Цимбелин

Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа).

Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане.

Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте.

Преди началото се видях със Стоян Радев и заедно с Ивана Папазова си направихме селфито от снимката в началото. Защото… защо не 🙂

Паметта на водата

ПАМЕТТА НА ВОДАТА

от Шийла Стивънсън

режисъор – Стоян Радев Ге.К.

сценография и костюми – Мира Каланова

с участието на: Теодора Михайлова, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов, Николай Божков

Малко ми е неудобно и дискомфортно да пиша за „Паметта на водата“. Преживяването беше твърде лично, твърде силно, мое си, че да се чувствам комфортно да споделям свободно емоциите, които са ме връхлитали през тези малко над 2 часа, докато бяхме на гости в онази къща, нейде на брега на морето. Къщата вече я няма – морето я погълна, – но нищо не си отива, без да остави следа. Пристигнахме първи, малко по-рано, още никой не беше дошъл, но вратата беше отворена, та влязохме. После започнаха да идват и те, трите сестри, дошли в родния си дом за погребението на майка им. Никой не си отива, без да остави следа. По-ранното ни идване ни позволи с любопитство да огледаме наоколо – стара къща, наслоила спомени, спомени, спомени. Накъдето и да се обърнеш в дневната, все виждаш съхранени артефакти, които да припомнят за отминалите времена. Тук вече никой не живее, самата къща вече е само спомен, след като морето на живота я отнесе със себе си.

Смъртта. От доста време ми е интересна, гледам я в очите и ѝ се присмивам, не изпитвам страх от нея, а само любопитство и изследователски интерес. Вероятно звучи грозно, но изследвам състоянията на хората, които са се сблъсквали с нея. Изследвам себе си, когато отнесе някого, когото познавам. Бях подготвен, че „Паметта на водата“ също ще е такова преживяване и с широко отворени очи и с изострени сетива следях всичко, което се случваше около мен.

Тереза, Мери и Катрин, три сестри, уж различни, а в същото време толкова еднакви. Всяка преследвана от собствените си демони, всяка – с различно отношение към смъртта и към живота. Всяка – със собствен спомен за детството, преминало в тази къща, но различен от този, който пазят останалите две. Чии от спомените, които изплуват, са верни? Годините на раздяла ги е раздалечила до безкай, но има нещо, което ги свързва – кръвта. Желанието за постигане на баланс, за прошка. Както на другите, на покойната майка, така и на себе си.

И всичко това се случва в същата тази къща, на метри от нас. Дори не успяхме да се окопитим, когато започна всичко. Още разглеждахме наоколо, когато цялата буря от емоции се стовари върху нас. Те сякаш дори не ни забелязваха, макар ние да бяхме тук, с тях, до тях, стъпили на износения килим, в самия му край, близо до прозореца. Със зяпнали уста. Къщата, която пазеше паметта, къщата, в която присъствието на майката е толкова осезателно, че тя наистина сякаш още живее тук, сякаш и тя е сред нас и общува с дъщерите си. Къщата, в която някъде е скрита кутията със спомените, грижливо подредени вътре и очакващи момента, в който ще бъдат освободени отново. Всичко тук е изтъкано от спомени – от малките стъклени фигурки, подредени по рафтовете, прочетените книги, подредени и очакаващи да бъдат разтворени отново, дрехите… И докато една подир друга Тереза, Мери и Катрин обличаха старите рокли на майка си, си помислих точно това, което открих по-късно, написано по-добре, отколкото аз бих успял:

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам. – из тази публикация.

Ето това ми липсваше като усещане в сценографията на „Дисни трилър“ – усещането, че някой наистина е живял и живее тук, че всичко, което съдържа домът, е напластило спомените на годините, прекарани наоколо.

