Еквус

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.

 Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от загубата на индивидуалност и различност. Нямаше как да не се присетя за книгата на Тод Роуз „Краят на средностатистическия човек (Как да бъдем себе си в свят, който обезличава)“, която четох наскоро. Това направи представлението още по-любопитно за гледане, а темите, които повдига – още по-интересни за изследване и анализиране.

Когато започвах да пиша за тазгодишната „Сцена на кръстопът“ и за всяко едно от представленията, които бях избрал да гледам, си обещах, че само ще маркирам с по няколко думи основни емоции и преживявания. В случая с „Еквус“ май не ми се получи.

„Еквус“ е отлично представление! Съвсем заслужена номинация и след това – спечелена награда Аскеер в категория „Най-добър спектакъл“. Отделно имаше номинация за режисура, Станка Калчева беше номинирана за поддържаща женска роля, а Петър Дундаков – за музикалната картина.

Принц роди Пранс;
и Пранс роди Пранкус;
И Пранкус роди Фланкус;
Фланкус роди Спранкус;
и Спранкус роди Спункус Велики, който живя шейсет години;
и Легус роди Некус;
и Некус роди Флекус – Краля на Фурията;
и Флекус каза през дрънч–дрънч: „Виж – давам ти Еквус, единствения си роден син.“

Като гледаш представлението, ако случайно успееш да откъснеш поглед от основното действие (трудно, признавам, но за това – след малко), обърни внимание на колективния образ на конете отзад, в дъното на сцената. Те са там през цялото време – понякога излизат напред, за да ти припомнят, че са там. Непрекъснато долавяш присъствието им, усещаш потрепването им… те са там и да, те те наблюдават, не откъсват поглед от теб. Следят всяко твое движение.

Пък ти трудно успяваш да откъснеш поглед от основната история на преден план, развиваща се между доктор (Малин Кръстев) и пациент (в моя случай – Севар Иванов). Когато представлението започна и на сцената видях Малин Кръстев, очаквах да гледам нещо като моноспектакъл, в който има и още някакви хора, които обикалят и правят нещо по сцената. Това усещане го имам всеки път, когато гледам Малин Кръстев на сцена, след като преди години го гледах в „Кола Брьонон“ на Влади Люцканов. Тогава бях свидетел на грандиозен проект – невероятен моноспектакъл на Малин Кръстев и цялата трупа на Младежкия театър. Очаквах и сега някак той да засенчва всички останали, да придърпва светлината на прожекторите към себе си. За радост това не се случи и опасението много скоро се оказа излишно – малко след излизането на Севар Иванов. Много добра игра – абсолютно равнопоставено на Малин Кръстев. Всички са много добри. Толкова добри, че чак завидно, плашещо добри. В един момент губиш представа за реалността и се пренасяш в света на Алън Странг, даже сякаш ТИ си Алън Странг. Иска ти се да си него, да не си като всички останали, да си различен, да покажеш това.

Това представление ме докосна. По мой си, специален начин. След края, докато пушех в двора на театъра, попитах Стайко Мурджев как се прави „най-добро представление“ с не най-добрите актьори – опит да перифразирам думите на директора на Младежкия театър, дочути в сутрешен блок на някоя от телевизиите. Въпросът беше риторичен, разбира се. Влади Люцканов не очакваше отговор, аз също не очаквах – всички актьори бяха МНОГО, МНОГО ДОБРИ. Най-добрите, които можеше да бъдат подбрани за това представление.

Друг е въпросът сега – „От какво се страхува Стайко Мурджев?“

Аскеер 2017 – Наградените

Наградите Аскеер определено са по-авторитетните и изпълнени със смисъл, създадени с повече умисъл и с жури, което е по-прецизно и взискателно, с по-добър вкус към представленията. Все още има какво да се работи, за да се получи истински празнична атмосфера на церемонията по награждаването. Вероятно трябва да минат години преди на режисьорите, които правят церемонията, им щукне, че не е задължително на театрални награди церемонията да е като театрално представление. Надявам се да доживея, за да го видя това. Тази година ми хареса изчистената сценография и това, че всичко беше някак по-стегнато и в темпо. Ето и кои са новите носители на статуетката, на която ѝ пада каската.

Изгряваща звезда

  • Боян Крачолов, Димитър Крумов и Иван Николов за „Това НЕ Е Хамлет“, авторски спектакъл на Боян Крачолов по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, Театрална работилница „Сфумато“.

Поддържаща мъжка роля

  • Йордан Ръсин за ролята на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, постановка Григор Антонов, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роля

  • Ивана Папазова за ролята на Икония във „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Поздравления за Ивана Папазова – ролята ѝ е малка, но запомняща се и предизвикваща бурен и несдържан аплауз след монолога ѝ. И само заради това си струва да се гледа цялото представление.

