„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Женитба

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков).

Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче.

Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други.

Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате!

плакат на Женитба

Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин).

Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова — Агафя Тихоновна. Анелия Ташева ме изуми като Фьокла (от къде тоз глас!?). Русалина Чапликова е Арина Пантелеймоновна, а Стефан Бобадов и Мариана Йотова са респективно Степан и Дуняшка.

Ако очаквате театрална революция – няма да я получите. Не и тук. Въпреки това представлението ми хареса, беше ми забавно да го гледам, да си припомня нещо, което съм чел и гледал преди време – беше ми любопитно да го изгледам още откакто видях във Facebook снимките във Facebook. Веднага правят впечатление костюмите на Мария Диманова и силният грим, които носят артистите. Още от снимките си личи, че гротескно изглеждащите персонажи всъщност нямат за цел непременно да са комични, а значително по-вероятно е зад маските им да надничат други състояния. Както се и оказа.

Хареса ми, че е погледнато на комедията и от друг възможен ъгъл, не е просто обикновения и познат класически прочит. Хареса ми, че не се залага на евтините ситком смешки, а героите, напук на цялата си гротескна маниерност, са по-скоро тъжни и объркани в невъзможността да направят изборите, пред които се изправят. Това не е смешно. Независимо дали си в костюм „на баклавички“ и с грим, който те прави непознаваем. (не успях да разпозная Стефан Попов, с грим, на прозореца на гримьорната му, а добре че се приближих до Ивана, също с грим, достатъчно близо, че да успея да я разпозная на двора, преди представлението)

Всъщност най-много ми хареса, че се предлага възможност да станеш свидетел и на класическия прочит – оставяш се на първосигналното, на комичното да те води и получаваш познатата комедия на Гогол. Опитваш се да надзърнеш зад маската и откриваш нещо повече от обикновена лежерна комедия. Така наистина се достига до по-голяма аудитория – всеки сам избира как да гледа и какво да вижда (като дори това може да се редува).

Интересно е режисьорското решение с двете коли, които позволяват действието (на няколко пъти) да се развива на два плана, или пък да се променя бързо инак минималистичната сценография на Петьо Начев. Харесвам такива представления, които разчитат на актьорската игра, не на реквизит и сценография за изграждане на образи. (ако и вие харесвате такива представления, гледайте и „Подземни чайки“)

Според Евелина Здравкова, в статията ѝ в Марица, финалът е трагичен. Не мисля, това е хепи енд – обърканите хора не могат да взимат рационални решения и щеше да е нелогично, ако пиесата (а и постановката) предлагаха различен финал.

Повече за постановката има във видео репортажа на БНТ2-Пловдив, а за мнението на артистите относно пиесата и героите (им) – вестник Марица (и пак там), PlovdivMedia и EuroPlovdiv.

Но вместо да губите време в четенето на чужди материали, по-добре е да гледате представлението (бързайте да е преди края на сезона, защото скоро започва лятната ваканция, а следващите представления ще са чак през октомври!). Можете ли да вземете решение да го направите без да сте ги чели? А да се ожените? 🙂

И като за финал: ако пък с лекота взимате решения, може би е добре да гледате „Канкун“, където пък несъмнено ще започнете да си задавате въпроси след направен избор „какво, ако бях избрал(а) другата възможност…?“

Гледайте!


Истанбулска история

Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории.

Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу.

Истанбулска история
(фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com)

Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а заглавието е единственото (е, и малко видео и снимки), които свързват историята с Истанбул. Не, няма го манталитетът, няма го поведението, няма нищо ориенталско – гледате актьори, които може да са и от Виетнам, Суринам, Конго, Австралия, Норвегия…

Та спектакълът разказва, по доста интересен и неочакван начин, за тайната връзка на известен сценарист (Симеон Алексиев) и доста по-младата продавачка в бутик (Елена Кабасакалова), като проследява (по особено интересен и привлекателен за зрителя начин) цялата им връзка – от запознанството, през флирта, копнежа, зараждането на любовта, през първия секс, та се стигне до… не, не до хепи енд-а, до него има време, до раздялата. А през цялото това време, на сцената се случват неща, които липсват в пиесата – например ангелите-хранители (или второто аз?) на двамата влюбени (Георги Вачев и Мария Станчева в прекрасни роли), които им дават съвети и им слагат думи в устата (често по особено комичен и двусмислен начин, много хитро решение).

[pull]“…такъв човек ми напомня на парашутист, който се е запънал на вратата на самолета и го е страх да скочи. По традиция, пускачът трябва да го насърчи… с крак… южно от бъбреците.“[/pull]Появява се и баналната съпругата (Русалина Чапликова) с нейните непрекъснати щения за кори за баница, яйца, сирене и ранно прибиране… при положение, че наоколо витае любов (е, и не само…).

По едно време действието се прекъсва от монолога на Румена Георгиева, в ролята на домакинята, гледаща сериали, говореща и копнееща за любов като на кино. Mакар и изваден от основната сюжетна линия, той е по особен начин свързан с действието и няма как да не предизвика бурен смях (както ще го направи и самият вид на Румена), а публиката до края на представлението ще повтаря на ум репликите, за да не ги забрави. За по-голямо удобство, можете да намерите 2 извадки в страни от статията.

[pull]“Любовта е като аероплан, в който има двама парашутисти, но само един парашут. Почне ли да пада самолетът, грабвай пръв парашута. Светне ли лампичката, скачай веднага!“[/pull]

На по-късен действието отново се прекъсва и ставаме свидетели на друг монолог, на друга домакиня (но отново Румена Георгиева), която гледа сериали. Тя прави бърз анализ (между два сериала, сещате се, времето е малко) на периодите, през които преминава една връзка. Тъй като монологът й е много хубав (а със сигурност ако гледате спектакъла, ще ви направи впечатление), можете да го прочетете целия ето тук.

Миксът от много и добра актьорска игра, многото хитри режисьорски хрумки, пеенето на живо, играта със светлината, добрият текст, получил след след режисьорската намеса (нали споменах вече, че пиесата е безкраен речетатив между двамата влюбени), вплитането на кадри на Симо и Ели от Истанбул, направиха двата часа да преминат неусетно, с много смях и положителни емоции.

„Истанбулска история“ е лек и приятен, комуникативен спектакъл, предназначен за всички онези, които влизат в театъра, за да получат солидна доза забавление, каращ те, между порциите смях, да се замислиш за това как и колко обичаш, достатъчно ясно и категорично ли демонстрираш истинските си чувства, които те връхлитат, какво ти струва това и какво причинява на партньора.

Ще завърша с няколко режисьорски размишления по темата: „романтиката мутира в нещо съвсем друго, нещо което много прилича на любов, но не е; семейството като социална група върви към сгромолясване през този век, сексът става ужасно скучно занимание и все по-често има само една функция – комуникативна!“

И когато изгледате спектакъла, подарете на любимия си матрьошка. Може пък вътре, в последната и най-малка кукличка, да се е скрила ЦЯЛАТА ВИ любов.