Anonymous, филмът

Не съм почитател на историческите драми, още по-малко пък на псевдоисторическите. Когато комбинацията е псевдоистоическа драма и история на Англия, това още по-малко ме привлича към екрана. Признавам си, трудно ми е да ги следя кой на какво е граф, кой какви игри е въртял, какви интриги е плел, за да се домогва до трона, кой след кой крал следва и с какво се слави. Елизабетинската епоха ми е мътна, макар и не толкова, колкото други периоди. Малко ми идва сложно следенето на всичките графове, крале… игрите им за домогване до трона или за влияние, наследства и пр.

Точно през този период на разцвет на литературата твори Шекспир. На него вече съм фен, макар да не харесвам всичките му пиеси. Вероятно това е причината Шекспировият въпрос да ми е интересен и да поддържам Оксфордската теория за авторството му (на английски).

Ето 10 причини, на английски, поради които Роланд Емерих смята, че Шекспир не е автор на творбите си:

Анонимен

AnonymousСкоро гледах Ричард III на варненския театър, та спомените ми от времето са още силни, пресни. Не си спомням как филмът Anonymous достигна до мен, но тъй като спомените ми от представлението все още са ярки и силни, историческата основа – все още свежа, реших да му дам шанс, дори и за приспиване. Очаквах някакъв блудкаш, който гледаш и забравяш, създаден, за да печели бързи пари. Пък и рядко, много рядко, се вслушвам в препоръките на приятели за един или друг филм, тъй като не харесвам масовия вкус, както и моят не се нрави на мнозина.

Започва филмът и а-ха да го спра и да пусна някой друг, заради началото, което започва в днешно време, но докато се надигна, та се показа Дерек Джейкъби (на английски) и оттам тръгна всичко…

Не съм някакъв отявлен фен и на Емерих, 2012 беше гледаем само на кино и то единствено заради ефектите, с които беше натъпкан. Преди това „След утрешния ден“ също беше някакво филмово недоразумение, което разчиташе единствено на специални ефекти, преди това „Патриотът“, „Годзила“, „Денят на независимостта“ (с известни, но значими уговорки) и „Старгейт“ бяха поносими, може би дори леко над средното ниво. Гледаеми – да, революция – в никакъв случай. Затова и бях по-скоро скептичен, не очаквах нещо сериозно, макар темата да го предполага.

Да се върнем на началото. Кратък пролог на Джейкъби хвърля светлина върху това, което ще изследва филмът. След което рязко и неочаквано се прехвърляме в може би най-добре пресъздадената атмосфера от времето на Елизабет, която сме виждали досега на екран. Добра идея (и отлично реализирана) е да се използват компютърно обработени, допълнени и пресъздадени местности и външни пространства, в които се развива действието – така се постига отличното усещане за времето на действието (около 1550-1604г.), като това е ненатрапчиво, почти на прага на забележимото.

Филмът се завърта около Бенджамин Джонсън (английски) и Едуард де Вер, 17 граф Оксфорд (английски) в края на елизабетинската епоха. Сесил срещу Тюдорите, борби за по-голямо влияние в двора, кой ще е наследник на короната… в същото време масите искат забавления и гледат театър, докато Сесил натрапват на кралицата мнението, че театърът е извор на грехове, дело на дявола и пр.

Няколко скока назад във времето1, за да се изяснят някои исторически детайли, обратно във времето на действието, където ставам свидетел на някои от най-емблематичните моменти от пиеси на Шекспир, и… оказва се, гледам напълно достоверно звучаща (псевдо)историческа драма, която ме е погълнала и не изпускам и едно движение. За всеки случай дори съм станал от леглото, за да съм по-съсредоточен в действието.

Страхотни костюми, при това не само тези на благородниците, не, дори и тези на тълпата изглеждат отлично. Обикновено в такива филми красиви костюми имат само главните герои, за останалите е важно там да са облечени, без да им се обръща прекалено внимание – за радост, това тук не се случва – ако се вгледате, ще видите, че и най-обикновеният човек в театъра е с костюм, различен от на всички останали, уникален, негов си. Независимо, че екранното му време е около една секунда, при това на много заден план. Изключителна работа. Което ми напомня за страхотните костюми на Мила Каланова за Ричард III, които отблизо изглеждаха странна смесица на материи, повече мясаха на дрипи, но когато ги осветят прожекторите на сцената…