Сценография

  • Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Костюмография

  • Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, постановка Василена Радева, Театър „София“

Театрална музика

  • Петя Диманова за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, постановка Диана Добрева, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

Музикалната картина на „Вълци“ ме подразни – прекалено силна и натрапчива, като някакво уродливо съчленение към представлението, а не в хармония и единство. Бих предпочел друг да беше взел Аскеер-а тази година.

Водеща мъжка роля

  • Свежен Младенов за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, постановка Весела Василева, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Водеща женска роля

  • Меглена Караламбова за ролята на Майката в „Разговори с мама“ по Сантяго Овес от Жорди Галсеран, постановка Венцислав Кулев, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Режисура

  • Диана Добрева за „Вълци“ по „Трънски разкази“ от Петър Делчев, Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив

„Театърът е лаборатория за обществен смисъл“ – това каза Диана при получаването на наградата. И именно защото дръзна да опита да открие този смисъл във „Вълци“ и защото го намери, защото успя да отрази в постановката обществото ни към момента, тя спечели. Защото конфликтът на човека с времето на Григор Антонов звучи прекалено отнесено и далечно, а конфликтът между вътрешния и външния свят и самата идея за толерантност при Стайко Мурджев са прекалено ежедневни и вече недотам интересни.

Най-добро представление

  • „Еквус“ от Питър Шафър, постановка Стайко Мурджев, Младежки театър „Николай Бинев“

Влади Люцканов риторично зададе въпроса – Как се получава най-добро представление, след като компонентите му не са добри? Не спечели в останалите категории за съставящите едно представление части, но взе за цялото. Интересно.

Съвременна българска драматургия

  • „Пробен срок“ от Николай Гундеров (Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Тея Сугарева, 5 ноември 2016 г.)

ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО

Академия „Аскеер“ удостоява с Голямата награда ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО „АСКЕЕР 2017“ големия български драматург КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

Евридика в подземния свят

Плакат на Евридика в подземния святАко трябва да съм откровен, малко се позачудих, когато научих, че това заглавие ще се появява в репертоара на Пловдивския театър. Защото в действащия (към момента на писането) репертоар вече съществува пиеса на тази авторка – „Чиста къща“. Беше ми странно като репертоарно решение.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Евридика“. Още заглавието подсказва, че ще разглежда познатия мит за Орфей и Евридика. Само че (отново заглавието го подсказва) погледът ще е насочен основно към Евридика, митът ще е пречупен през нейната призма и светоглед.

Не съм чел пиесата, отидох на откритата репетиция в Нощта на театрите „без домашно“. За тази репетиция може би трябва да отделя самостоятелна публикация, особено след като вече премиерата е факт. Но още тогава, макар и само като процес, при това в ранен етап, успях да усетя заряда, желанието да се получи нещо различно и интересно, а не просто скучноват преразказ на един мит, безкрайно познат и близък за нас.

И нямах търпение първо да дойде денят, после – да се добера до залата. Очавах да видя, че решението ще е кардинално променено от онова, което вече бях видял – със задоволство установих, че очакванията ми са били напразни. Защото решението на Стайко Мурджев е точно такова, каквото трябва да бъде – едновременно дръзко, но и уважаващо думите на авторката (пък била тя и феминистка).

В крайна сметка бях свидетел на нещо, което се получава рядко – хармония между всички компоненти, които изграждат едно театрално представление като такова. Дори Луиза Григорова, към която подходих с предубеждение заради ролите ѝ по разни сериали със спорно качество (вече сме ги гледали такива набедени за звИзди „как са мятат“) беше великолепна!

Аплауз заслужава и хорът (Камъните) за изключителния колективен образ. И идея си нямам колко часове репетиции са им били необходими за четиримата, за да докарат нещата дотук, но определено това си е струвало, защото са безупречни.

Любопитни костюми, изключичтелна минималистична сценография (Марина Райчинова), но решетката-завеса пред сцената, която разделя зрителите от действието, ме присети за въпрос от публиката към режисьора по време на репетицията – „как очаквате да се държим ние?“. Това ми се стори интересен своеобразен отговор – театърът се случва независимо от публиката.

Музика (Петър Дундаков), която те води в действието и за разлика от „Дисни трилър“ – точно толкова силна, колкото е необходимо.

И пушек. Много пушек. Твърде много пушек. Дотолкова, че на предпоследния ред на камерна зала се издушихме – не ми се мисли как са се чувствали артистите или пък зрителите на първите редове. И то това е единственото, за което мога да кажа, че не ми хареса (като количество), иначе като част от цялото си беше ОК.

