Ники Илиев ме заплаши не на шега!

Вчера в „Модерно“ гости са били Ники Илиев и Саня Борисова, та покрай филма им1, се е повдигнал въпроса за заплахата, която Ники Илиев ми отправи, след като публикувах мнението си за постановката „Албена“. Припомням: В „Албена“ Саня трябваше да блесне като Йовковата Албена, ама не успя.

„…и аз ще кажа, че не видях Албена в „Албена“. Бих нарекла представлението семпло във всякакъв смисъл.“ —Деляна Лукова в „Позиция: И аз не видях Албена“, в-к Марица петък, 14 октомври 2011

Историята беше отразена и в „Ники Илиев бие колега“ във вестник Всеки ден, понеделник, 17 октомври 2011, във в-к Шок (леко срамно), както и на доста места онлайн и в общи линии коментарите на много места бяха подобни на моите.

Да се върнем на въпросното вчерашно предаване: Таргет са жените и „предаването разисква всички теми, които интересуват жените, като им помага да изглеждат по-добре и да се чувстват по-добре.“

33 минута. Саня обяснява как не е разчитала на някого, за да успее (?!) и че е човек, който обича да разчита на себе си.

Водещата Радост Драганова:
„Срещнах една любопитна информация, която не знам изобщо дали е вярна, обаче много ми хареса. Защото Ники те защитава като лъв. А това се среща рядко. Митко Цонев бил написал в блога си… нещо, критика по твой [на Саня] адрес…“

Ники: „Но не този Митко Цонев, който хората познават…“

Водещата: „Срещна ли тоя Митко Цонев твойта пета и успя ли да го намериш?“
Ники: „Ох, това е много срамно нещо!

Вижте видеото, от 33 минута нататък.

Дайте да се уточним – аз с Радост Драганова не съм спал, нито си пия ракията, нито я познавам, нито пък имам желание да се запознавам, че да ме нарича Митко. Нито пък Ники. Нито на първата викам Радка, нито на втория – Колю!

Второто нещо – никой, абсолютно никой няма право да има съмнения, че става реч за Димитър Цонев, телевизионния водещ. Нито един материал не предполага подобно объркване.

Друго важно нещо – никога не съм казвал/писал, че Саня ми е несимпатична. Написах, че не ми хареса как играе! Има разлика! Телевизия не гледам, затова не съм я гледал в сериала (дори съм сбъркал името му в статията за Албена – поради незнание), но я гледах на сцена. Сигурно им се е развалило настроението, което са прочели мнението ми за Албена, но то и не може всички мнения да са само положителни. Особено, когато представеният продукт е лайно.

Написаната закана била написана на шега. Не била заплаха насериозно. АБСОЛЮТНИ ГЛУПОСТИ! Вижте пак заканата, някъде да виждате шега? Още повече, че дори и след като случаят излезе наяве, не получих друго писмо, в което да пише, че заканата е „на шега“, че не е сериозна, че целта на първото писмо е било да ми се развали настроението и пр. Не! А вероятно трябваше, вероятно щях да го публикувам и него, както и да се погрижа да достигне до всички, които разпространиха първото. Да, нямаше да промени мнението ми за спектакъла и за актьорската игра, но щеше да е добър PR ход. Сегашното, обаче, не е такъв. Защото е глупост.

Водещата обобщава: „На мен това ми хареса! Така трябва да се реагира, мъжете така трябва да си защитават жените!“

Дарлинг, жените отдавна са еманципирани, дълго време водеха битка за равенство с мъжете. Сега, когато това е факт, да ми проповядваш поведение, описвано в куртоазната литература, е смешно. Кифленско. Мутробарокът няма шанс, него еволюцията го подминава, защото е изрод, незаслужаващ шанс за развитие и просперитет! Перото е по-силно от меча, а и с него се пише значително по-лесно (както пише Пратчет)! А това, че възпитаваш и насаждаш у зрителките си подобни мисли, хич, ама хич не ти прави чест. Щото утре ще се разпишеш под фиш за заплата, а тя… няма да е по-ниска, защото си жена, нЪли?

Тъй че, драга, лапни една мелбичка „Мокри сънища“, разпалила си се нещо… Щото ако красотата ще спасява света, то светът значи няма нужда от спасяване!


Албена, в три версии

Албена

„Албена“ на Йордан Йовков е една от най-красивите български пиеси, може би една от най-познатите, най-четените и с най-запомнящи се персонажи. Ако не ми вярвате, попитайте някой и ще видите, че веднага, почти без замисляне, ще може да каже по няколко думи за Албена, за Куцар и за Нягул. Или поне да ги назове по име. Именно затова и театралният зрител, когато прекрачва прага на салона, има някакви предварителни очаквания, нагласи, тълкувание, готов е да осъди или оправдае героите за действията им…

За първи път пиесата е поставена на сцената на Народния театър през 1929г от Н.О. Масалитинов. През 70-те е поставена в пловдивския театър от Любен Гройс. През 2011 я гледаме отново в Пловдив, този път под режисурата на Пламен Панев.

Всъщност Пламен Панев не поставя „Албена“ за първи път сега – преди това е работил със заглавието в театрите в Кърджали и Русе. Географската отдалеченост на трите града не предполага публиката да познава и да е гледала някоя от другите постановки. По същия начин отдалечеността в годините не позволява познаване на работата на Масалитинов, а днес само някои си спомнят за спектакъла на Гройс (аз не съм бил роден тогава 🙂 ).

