Аз, актьорът? Брат ми уби президента

[su_quote]О, ако имахме пламтяща муза,
която да ни вдигне в емпирея
на висшето изкуство; а за сцена —
държава цяла; и князе на нея
да изпълняват бляскавите роли
пред публика от истински крале![/su_quote]

Ако не разпознавате встъпителните думи на Хорът от пиесата „Хенри V“ на Уилям Шекспир, няма смисъл да продължавате да четете надолу. Вероятно никога няма да гледате „Аз, актьорът? Брат ми уби президента“ или дори напук да го направите, няма да разберете посланието и тя няма да Ви хареса.

Пиесата, чието оригинално заглавие е „Трагикът“, е написана от Родни Лий Роджърс. Режисьор е Петър Карапетков, който я поставя по превод от Миглена Иванова. Сценографията е на Петър Митев, а музиката е на Добринка Табакова. „Аз, актьорът“ е биографичен разказ за актьора Едуин Бут. Географската ни отдалеченост и тъжният факт, че културата от доста време насам е последна грижа е причината това име да не говори нищо на много голям кръг хора. Дори в Уикипедия на български няма статия за него, но има статия за брат му – убиецът на президента Линкълн – Джон Уилкс Бут.

Едуин Бут е известен по други географски ширини като най-добрият Хамлет на 19 век. Играе го 100 поредни вечери и пътува както в САЩ, така и из Европа, за да играе роли от шекспировите пиеси. Драгият зрител, когато прекрачва прага на салона, за да гледа „Аз, актьорът?“, трябва да познава тези текстове. При това, за разлика от много други пиеси, не е достатъчно познаването само на най-ярките текстове на Шекспир, а познаването на Шекспир като цяло. Ето защо, макар че не се среща в разказа на Бут, започнах с откъс от „Хенри V“.

[su_quote]…и тъй сакат, недъгав, уродлив,
че кучетата лаят ме,
когато прокуцам покрай тях…[/su_quote]

Това пък е от въвеждащия монолог на Ричард от „Ричард III“ и той също е част от пиесата, както и много други откъси от „Хамлет“ , „Венецианският търговец“… Разбира се, има я прословутата реплика на Хамлет

[su_quote]Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?[/su_quote]

Пиесата проследява интересния живот на сцената и извън нея на Едвин Бут, като се спира на три ключови момента от него – смъртта на баща му (също актьор), сватбата му с актрисата Мери Делвин и терзанията, които го спохождат, когато брат му убива президента като опит да привлече внимание върху себе си. Живот, преминал в „безкрайно пътуване до затънтени градове, евтини хотели и лоша храна. И всичко това – за няколко часа щастие на сцената. Човек трябва да е роден скитник, да усеща в себе си бездомника. Трябва да чувства в себе си цялото безименно номадство на театъра и с тъпа упоритост да се събужда отново, и отново, и отново.“

Познавам Стефан Попов още отпреди да започна работа в театъра и страшно много го харесвам като актьор. Възхищавам се на начина, по който стои на сцена, как с лекота изиграва ролите си, как си личи, че се забавлява, докато го прави. Дори когато в разпределението има нещо сбъркано. Той знае колко много го харесвам, вероятно не знае, че съжалявам, че в последно време не е сред активно ангажираните артисти. Няма да заравя как по време на едно турне, вече не помня дали в Македония, дали в Албания, дали в Сърбия, докато пътувахме с „Филоктет“, направи анализ, по-скоро на себе си, отколкото на нас, за красотата и емоционалната зареденост на думата „татковина“.

Затова за мен беше истинско удоволствие да видя, че в афиша на пловдивския театър влиза моноспектакъл на Стефан Попов. Разбира се, гледах неговия предишен моноспектакъл – „Куче в банята“ – текст, писан специално за него. Не бях чел „Аз, актьорът“, съвсем умишлено не любопитствах нито за текст, нито за репетиционния процес. Знаех, че ще бъда впечатлен, че ще изпитам задоволство и че срещата ни ще е приятна, емоционална, вълнуваща.

Не съм грешал! Беше разкошно, беше празник за любителя на театралното изкуство. Освен че беше 27 март, международния ден на театъра! Беше шамар за халтурата и за всички онези, които предпочитат лесносмилаемите забавления и които случайно бяха попаднали в салона в търсене на следващото. Съжалявам, драги, „Аз, актьорът?“ не е такова представление. „Аз, актьорът?“ поставя на изпитание както Стефан Попов, в ролята на Едуин Бут, така и зрителя и неговия интелект. Актьорът като човек. Изпитание е разплитането на възела, който се заплита между работа, любови, страсти и алкохол. Изпитание е търсенето на лесната слава и цената, която плащаш за това. Изпитание е смесването на личния и професионален живот. Толкова много Шекспир също е изпитание.

Радвам се, че бях част от всичко това, радвам се, Стефан Попов е попаднал на своята роля, радвам се, че усещах вълнението му, емоцията му докато беше на сцена.