Евридика в подземния свят

Сара Рул пише „Евридика“ като своеобразен начин да общува с починалия си баща. Ето затова и създава иначе несъществуващия персонаж на бащата на Евридика. Нямам представа какъв е бил мотивът на Стайко Мурджев да постави точно тази пиеса – страхът от смъртта е интересна тема, но страховете той вече ги извади на показ още в „Дисни трилър“. Вероятно и затова „Дисни трилър“ ми хареса повече, отколкото ми допадна „Евридика“. И въпреки това „Евридика“ е ценно попълнение в репертоара, малко коледно бижу, което си струва да бъде преживяно.

Плактът на представлението е на Радослава Боор, а снимката е от архива на театъра.

Дисни трилър и изначалният страх

Дисни Трилър

„Дисни трилър“ на Стайко Мурджев в Драматичен театър – Пловдив е представление, което копнеете да гледате. Но същевременно с това ви е страх. Така мога да обобщя впечатленията и възхитата си за представлението.

Изключителен фен съм на театър, който вълнува, който провокира, който те предизвиква да (съ)преживяваш случващото се на сцената и който те кара да настръхваш. Като някакво зловещо съчетание между скоростно влакче и влакче на ужасите, което поставя на изпитание привидната смелост – хем знаеш, че си в безопасност, хем крещиш неистово, а вятърът и различни други фактори отвяват защитната обвивка и оголват и подсилват страховете и емоцията.

„Дисни трилър“ е точно такова преживяване. То се случва в Пловдивския театър, на камерна сцена, под режисурата на Стайко Мурджев. Не крия, че не бях особено впечатлен от предишни негови постановки – „Когато гръм удари“ и „Крал Лир“. Донякъде се опитвах да изследвам лутането му. И когато разбрах, че ще поставя „Дисни трилър“, първоначално смятах да пропусна. После, евентуално да не съжалявам за пропуснатата възможност, „си написах домашното“ – седнах и прочетох пиесата, повече за театралното течение и текстове на няколко от най-ярките представители. И вече бях убеден, че трябва да гледам какво се е получило. Пиесата е поставяна преди години в Театър 199 и на сцената на учебния театър в НАТФИЗ, а аз за съжаление не съм ги гледал.

Още докато четях пиесата, макар и на английски, имах усещането, че изпитвам усещания, които вече съм преживявал на кино и докато съм гледал филми. Всъщност малко са филмите, които наистина са ме втрещявали, а още по-малко – книгите, които са успявали да рисуват в съзнанието ми плътни и ярки, живи картини и са провокирали и други сетива, освен зрението.

Първоначалното ми впечатление и убеждение беше, че „Дисни трилър“ не е за всеки. Сега, вече два дни след като гледах представлението и след като вече детайлно обсъдихме с Нели всички аспекти на преживяното, мнението ми е коренно различно — това е спектакъл за всички и е въпрос на умело представяне, за да може не просто да провокира зрителския интерес, а и да достигне до публиката, да ги накара да го почувстват и правилно разберат и оценят достойнствата му.

„Дисни трилър“ е изпитание, предизвикателство. За режисьора, за артистите, за администрацията на театъра, за публиката. За всички. Всички трябва да се изправят пред страховете си и (евентуално) да ги преодолеят. Защото „Дисни трилър“ е представление за страха. За страха в най-различните му проявления и форми, но и за оня изначален страх, който те смразява изневиделица и кара косъмчетата на ръцете да настръхват без реална причина. Нямаше как да не се сетя за студията на Фриц Риман „Основни форми на страх“, защото темата сме я обсъждали с приятели неведнъж и то доста обстойно.

Както и самата пиеса предполага и изисква (а и театралното течение, към което принадлежи, като цяло), представлението е шоково. И визуално, и вербално, то поставя на изпитание границите на зрителската търпимост. Ако трябва да сравнявам, вероятно бих дал за пример текстовете на Ървин Уелш (ако трябва да е литература) или филмите от поредицата „Убийствен пъзел“ – едновременно описват някаква плашеща действителност, но усещането е допълнително подсилено, за да е още по-шокиращо. Харесвам този подход и смятам, че театърът трябва да дава крайни примери и да провокира по този начин различни емоции, действия или други реакции. Наясно съм, че „Дисни трилър“ ще провокира полюсни мнения и реакции, но съм наясно, че онези, които го отричат, няма да го правят, защото представлението или текстът не са достигнали до тях, а защото ще ги е страх да признаят, че това се е случило.

Защото „Дисни трилър“ дърпа една много тънка струна във всеки и пиесата съчетава в себе си елементи на страха от ранното творчество на Стивън Кинг и познатото от Сартр „Адът – това са другите“. Въздейства на психологическо ниво и извлича и гъделичка страхове, стаени във всеки от нас и съвсем органично съчетчва такива, провокирани от външни фактори.