„Паметта на водата“ е моето събитие за 2015. Да, годината дори още не е преполовила, а заглавието е поставено отдавна, но това не пречи да го твърдя. Познавам себе си и не вярвам нещо скоро да успее да го измести като сила на преживяването. „Паметта на водата“ е събитие, което пържи мозъка ми вече пореден ден. И идея нямам, наистина, какво и колко е струвало на всички от екипа да създадат и изиграват вече толкова пъти „Паметта на водата“, след което да се прибират вкъщи при любимите хора, да бъдат съпруги и съпрузи, да режат салата, да правят секс и да гледат телевизия, сякаш нищо не се е случило…

Никога досега не ми се беше случвало да ми се иска да се разрева докато съм на театър. Никога досега не ми се беше случвало докато желанието ми да рева ме обзема, да искам да се смея с глас. Да, случвало ми се е, при това не веднъж, някое представление да ме стисне за гърлото, но… толкоз. Досега. И трябваше да пропътувам разстоянието от Пловдив до Варна, за да ми се случи! Все повече се убеждавам, че пристанът за истински театър, от този, който харесвам, е във Варна. Задължително ще се върнем пак, за още!

Мога много да пиша за „Паметта на водата“. И колкото повече пиша, толкова повече ще остава неизписано. Многото философия, вложена в драматургичната основа, позволява безкрайно анализиране и дисекция от различни ъгли. Само че аз съм изморен, въпреки че мозъкът ми категорично отказва да мисли за нещо различно от преживяното в онази къща. За кутията, скрила спомените. За любовта. За смъртта, която слага край, но и начало.

Вижте какво написа Йордан Радунчев, прочетете и какво сподели Нели.

Повече за пиесата можете да намерите в страницата в Уикипедия, на английски.

И отидете да го гледате.

Ричард III

Richard IIIМнозина сигурно дори не подозират, че „Ричард III“ е пиеса на Шекспир или че дори съществува. Тя не е от най-познатите или поставяни пиеси, макар и да започва с небезизвестното „сега е зимата на нашето недоволство“

Не съм гледал предишното поставяне на пиесата на българска сцена от Вили Цанков, но имах възможност да гледам какво са направили проф. Пламен Марков и трупата на варненския театър.

След недоразумението, наречено „театрална реформа“, която, вместо да ревизира начина на функциониране преди всичко на министерството и изчистването на Авгиевите обори там, вместо из театрите, след всички последвали от това проблеми във Варна, изглежда варненският театър е успял да се стабилизира, трупата да се мотивира и събере около проф. Марков и заедно да направят продукт, който до такава степен вниква в труда на Шекспир, че достойно може да е на сцената редом до спектакъла на Кралския шекспиров театър. И съвсем заслужено е номиниран за 4 награди Икар (очаквам и поне 4 за Аскеер!).

[pull]„Обидно е орлите да са в клетка, когато мишеловите летят.“ —Лорд Хейстингз[/pull]Историята е доста далечна за българския зрител и пълното ѝ разбиране (ако е нужно) изисква познаване по-подробно на историята на Англия. Иначе действието се завихря около „два рода, равно знатни във Верона…“, враждуващи и домогващи се до короната, както и около властолюбивия и безскрупулен Ричард Глостър, брат на крал Едуард IV, който унищожава всички претенденти по пътя към престола, а това е, кажи-речи, почти цялото му семейство. Врагът на моя враг е мой приятел… „Ричард III” e пиеса за властта и за приятелството. Но и за децата като огледало на родителите, без което те не биха разбрали докрай себе си. Силно, многопластово представление и пиеса, в които, типично за Шекспир, има вплетено по малко за всеки зрител, с което да задържа интересът към случващото се на сцената – трагично, комедийно, драматично. Ирония, магия, омраза – каквото пожелаете, има го.

[pull]„Стани какъвто искаш се, или предай на смърт тоз, който си, щом тоз, който си, не ти доставя радост!“ —Ричард[/pull]Доколкото чета, обикновено Ричард е представян като злодей. Трудно е, обаче, с режисьорската концепция на проф. Пламен Марков да се отсече категорично – неговият Ричард е едновременно жесток и циничен, но и същевременно интелигентен, гъвкав, решителен. Границата между добро и зло е размита, героят преминава от едната в другата плоскост, давайки възможност на зрителя сам да избере за себе си какъв е. Умишлено липсва натрапчената категоричност, по-интересно е да бъдат изследвани различните човешки състояния в търсенето на фината граница между добро и зло.

