Аз, актьорът? Брат ми уби президента

[su_quote]О, ако имахме пламтяща муза, която да ни вдигне в емпирея на висшето изкуство; а за сцена — държава цяла; и князе на нея да изпълняват бляскавите роли пред публика от истински крале![/su_quote] Ако не разпознавате встъпителните думи на Хорът от пиесата „Хенри V“ на Уилям Шекспир, няма смисъл да продължавате да четете надолу. Вероятно никога няма да гледате „Аз, актьорът? Брат ми уби президента“ или дори напук да го направите, няма да разберете посланието и тя няма да Ви хареса. Пиесата, чието оригинално заглавие е „Трагикът“, е написана от Родни Лий Роджърс. Режисьор е Петър Карапетков, който я поставя по превод от Миглена Иванова. Сценографията е на Петър Митев, а музиката е на Добринка Табакова. „Аз, актьорът“ е биографичен разказ за актьора Едуин Бут. Географската ни отдалеченост и тъжният факт, че културата от доста време насам е последна грижа е причината това име да не говори нищо на много голям кръг хора. Дори в Уикипедия на български няма статия за него, но има статия за брат му – убиецът на президента Линкълн – Джон Уилкс Бут. Едуин Бут е известен по…

Повече…

Евридика в подземния свят

Ако трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение. Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед. Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас. И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях…

Повече…

Крал Лир

Знам. Гледах. Пиесата. Още помня. Чакам. Хубаво, но вероятно малко истерично. За Лир е разбираемо и донякъде – оправдано, но за другите – не знам. Аплауз за Стефан Попов (Глостър) и Ивана Папазова (шута). И за страхотните костюми (Ирина Кружилина). И за сценографията (на Огняна Серафимова), която в един момент се оказа стълба на Пенроуз. И за отекващата музика на Петър Дундаков. Толкоз.

Повече…

Женитба

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков). Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче. Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други. Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате! Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин). Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова —…

Повече…

Есенна соната

„Есенна соната“ от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов. Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и „Есенна соната“ се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално. Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. „Есенна соната“, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно. [pull]“Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би…

Повече…