Филм като този не е интересен за големите имена актьори в киното, а и бюджетът от 30 милиона евро не предразполага кастингът да включва много известни актьори. Което понякога, както и сега, е огромен плюс. Така в ролите вместо Брад Пит и Анджелина Джоли, например, виждаме невероятно добри актьори и актриси, които инак стоят в сянката на големите, но с огромен потенциал и възможности. Всъщност сценаристът, Джон Орлоф, е предложим сценария на Том Ханкс и Стивън Спилбърг, но те са отказали. Години по-късно Емерих се захваща с проекта, който дори финансира изцяло, за да е независим от филмови студиа и техните изисквания. Та да се върна на актьорите – Беше изненада за мен да видя, че Рис Ивънс е в ролята на Едуард де Вер (младият де Вер се играе от Джейми Кембъл Бауер, който не харесах още в „Камелот“ заради прекалено подчертаната му женственост. Тук нещата стояха по подобен начин или поне аз така си мисля). Ивънс ми е стар любимец още от времето на „Нотинг Хил“, където играеше съквартирантът на Уилям Такър, сещате се – Спайк. Но тук заради изкусен и много сполучлив грим, беше тотално непознаваем, а и персонажът му е съвсем различен от спомена, който имам. Беше изключително интересно да гледам как в него се противопоставят забележителен артист и обедняващ благородник, как балансира между тях, без да има възможност да ги свърже в един. Отлично изпълнение, заслужаващо Оскар.

Майка и дъщеря играят ролите на Елизабет I в различните периоди от живота ѝ (Ванеса Редгрейв с основната роля, докато младата Елизабет се изпълнява от Джоели Ричардсън), като тези изпълнения се запечатват в съзнанието трайно – и двете актиси са харизматични и прекрасно изпълват кожата на Елизабет.

Главният герой във филма би трябвало да е Бен Джонсън, също драматург, който живее по времето на Шекспир и винаги е в неговата сянка, незабелязан. Особено днес, когато трябва да се поставя пиеса от епохата. А ако Шекспир не беше писал, Джонсън със сигурност щеше да е най-известният драматург от онова време. Във филма Бен (Себастиан Арместо) е човекът, който запазва тайната и пиесите за идните поколения. Той дори пише предговора на Първото фолио през 1623. Та ако наистина Шекспир не е писал творбите си сам, то Джонсън е знаел. Много добра роля, но изпълнението на ролята на Едуард де Вер е толкова добра, че засенчва всички останали.

Вероятно затова и смешникът (вероятно такава му е била ролята), който играеше Шекспир, ми изглеждаше все едно тъкмо излиза от НАТФИЗ, та през цялото време се правех, че не го виждам.

кадър от Anonymous

А почти в края, когато истината за вероятното кръвосмешение излиза наяве (което Фройд използва, за да изследва Едиповия комплекс), в гърлото ти е заседнала някаква чернилка, която лека-полека започва да те отдалечава от прекрасния инак свят наоколо. Да, вероятно не точно така всички са свикнали да си представят великата Елизабет I, но пък този ѝ образ изглежда напълно достоверен за епохата. Да, възможно е де Вер да е флиртувал на младини с кралицата, но тя да е заченала звучи малко фантастично. Особено пък и при разкритието за предполагаемата роднинска връзка между тях.

И в началото казах, че не съм запален познавач нито на историческата действителност, нито чак дотолкова навътре в творчеството на Шекспир, така че дребните разминавания дори не ги забелязах – те по никакъв начин не са чак пък толкова важни, нито намаляват удоволствието от филма. Гледах филма като филм, не като научнопопулярен филм. Ако искам да науча с точност историята, нямаше да разчитам на филма, а щях най-малкото да поровя в Уикипедия (както всъщност и направих). Филмът ми хареса и не заради наложената история, той не е създаден, по мое мнение, да затвърждава не-авторството на Шекспир, нито да налага идеята, а да извади дебата пред широката общественост, извън научните среди в университетите.

Гласувах за филма с 9/10 в imdb и да си призная, бях учуден от ниската оценка, която има към момента (6.9). Това вероятно потвърждава онова, което писах по-горе – за вкуса ми и как той се различава от масовия.


2012, филмът

Добрах се до киносалона за световната премиера на „2012“ още миналия четвъртък, когато пък беше предпремиерна вечер за България. Въоръжен с нова доза пуканки и кола и изгледал минути преди това други два апокалиптични филма („Пророчеството“ и „Явлението„) се добрах до местата в залата. Бях гледал трейлъра (има го след малко), горе-долу знаех какво да очаквам както от този филм, така и от такива филми като цяло, а и след два недотам добри филма, вече нямах много големи претенции и очаквания. „2012“ ми предложи точно това, за което бях отишъл да го гледам на кино, вместо да чакам още малко, за да го дръпна от някой торент – специалните ефекти и въздействието им, когато са поднесени на голям екран. Спират дъха, завладяват те изцяло и заедно с гръмовния саундтрак те карат да подскачаш от стола, на който само преди минути си се разплул.