Обичам такъв театър. Обичам такива решения, които не предлагат отговорите на готово, а те оставят да се главоблъскаш. Но за да се случи това не е достатъчно само режисьорското решение, важно е и актьорите на сцената така да изградят пред зрителя образа си, че той, зрителят, да им повярва, да ги остави да го водят в изследването и в намирането на (евентуално) правилния отговор.

„Ричард III“ предлага това. И докато мащабният проект на Младежкия театър „Кола Брьонон“ от Ромен Ролан на режисьора Владимир Люцканов1 е всъщност прекрасен моноспектакъл на Малин Кръстев с участието на цялата трупа на Младежкия театър, тук имаме безупречния Стоян Радев, но не в моноспектакъл, макар мащаба на ролята, която прави, а като водещата фигура в спектакъл, който включва над 30 действащи лица. Михаил Мутафов, Гергана Плетньова, Пламен Димитров, Валентин Митев, Пламен Георгиев, Свилен Стоянов, Владислав Виолинов, Николай Божков, Благой Бойчев, Илиян Марков, Александър Андреев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Биляна Стоева, Александър Александров… всички с достойно присъствие на сцената с плътни и живи образи и персонажи, които не просто допълват, а са наистина част от действието и историята.

Стоян Радев

Но това, което направи Стоян на сцената, беше изумително, впечатляващо, жестоко, велико… може и не точно в този ред. Рядко имам възможност да видя артист, който до такава степен да е в хармония и разбиране на персонажа си, да диша и живее с него с цялата си убедителност. Весел и закачлив, но и същевременно съсредоточен и донякъде притеснен преди спектакъла, когато го видях и пушихме цигари и пожелах „на добър час“ и съвсем различен – изцеден, уморен, пребит, убит2. Това трябва да се случва по-често в театрите, по-често трябва да ставаме свидетели на такова сцепление между артист и ролята, ако искаме родния театър да бъде успешен.

Хареса ми несъществуващия инак колективен образ на Джейн Шор (Даниела Викторова) – изглеждаше съвсем правдоподобно и логично, оправдано на сцената. Интересно стояха и трите вещици от „Макбет“, които пророкуваха съдбата на домогващите се до короната.

Аплодирам идеята в спектакъла да участват деца и младежи, а не просто по-младолики професионални артисти – децата имат свое, различно обаяние, а и усещането е различно, когато играе дете/младеж.

А на сцената, благодачрение на Мира Каланова, всичко изглеждаше красиво – странните на пръв поглед костюми-рокли, ушити от материи, които отблизо изглеждат странно, но под светлината на прожекторите блесват с цялата си прелест, и няма как да не харесаш, сценографията, в която няма как да не припознаеш Тауър (Бридж), която на всичкото отгоре е и подвижна, за да допринася за по-доброто приемане на действието. И музика на Калин Николов, която абсолютно точно допълва цялостта на представлението, което премина гладко и стегнато, премерено, без излишно разтегляне, без да бъде набързо претупано.

Направи ми впечатление, че в салона бяха доста от актьорите на театъра (особено по-възрастните); там беше и директорът. И, доколкото успях да усетя, им хареса какво са гледали, какво се е получило след титаничния труд във Варна. Това доскоро не се случваше при чуждо гостуване и на фестивали. Но пък за сметка на това пък сякаш пловдивската публиката не успя да разбере какво гледа, какво ѝ се случва, защо. Почти липсваха реакции и разбиране на действието. Нямаме театралната култура, нямаме театралната публика за такива представления. Пловдивският театър отглежда (почти насилствено) друга порода театрална публика. Представления като това не може да вирее на наша почва. То ще бъде убито от най-ниЗко ниво. Пловдив може и да иска да е (европейска?!) столица на културата, но преди това да се случи наистина, трябва пловдивчани да получат сериозна доза култура, да бъдат възпитани в нея, да се научат да са в хармония с нея, да я приемат и разбират. Иначе начинанието е обречено на тотален неуспех. Независимо кой и колко силно се напъва.