Тръгнахме си бързо, не изчакахме Стефан да излезе от гримьорната си, защото го чакаха доста други негови колеги, с които заедно да споделят празника. Аз ще го видя по-натам и със сигурност много ще си поговорим за преживяното.

Евридика в подземния свят

Плакат на Евридика в подземния святАко трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед.

Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас.

И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях видял – със задоволство установих, че очакванията ми са били напразни. Защото решението на Стайко Мурджев е точно такова, каквото трябва да бъде – едновременно дръзко, но и уважаващо думите на авторката (пък била тя и феминистка).

В крайна сметка бях свидетел на нещо, което се получава рядко – хармония между всички компоненти, които изграждат едно театрално представление като такова. Дори Луиза Григорова, към която подходих с предубеждение заради ролите ѝ по разни сериали със спорно качество (вече сме ги гледали такива набедени за звИзди „как са мятат“) беше великолепна!

Аплауз заслужава и хорът (Камъните) за изключителния колективен образ. И идея си нямам колко часове репетиции са им били необходими за четиримата, за да докарат нещата дотук, но определено това си е струвало, защото са безупречни.

Любопитни костюми, изключичтелна минималистична сценография (Марина Райчинова), но решетката-завеса пред сцената, която разделя зрителите от действието, ме присети за въпрос от публиката към режисьора по време на репетицията – „как очаквате да се държим ние?“. Това ми се стори интересен своеобразен отговор – театърът се случва независимо от публиката.

Музика (Петър Дундаков), която те води в действието и за разлика от „Дисни трилър“ – точно толкова силна, колкото е необходимо.

И пушек. Много пушек. Твърде много пушек. Дотолкова, че на предпоследния ред на камерна зала се издушихме – не ми се мисли как са се чувствали артистите или пък зрителите на първите редове. И то това е единственото, за което мога да кажа, че не ми хареса (като количество), иначе като част от цялото си беше ОК.

Евридика в подземния свят

Сара Рул пише „Евридика“ като своеобразен начин да общува с починалия си баща. Ето затова и създава иначе несъществуващия персонаж на бащата на Евридика. Нямам представа какъв е бил мотивът на Стайко Мурджев да постави точно тази пиеса – страхът от смъртта е интересна тема, но страховете той вече ги извади на показ още в „Дисни трилър“. Вероятно и затова „Дисни трилър“ ми хареса повече, отколкото ми допадна „Евридика“. И въпреки това „Евридика“ е ценно попълнение в репертоара, малко коледно бижу, което си струва да бъде преживяно.

Плактът на представлението е на Радослава Боор, а снимката е от архива на театъра.

Крал Лир

Крал Лир

Знам. Гледах. Пиесата. Още помня. Чакам.

Хубаво, но вероятно малко истерично. За Лир е разбираемо и донякъде – оправдано, но за другите – не знам.

Аплауз за Стефан Попов (Глостър) и Ивана Папазова (шута).

И за страхотните костюми (Ирина Кружилина). И за сценографията (на Огняна Серафимова), която в един момент се оказа стълба на Пенроуз. И за отекващата музика на Петър Дундаков.

Толкоз.

Женитба

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков).

Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче.

Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други.

Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате!

плакат на Женитба

Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин).

Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова — Агафя Тихоновна. Анелия Ташева ме изуми като Фьокла (от къде тоз глас!?). Русалина Чапликова е Арина Пантелеймоновна, а Стефан Бобадов и Мариана Йотова са респективно Степан и Дуняшка.

Ако очаквате театрална революция – няма да я получите. Не и тук. Въпреки това представлението ми хареса, беше ми забавно да го гледам, да си припомня нещо, което съм чел и гледал преди време – беше ми любопитно да го изгледам още откакто видях във Facebook снимките във Facebook. Веднага правят впечатление костюмите на Мария Диманова и силният грим, които носят артистите. Още от снимките си личи, че гротескно изглеждащите персонажи всъщност нямат за цел непременно да са комични, а значително по-вероятно е зад маските им да надничат други състояния. Както се и оказа.

Хареса ми, че е погледнато на комедията и от друг възможен ъгъл, не е просто обикновения и познат класически прочит. Хареса ми, че не се залага на евтините ситком смешки, а героите, напук на цялата си гротескна маниерност, са по-скоро тъжни и объркани в невъзможността да направят изборите, пред които се изправят. Това не е смешно. Независимо дали си в костюм „на баклавички“ и с грим, който те прави непознаваем. (не успях да разпозная Стефан Попов, с грим, на прозореца на гримьорната му, а добре че се приближих до Ивана, също с грим, достатъчно близо, че да успея да я разпозная на двора, преди представлението)

Всъщност най-много ми хареса, че се предлага възможност да станеш свидетел и на класическия прочит – оставяш се на първосигналното, на комичното да те води и получаваш познатата комедия на Гогол. Опитваш се да надзърнеш зад маската и откриваш нещо повече от обикновена лежерна комедия. Така наистина се достига до по-голяма аудитория – всеки сам избира как да гледа и какво да вижда (като дори това може да се редува).