„2012“ е филм на режисьора Роланд Емерих. Всички сме гледали поне „Денят на независимостта“ и „След утрешния ден“. И „2012“ надмина и най-смелите ми очаквания по отношение на специални ефекти. Създаването на „2012“ е струвало колосалните 260 милиона долара и е с продължителност 158 минути. Една минута е срувала 1,65 милиона долара! Някъде прочетох, че за такъв бюджет някои европейски държави биха водили война. После един приятел подметна, че те Албания и Македония си воюват и без този бюджет.

Въпреки големия похарчен бюджет, не се надявайте да получите добър сценарий, добра история и добри диалози – няма да ги получите. Не очаквайте да видите най-добрите и най-убедителните актьори на света – няма да ги видите. С изключение на Уди Харелсън, като единствено изключение. Ако очаквате поразителна визия – получавате я отчасти. Защо отчасти? Защото само кадрите със специални ефекти заслужават внимание. Но те пък са толкова много и изглеждат толкова истински, че те държат на ръба на стола, а Джаксън (Джон Кюсак) успява да се измъкне от опасностите винаги в последната секунда, само на сантиметър от сигурната смърт. И в някой момент осъзнаваш, че лекинко си позабравил да мляскаш пуканките или шумно да си посърбваш от колата. Или поне така се случи с мен.

2012

Иначе идеята на филма е проста (нали още преди малко се разбрахме, че няма да очаквате някакъв дълбок сценарий) – всяка световна цивилизация има свой мит за потопа. Нещата се развиват неправилно, обществото спира да функционира нормално и всичко на планетата трябва да започне отначало. Някои хора получават втори шанс да съградят нова култура, ново общество, цивилизация. Но за да се стигне дотам е необходима слънчева хиперактивност, която да увеличи температурата на земното ядро, серия грандиозни трусове, вулканична дейност, в следствие на което да се образуват гигантски цунами… (Ако си мислите, че и друг път сте гледали на кино природни бедствия, значи все още нищо не сте видели!) Иначе правителството на САЩ (естествено, но този пъти има и някои други) има някакво частично решение на проблема – построили са гигантски кораби-кивоти, които да се носят по очакваните опустошителни вълни. В същото време филмът проследява опитите на едно семейство (леко поразведено, но това е за цвят) да оцелее. Както може да се очаква, те успяват да се измъкнат от всичко, което се случва около тях. Междувременно ставаме свидетели на огромни разрушения, в това число и на някои всеизвестни паметници – не мога да си представя колко забавно е било на Роланд Емерих да разруши Белия дом (за втори път), статуята на Исус Изкупителя в Рио и „Св. Петър“ във Ватикана, но разрушенията изглеждат изключително добре на екрана.

2012

Та така, освен правителствените конспирации, президентът на САЩ (който разбира се е черен – Дани Глоувър), измъкващото-се-на-косъм семейство, е налице и отдаденият на науката учен, който да мисли за остатъка от човечеството, което няма как да бъде спасено. Е, историята на учения и на президента са пълни с клишета и абсолютно предсказуеми, но… трябва да се радват и масите. Единствен, който знае какво (ще) се случва, се оказва отшелника Чарли Фрост (брадясалият и труден за разпознаване Уди Харелсън). Иначе в микса са добавени и много философски и емоционални елементи за изкуплението и оцеляването на по-силните. Дотолкова, че чак си задаваш въпроса каква е нищожната вероятност всички катаклизми да се случат накуп и в такъв поразителен машаб.

2012

И тук се показват главните герои, които да се сблъскват с тези философски и политически… сътресения, които споменах по-горе…, които създават още едно бедствие, този път чисто човешко, доста клиширано и вече изтъркано.

Досадно беше, че поне 45 минути са запълнени със следене на почти непотребни дребни сюжетни линии (най-дразнещо беше когато всеки, който е имал реплика във филма, се обади на близките си, за да се сбогува), повтарящи се сцени на срутващи се градове, пламъци, които покриват небето, километрови вълни, заливащи всичко…

В крайна сметка писанието ми се получи доста накъсано и разхвърляно, но май стана ясно, че 158-те минути на филма стават за убиване на време само на кино, едва ли зрелището би било същото дори и на DVD. При това е подходящо само за феновете на специалните ефекти и лесносмилаемите сюжети, които не търсят нищо повече от един филм. И на излизане от салона изпитваш затруднения да кажея дали ти е харесало или не, защото единственото, което поминш, са колосалните разрушения.

Моята оценка в imdb e 6/10. Не останах изненадан като видях, че това е и средната оценка на всички гласували.