Можете да изгледате кратък трейлър от представлението, можете да разгледате и купища снимки от него, но те със сигурност няма да успеят да разкрият размаха и мащаба. И, ако имате възможност, гледайте го във Варна, на сцената, където е поставено, защото няма да сте свидетели на компромиси. Гледайте го сега, защото след време ще влезе в учебниците!

Не изпускайте възможността да бъдете част от Ренесанса на Варненския театър.

А аз най-сетне успях да се запозная лично и да си поговоря „на живо“ с Владислав Виолинов, с когото се познаваме онлайн от доста време, но все се разминаваме офлайн. 🙂 Е, не можахме да пием биричка или кафенце, ама следващия път – със сигурност 🙂


Използваните снимки са от архива на представлението във Варненския театър

Икар 2012 – награди като за последно

Посмъртно, Велко Кънев ще получи специалната награда „Икар“ за театрална чест и достойнство на Съюза на артистите в България. Ето останалите номинирани:

Вариететно изкуство

  1. Артисти „Валермо“ за спектакъла „Левитация“
  2. Артисти „Росиели“ за спектакъла „Коледна магия“
  3. Петър Тончев Василев – Паоло за ролята на магьосника Мерлин в спектакъла „Камелот“

Нямам мнение и предположение кой да спечели.

Куклено изкуство

  1. „Деволюция“ – идея и режисура Петър Пашов-младши, Ателие 313
  2. „Искам да стана голям“ по Изабела Дегурска, режисьор Кирякос Аргиропулос, Държавен куклен театър – Бургас
  3. „По ръба на небето“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив

Нямам мнение и предположение кой да спечели.

Майсторско техническо осъществяване

  1. „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. „По ръба на небето“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Пловдив
  3. „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна

„Ричард III“.

Авторска музика или оригинално музикално оформление

  1. Добрин Векилов-Дони за „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  2. Калин Николов за „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
  3. Кирил Дончев за „Кола Брьонон“ по Ромен Ролан, режисьор Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“

Колебая се между музиката за „Ричард III“ и „Кола Брьонон“ – музиката за „Ричард III“ съм я слушал от сайта на Калин Николов, а за „Кола Брьонон“ – в театралния салон. Усещането е, безспорно, различно, музиката трябва да е допълнение към спектакъла, но пък емоцията, която носи музиката на Калин Николов е силно впечатляваща дори и без да е на сцената. Но пък и тази в „Кола Брьонон“ е страхотно допълнение. Затова ми е трудно да посоча фаворит.

Сценография

  1. Даниела Олег Ляхова за сценографията на „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов” и за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Мира Каланова за сценографията на „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
  3. Огняна Серафимова за сценографията на „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Гледам снимките на трите постановки (не съм гледал нито една от тях) и ми е трудно да си избера. Може би Ричард?

Дебют

  1. Веселина Конакчийска за ролята на Нора в „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, режисьор Крис Шарков, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  2. Крис Шарков за режисурата на „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов” – Пловдив
  3. Рая Пеева за ролята на Алис в „Отблизо“ от Патрик Марбър, режисьор Здравко Митков, Камерен театър „Възраждане“

Веселина Конакчийска. Безспорен фаворит. Не че нещо, ама Крис Шарков не му е дебют, не и по начина, по който е на Веселина, която пък още с дебюта си трябва да се справя с образа на Нора. Така че…

Поддържаща женска роля

  1. Ана Пападопулу за ролята на Клео в „Рицар на светия дух“ от Боян Папазов, режисьор Маргарита Младенова, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Елена Димитрова за ролята на Мариета в „Посещение при бащата“ от Роланд Шимелпфениг, режисьор Крис Шарков, Exodus Art и Театрална работилница „Сфумато“
  3. Искра Донова за ролята на Джес в „Любов и пари” от Денис Кели, режисьор Петър Кауков, Младежки театър „Николай Бинев“

Хайде, Искра Донова, плийз, плийз, плийз…

Поддържаща мъжка роля

  1. Ириней Константинов за ролята на Президент фон Валтер в „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер, Театър „София“
  2. Йордан Биков за ролята на Гробарят в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  3. Леонид Йовчев за ролята на Мервин в „Ръкомахане в Спокан“ от Мартин Макдона, режисьор Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“

Леонид Йовчев, вероятно?

