Павел Васев: „Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм“

Текстът по-долу е публикуван във вестник „Труд“ на 29 април 2010g., бр. 116, стр. 17 и онлайн на този адрес.

Павел Васев

Българската култура е задният двор на съвременното българско общество. Творците на художествени ценности са изправени до стената, тяхната мисия е подценявана ежедневно, с надменност, която погубва основни черти на българския характер.

Този процес се развива в последните 20 години с презумпцията, че всичко останало в нашето общество е по-съществено. Това не е просто грешка на растежа, а беда, чиито поражения тепърва ще се разкриват пред нас.

Политиката на прехода нанесе удар на българската духовност, изключвайки постепенно нейното приложно поле от дневния ред на обществения дебат. Всъщност дебат нямаше. За това сме виновни и ние, дейците на българската култура и изкуство, заедно с журналистите и обществените организации, защото мълчахме виновно пред политиците.

Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си – безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.

Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега) под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ.

Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око – бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество.

Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия.

Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз.

Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам – ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни.

Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.

Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида.

Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: „Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.“

Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.

А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.

Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества.

Старата система на заплащане, базирана на принципа „екзистенц-минимум“ като ниски работни заплати, плюс „екзистенц-максимум“ във вид на премии за идеологически „правилни“ тези се срина от само себе си.

Но остана ниското заплащане на „екзистенц-минимума“. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.

Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула.

И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка.

Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък – в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет.

Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността.

Просто и ясно – и „екзистенц-минимум“, и „екзистенц-максимум“, ако работите добре и имате достатъчно много публика.

Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде – и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра.

Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно.

Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.

Театрите са най-успешната част от дейността на Министерството на културата – те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи – подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.).

Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.

Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри.

В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки – пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?

Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:

– първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);

– вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти.

А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.

Задължително трябва да се запази сградният фонд – това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.

Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес.

Формули има достатъчно много – и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.

Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране – кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.

Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават.

Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите – чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.

Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век „българското оперно чудо“.

Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи – просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството.

Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.

Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?

Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.

Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?