Е, аз не мога да пътувам през времето, но пък съм гледал „Албена“ на кърджалийския театър1, а след това доста дълго си говорих с колеги от русенския театър за тамошната „Албена“2, за да разбера как е еволюирала режисьорската мисъл, какво се е променило. Вече успях да изгледам и пловдивското представление3, чиято премиера е днес. Съжалявам, че трябва да го кажа, но аз не успях да видя някакво развитие от това, което вече бях гледал или чул.

Няма да описвам сюжета, той е познат на всички. Ако не сте от тези „всички“ – тайничко можете да прочетете пиесата и да запълните пропуска.

Основно място и в пиесата, и на сцената, заемат отношенията Куцар4—Албена5—Нягул6, а основният въпрос, който се разнищва е „подсъдна ли е красотата?“ Не получаваме готови отговори, всеки сам решава за себе си. Добре, това е чудесно.

Дълбокото познаване на текста, фактът, че съм гледал едната постановка и съм слушал много за другата, ми изиграха много лоша шега — не успях да получа дозата театър, заради която бях отишъл. Станах свидетел на странен микс между кърджалийската и русенската постановки. Поднесени на пловдивска сцена с малки промени в сценографията, труднозабележими – в костюмите и нова музикална среда7. Чувството за déjà vu ме налегна още в момента, в който видях каруцата на сцената при влизането в салона и не ме пусна до момента, в който светлините в салона не светнаха отново след края. През цялото време имах усещането, че това не беше работа на Пламен Панев, на когото се възхищавах за работата му по „Истанбулска история“ – всичко изглеждаше значително по-сурово, по-непремислено, като плод на някакъв по-ранен труд. Какъвто всъщност е.

„Албена“
фотограф: Георги Вачев

Странно беше, че след края мнението ми съвпадаше с това на тези, с които бях – ако Албена и Нягул не присъстваха на сцената, а те бяха само някакви въображаеми лица, за които само се говори – всичко щеше да е прекрасно и представлението щеше да е увлекателно, дори забавно на моменти. Главните герои просто не бяха главни сега. Дори не бяха герои, толкова скучни и плоски ми/ни се сториха.

Не успях да видя в Саня Борисова символиката на бялата лястовица (ключов мотив от прозата на Йовков), но пък ярко в съзнанието ми се е запечатал образът на Николина Харизанова в ролята на Албена. Саня, с бялото си лице, руса коса и сини очи, съвсем не е най-точната представа за българка от онова време – в моите представи Албена изглежда инак, с тъмна коса и очи… това в случая е плюс за Николина, която освен това, беше и убедителна, и решителна. И от зрителска гледна точка, без особени усилия успя да се вмъкне в образа си и под кожата ми.

Не успях да разбера режисьорския поглед или липса на такъв върху Христо Пъдев (не успях да харесам и Атанас Атанасов навремето, в кърджалийското представление).

Не успях да разбера причината, поради която Саня Борисова е била подбрана и включена в разпределението – ако целта е заради популярността ѝ покрай „Стъклен дом“ да се привлече публика в салона – това не прави чест нито на режисьора, нито на екипа от театъра, че са го допуснали.

За сметка на това пък всички останали бяха безупречни. Особено Симеон Алексиев (Куцар). Абсолютна категоричност, бързина и убедителност. Още с появяването си. Познавам Симо от много години, гледал съм го в много други пиеси, но сега сякаш го преоткрих. Неочаквано добро изпълнение, на фона на другите главни действащи лица.

Интересни ми бяха трите съседки (Мария Генчева, Русалина Чапликова и непозната за мен девойка), хареса ми Стефан Бобадов с неговото френетично, почти до втръсване искане да му се смели жито, интересен ми беше и Трян Гогов като Иванчо Сенебирски.

Решението с вратите беше донякъде сполучливо, макар да изисква по-сериозна театрална култура, за да се разтълкува правилно.

Албена
фотограф: Георги Вачев

Не ми беше интересно да видя донесеното от Русе червено кълбо прежда и кървавата кърджалийска луна, която изгрява при убийството на Куцар (не ставаме свидетели на самото убийство, не станахме свидетели и в кърджалийското представление). И в Кърджали падна бялото платно в дъното на сцената, сега пак ми се случи… Къдричките на свещеника са пренесени от Русе и тук, старовремският грамофон от Кърджали вероятно е същият и сега, хвърлянето на брашно във въздуха също вече го бях виждал…

Но! Както казах, всичко това е само защото съм запознат с другите, предишните животи на „Албена“, пречупена през призмата на Пламен Панев. Ще ми се да вярвам, че на премиерата и оттам насетне и Саня, и Христо няма да са такива пънове, а ще се отпуснат и ще успяват да изградят образите си подобаващо и няма да се налага на останалите да изнасят представлението на гръба си (Както Куцар мъкне тежките чували). Ще ми се да вярвам, че просто не съм гледал най-доброто възможно представление, че заради възрастта и неопитността си, двамата са били стреснати и уплашени. Ще ми се да вярвам, че представлението ще има дълъг живот, защото ако не друго, то публиката трябва задължително да види Симеон Алексиев. Такъв, какъвто го видях аз.

И да си припомни драмата, сътворена от Йовков, разбира се. Защото, признайте си, няма да отделите време, за да я прочетете (отново)