Главна женска роля

  1. Лидия Инджова за ролите на Розалинда и Ганимед в „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, режисьор Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  2. Мая Новоселска за ролята й в моноспектакъла „Едно малко радио“ от Мая Новоселска, Теди Москов и Борислав Стоилов, режисьор Теди Москов, Продуцентска къща „Артишок“ и Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов“
  3. Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка“ от Манлио Сантанели, режисьор Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Не съм гледал спектаклите, но клоня сякаш за Лидия Инджова. Въпреки че, дочух, че и Невена Мандаджиева е безупречна.

Главна мъжка роля

  1. Малин Кръстев за ролята на Англичанинът в „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  2. Стоян Радев за ролята на Ричард III в „Ричард III“ от Уилям Шекспир, режисьор Пламен Марков, Театрално-музикален продуцентски център – Варна
  3. Юрий Ангелов за ролята на Старбък в „Човекът, който прави дъжд“ от Ричард Неш, режисьор Михаил Петров, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово

Въпреки че съм голям фен на Малин на сцена, тук Стоян Радев ми е фаворит. Стискам палци.

Режисура

  1. Гергана Димитрова за „Праехидно“ от Здрава Каменова и Гергана Димитрова, Организация за съвременно алернативно изкуство и култура „36 маймуни“ и АРТРА
  2. Иван Добчев за „Завръщане във Витенберг“ от Георги Тенев и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
  3. Красимир Спасов за „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, Театър „Българска армия“

Иван Добчев е моят фаворит тук.

Спечелилите ще станат ясни на деня на театъра – 27 март (един от двата дни в годината, когато гледам телевизия. Другият път е за Аскеер 🙂 ). Надявам се искрено тази година Съюзът на артистите да подходят по-мъдро и зряло и да не изнесат предварително имената на победителите, както направиха миналата година – преди церемонията, което я обезсмисли.

Номинации за Аскеер 2011

Вече проследихме кои отнесоха тазгодишните награди Икар. Те в никакъв случай не бяха най-справедливите, по мое мнение. Време е погледите да се обърнат към другите театрални награди, които сякаш са по-стойностни и престижни – Аскеер. Ето номинираните за тази година, заедно с кратките ми коментари и мнение към всяка категория:

Водеща мъжка роля:

  • Валентин Ганев за ролята на Бащата в „Бащата“ от Аугуст Стриндберг, постановка Йосиф Сърчаджиев, Народен театър „Иван Вазов“
  • Деян Донков за ролята на Сирано в „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Мариус Куркински за моноспектакъла „Български разкази“ по произведения на Ангел Каралийчев, народни приказки и предания, постановка Мариус Куркински, копродукция на Драматичен театър “ Н. О. Масалитинов“ – Пловдив и Продуцентска къща „Артишок“

Коментар: Явно номинациите са повлияни от Икарите – отново срещаме Деян Донков и Мариус Куркински. Странно защо никой не се сети да номинира моноспектакъла на Мариус за „най-добро представление“, а са го сложили в тази категория. Мариус ще вземе наградата, ще я взима всеки път, когато е номиниран, защото с всеки следващ моноспектакъл не е стъпка напред, а цял скок. Но пак да повторя – тази категория е ограничаваща за Мариус и ако журито е обективно, трябва да прозре това. И наградата да вземе Деян Донков.