В измисления свят на близнаците брат и сестра Пресли и Хейли Стрей има място единствено за спомените от миналото, барбитуратите на родителите им, умрели преди 10 години, и шоколад. Будят се нощем и с помощта на лекарството прекарват деня в сън. Нямат приятели и напускат дома единствено за да купят шоколад. В началото ги заварваме в спор кой да купува шоколада. Хейли споделя, че последният път, когато е била за шоколад, е била нападната от глутница освирепели кучета и е била спасена от свещеник с пушка. Хейли изглежда напрегната, затова Присли поема отговорността за шоколада и я успокоява, като ѝ разказва любимата ѝ приказка: описание на ядрен холокост, след който те са единствените оцелели.

Извратена модерна версия на Хензел и Гретел, която бързо придобива допълнителни окраски, когато стените на дома, които отделят идеалния свят от лошото и страшното, което дебне отвън, рухват. Шум отвън и любопитството, което се оказва по-силно от страха, позволява на страховете, които спотайваме в себе си, да се срещнат с тези, които ни дебнат отвън. Дневната на дома бързо се превръща от непревземаема крепост, в стерилна операционна, подготвена в нея да се извърши болезнена дисекция на всички страхове, както и на нездравия ни интерес да наблюдаваме зрелищния процес. Потръпваме нервно, но не отместваме погледа си, за да не изпуснем нещо, доволни, че това се случва на друг, не на нас самите. На нас това не може да ни се случи, ние се чувстваме защитени, защото маските, които носим и стените, които сме изградили около себе си, ни предпазват. С крайчето на съзнанието ни знаем, че сме на театър, в театъра, удобно разположени на червените кресла, там някъде в мрака.

„Дисни трилър“ е преживяване, което, убеден съм, не ви се е случвало досега. Това е най-новото заглавие от репертоара на Пловдивския театър, а премиерата му е на 12 ноември. Кратка, изключително динамична пиеса, изпълнена с къси и незавършени диалози и дъъълги, но за сметка на това пък безкрайно описателни монолози. Гледа се леко, продължава около час и 20 минути, без антракт. После изпитваш страх.

Това написах като начало за F2Ftv и точно тези думи бяха цитирани (без посочване на автори и източник, разбира се) от Мариела Хубинова за БНТ2 и точно за тях беше се хванала тя, за да проверява истинността им. А те са неоспорим факт, защото не съществуват такива прегради, няма такива маски и това, че сме на театър, в театъра, не означава абсолютно нищо. Още след угасването на светлините, започваме да проектираме себе си във всеки един от персонажите, техните страхове са и наши страхове. И това ни плаши, това ни ужасява, това ни кара да потръпваме. Защото някой ни е хванал, вързал ни е и насила ни оголва, достига до най-съкровените ни кътчета, които кътаме и пазим в себе си, за себе си. Това предизвиква паническия страх.

Мога да пиша още много, защото имам някакво вътрешно усещане, че вероятно ще съм най-ревностния защитник на постановката, а през последните дни по различни поводи се впускам в анализи както на нея, така и на отделни теми, които разглежда. Разчекнал съм я като жаба на масата и с бръснарски ножчета ѝ правя нескопосани разрези в опит да стигна още по-дълбоко. Само хлебарки още не съм ял, но това не е страшно, а гнусно. Мога още надълго и широко да описвам страхотната актьорска игра, режисьорски решения, за изключителната сценография, напластила спомените… за всички тези неща ще пишат всички останали, които ще отразяват премиерата или преживяването си на по-късен етап. Няма как крайният продукт да е изключителен без съставните му звена да не са. Но аз исках да опиша други неща, за които другите не биха писали, не биха се замислили върху тях, не биха анализирали. Защото те, струва ми се, ще са решаващи за провокиране на интереса.

Защото е важно да се гледа „Дисни трилър“. Защото единственият начин да преодолееш страховете си, е да се изправиш срещу тях.


Любопитно е защо много от колегите журналисти не бяха на пресконференцията и не изпитаха емоциите, които заглавието така щедро раздаваше. Вероятно това обяснява защо толкова много се опряха на първоначалните ми впечатления. Ако имате нужда от още повече убеждения, прочетете материала на Мария Луцова в „Марица“, с която се засякохме на представлението. Можете да чуете и интервюто за Радио Пловдив, в което Галя Митева категорично потъпка визия, мисия и цели на радиото, правейки помен с чужда, моята, пита.

Страх!

Крал Лир

Крал Лир

Знам. Гледах. Пиесата. Още помня. Чакам.

Хубаво, но вероятно малко истерично. За Лир е разбираемо и донякъде – оправдано, но за другите – не знам.

Аплауз за Стефан Попов (Глостър) и Ивана Папазова (шута).

И за страхотните костюми (Ирина Кружилина). И за сценографията (на Огняна Серафимова), която в един момент се оказа стълба на Пенроуз. И за отекващата музика на Петър Дундаков.

Толкоз.