна“ на варненския театър.). Предполагах (според анотацията), че ще е нещо, което е на ръба на гледаемостта, тежка и наситена с объркани чувства пиеса, изпълнена с вътрешна борба и изпепеляващи страсти…

Бог е създал хората, за да живеят по двама.
Но ще изминат още много векове, докато го постигнем.
Засега искаме любов, борим се за нея, но все стигаме до точката на отчаянието – там, където или оживяваш, или не.
Защото от любов се умира.
Вместо да съграждаме, ние рушим връзките помежду си. И сме много самотни. Свили сме се в себе си и зъзнем, и треперим от страх.
Самотата и страхът – отличителните черти на нашето съвремие. Самотата и страхът – когато няма любов…

“Милост за мама” е пиеса за това как се разбиват мечтите ни за обич – изтрещяват като изхвърлено кристално огледало – разтрошават се на безброй парченца. Не можем да ги съберем, можем само да разраним пръстите и да вием от болка. А в епицентъра на болката се налага да разберем най-важното – когато Бог е измислил Любовта, той ни е дал и Прошката.

Децата трябва да простят на родителите си. Жените – на мъжете си. Мъжете – на жените си. Родителите – на децата си. Съпрузите – на любовниците. Приятелите – на приятелите. И всеки да прости на себе си.

“Милост за мама” е пиеса за търсенето. За грешките. За надеждата. За пътуването над бездните на собствените ни страдания. За лъкатушенето през кратките ни радости. За израстването ни като хора. За уроците, които се налага да изучим. И за онази далечна, истинска, жертвоготовна любов, от която не се умира, от която се оживява.

ЛЮБОВТА – отличителната черта на бъдещето. Когато хората ще живеят по двама.

Така, както ни е измислил Бог.

Яна Добрева

Именно заради всичките очаквания, които имах, цял ден не слязох на сцената, за да видя сценографията, декора, не разгледах костюмите, не приказвах с актьорите и актрисите за пиесата – за да мога да се насладя максимално на театралната магия, да ги оставя да ме изненадват с всяко появяване на сцената. Исках просто да бъда зрител. Да съпреживявам мига и емоцията на всички останали 500 души в салона, да съм един от тях, да знам колкото тях, да очаквам каквото и те.

И, да ви кажа честно, получи се. Истинско, чисто и пълно сцепление между публика и актьори. Между мен и актьорите. Беше чудесно – от онези редки мигове, които като ни връхлетят, изхвърляме всичко от главата си, за да им се насладим изцяло.

„Е, какво ще сготвиш днес?“

Да, пиесата ми хареса. Хареса ми драматургичната основа…


„ЛИЯ: – Ти винаги си искала най-добхрото за мен.“
„ДОРА: – Аз винаги СЪМ ПРАВИЛА най-доброто за теб…“

Не съм чел пиесата, но много би ми се искало. Не мисля, че се е налагало режисьорът да прави някакви съществени промени.

Хареса ми актьорската игра – техния рязък преход от пълна и абсолютна безчувственост до крайна, почти болезнена сетивност. Много чисто, много пленяващо. Истинско.

Хареса ми и сценографията – изчистена до максимум. Подборът на цветове ми направи впечатление още при влизането в салона – всички мебели бяха тапицирани в бордо – безкрайно безличен, безчувствен и в същото време силно натрапчив цвят. Костюмите, макар и не в бордо (щеше да е прекалено), бяха в прекрасно подбрани убити цветове – празни, мъртви цветове, които не казват нищо.

Дом, в който царува самотата. Пустош, завладяла пространството. Празнота.


„АСЕН: – Мръсни игрички, а?“
„ДОРА: – Не, просто живот…“

Две сцени ми направиха впечатление и трайно се запечатаха в съзнанието ми (а както се оказа и по-късно, не само в мойто) – любовната сцена между Лия (Силвия Лулчева) и Асен (Георги Кадурин) и сънят на Дора (Нина Стаматова). Хареса ми пластиката, играта със светлината…

А, като казах светлина, та се сетих нещо.


„Разпознаваш нещата само като преминеш през тях.“

Неприятно усещане ми донесе зеленият прожектор, който служеше за светлинна завеса по време на промените по сцената. Не че разбирам нещо от осветление, но вероятно силата му не беше добре избрана, защото просто заслепяваше зрителите, които, ако искаха да виждат нормално следващата картина, трябваше да закриват очите си с ръка, докато призрачни черни силуети със зелени оттенъци правеха необходимите за следващата картина промени по сцената. Идеята за прожектора е добра, но смятам, че не трябваше да е директно насочен към зрителите. Моето място (ред 8, място 7) се оказа перфектното място за гледане на това представление – достатъчно напред, за да чувам добре всичко (актьорите говореха тихо; представлението е камерно, не са свикнали с габаритите на сцената ни), встрани от досадния прожектор, който почти излизаше от полезрението ми…


„Светът се крепи на тънка връвчица – надеждата.“

Ако имаше сайт, подобен на imdb.com, но който оценяваше театрални постановки, без да се замисля бих гласувал с 9/10. Една единица отнемам за прожектора. Иначе всичко друго беше на мястото си – забелязваш го само когато ти трябва, после се съсредоточваш върху друго. А накрая, на поклона, аплодираш като в унес след всичко онова, което си видял и съпреживял.