Водеща женска роля

  • Бойка Велкова за ролята на Вайълет в „Август в Оклахома“ от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов“
  • Ирини Жамбонас за ролята на Ремей в „Канкун“ от Жорди Галсеран, постановка Бина Харалампиева, копродукция на Малък градски театър „Зад канала“ и Драматичен театър “ Н. О. Масалитинов“ – Пловдив
  • Невена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата майка“ от Манлио Сантанели, постановка Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Коментар: Бойка Велкова. Твърдо и категорично, Ирини изживя своя момент с Икар за водеща женска роля (недотам заслужено).

Изгряваща звезда

  • Бойко Кръстанов за ролите му на Автолик, тъмничар и служител в „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Павлин Димитров за ролята на Обичащия в „Първа любов“ по Самюъл Бекет, постановка Нина Боянова, Продуцент: Н2О Филм
  • Явор Бахаров за ролята на Флоризел в „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“

Коментар: Наградата ще отиде, по мое мнение, в ТР Сфумато. По-вероятно е да я вземе Бойко Кръстанов, макар Явор Бахаров да не му отстъпва с много.

Поддържаща мъжка роля

  • Владимир Карамазов за ролята на Кристиан дьо Новилет в „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Иван Бърнев за ролята на Били Бибит в „Полет над куковиче гнездо“ от Кен Киси, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Стоян Радев за ролите на Мефистофел, дявол, дух на ада във „Фауст“от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

Коментар: Може би най-сложната категория за предсказване. Бърнев взе Икар за тази си роля, а Аскеерите са известни с това, че често се различават с предпочитанията си и рядко дават награда на носител на Икар. Затова вероятно съревнованието ще е межу Владо Карамазов и Стоян Радев. Аз бих предпочел Стоян Радев, но имам усещането, че ще надделее Карамазов.

Поддържаща женска роля

  • Ангелина Славова за ролята на Ана, програмистка в „Карнавал“ от Жорди Галсеран, постановка Василена Радева, Младежки театър „Николай Бинев“
  • Гергана Кофарджиева за ролите на Щиглеца, жена над 70-те в „Преди / След“ от Роланд Шимелпфениг, постановка Иван Добчев, Драматичен театър „София“
  • Радена Вълканова за ролята на Барбара Фордъм в „Август в Оклахома“ от Трейси Летс, постановка Ясен Пеянков, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: Радена Вълканова е моят фаворит и най-логичният избор.

Сценография

  • Васил Абаджиев за „Фауст“ от Йохан Волфганг Гьоте, постановка Лили Абаджиева, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна
  • Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Чавдар Гюзелев за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: „Сирано дьо Бержерак“, по мое мнение, е с най-добрата сценография от трите, въпреки че и на „Фауст“ ми допада много.

Костюмография

  • Даниела Олег Ляхова за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Петя Стойкова за „Кола Брьонон“ по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“
  • Свила Величкова за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: Петя Стойкова vs. Свила Величкова. Аз предпочитам Петя Стойкова.

Театрална музика

  • Асен Аврамов за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • Антони Дончев за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • Кирил Дончев за „Кола Брьонон“ по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“

Коментар: Нямам прогноза и предпочитание.

Режисура

  • Александър Морфов за „Полет над куковиче гнездо“ от Кен Киси, Народен театър „Иван Вазов“
  • Маргарита Младенова за „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, Театрална работилница „Сфумато“
  • Стефан Москов за „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, Народен театър „Иван Вазов“

Коментар: Ще ме зарадва наградата да отиде в Сфумато и да я връчи Ласкин. Което няма да се случи. Морфов vs. Москов. Може би Морфов, за разнообразие?

Най-добро представление

  • „Зимна приказка“ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато“
  • „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов“
  • „Кола Брьонон“ по романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев“

Коментар: Най-доброто представление е „Български разкази“ на Мариус Куркински и е единственото събитие на родните сцени. Всичко останало са компромиси.

Награда за цялостен принос към театралното изкуство ще бъде връчена на Коста Цонев.

Вие да имате някакви различни предпочитания?