Интересно е режисьорското решение с двете коли, които позволяват действието (на няколко пъти) да се развива на два плана, или пък да се променя бързо инак минималистичната сценография на Петьо Начев. Харесвам такива представления, които разчитат на актьорската игра, не на реквизит и сценография за изграждане на образи. (ако и вие харесвате такива представления, гледайте и „Подземни чайки“)

Според Евелина Здравкова, в статията ѝ в Марица, финалът е трагичен. Не мисля, това е хепи енд – обърканите хора не могат да взимат рационални решения и щеше да е нелогично, ако пиесата (а и постановката) предлагаха различен финал.

Повече за постановката има във видео репортажа на БНТ2-Пловдив, а за мнението на артистите относно пиесата и героите (им) – вестник Марица (и пак там), PlovdivMedia и EuroPlovdiv.

Но вместо да губите време в четенето на чужди материали, по-добре е да гледате представлението (бързайте да е преди края на сезона, защото скоро започва лятната ваканция, а следващите представления ще са чак през октомври!). Можете ли да вземете решение да го направите без да сте ги чели? А да се ожените? 🙂

И като за финал: ако пък с лекота взимате решения, може би е добре да гледате „Канкун“, където пък несъмнено ще започнете да си задавате въпроси след направен избор „какво, ако бях избрал(а) другата възможност…?“

Гледайте!


Есенна соната

„Есенна соната“ от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов.

Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и „Есенна соната“ се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално.

Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. „Есенна соната“, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно.

[pull]“Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане… „[/pull]Тежка и дълбока психологическа драма, сериозна драматургия, сюжета за която всички познаваме – майка-пианистка със залязваща кариера (Анелия Ташева) отива на гости в семейството на дъщеря си (Ивана Папазова). Майка и дъщеря. Между тях има връзка. „Връзка, създадена още в утробата, която и срязването на пъпната връв не може да прекъсне. Една среща след години на мълчание, която ще разкрие много тайни, натрупан гняв и отчаяние в търсене на истината. Сблъсък между две жени, който като лавина помита всичко по пътя си.“ Няма черно и бяло в човешките взаимоотношения и нищо не може да остане скрито. А годините натрупваното мълчание, самота, страдание и недоизказани чувства избиват в емоционален взрив.

Публиката е неподготвена, всичко се случва изведнъж, рязко, без да го очаква.

Майката-артист, властната дъщеря и деликатният ѝ съпруг, втората дъщеря, прикована в инвалидната количка и лудостта й… четири персонажа, които изваждат на показ някои от най-съкровените и ревностно пазени тайни както на семейството, така и от връзката между двама души, които често преживяваме, но никога не споделяме или говорим за тях. Извадени са на показ и дисекция екзистенциалните теми за болестта, измяната, смъртта, лудостта. И всичко, което се случва на сцената, осезателно въздейсва на зрителите. Емоциите са толкова силни и плътни, обстановката е дотолкова нажежена, че имаш усещането, че можеш да ги докоснеш с ръка.

Есенна сонатаРядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.

Познавам и Анелия, и Ивана, и Мария, и Стефан. Досега само Стефан Попов съм виждал в дотолкова сериозна роля, беше прекрасно да видя и останалите, да ги преоткрия и да се насладя на играта им, която беше дотолкова убедителна, че дори имаше моменти, когато забравях как си говорихме преди началото на спектакъла – дотолкова успяха да ме въвлекат в света си. (заб. гледал съм Анелия Ташева във „Вишнева градина“, но това беше отдавна и почти не пазя спомен от този спектакъл). Лековатото, като на артист, поведение на майката прекрасно контрастира с това на властолюбивата дъщеря. Диалозите между тях звучат и изглеждат като плесници. Истината често боли. Лудостта те жегва.

Да, „Есенна соната“ е прекрасен спектакъл. Да, „Есенна соната“ не е спектакъл за всеки. Да, горещо препоръчвам „Есенна соната“ на онези, които обичат да гледат качествен театър. Да, „Есенна соната“ няма да се хареса на мнозина, особено на онези, според които „животът е гаден, не искам и в театъра да гледам гадни неща“. Да, „Есенна соната“ ме остави безмълвен часове наред след излизането от салона, а когато седнах да пиша тук, думите ми не достигаха да опиша връхлитащите ме на талази чувства, затова отлагах публикуването от 11 септември досега. Да, със сигурност ще гледам пак „Есенна соната“, но това ще е доста напред във времето, дотогава трябва да се преборя в натрупаната чернилка.

Поклон.

снимка: Георги Вачев © www.georgivachev.com

Можете да гледате спектакъла извънредно, на 30 септември в Камерна зала на Драматичен театър – Пловдив.