Как(во) видях (на) Киномания 2013

kinomania 2013 plovdiv

Съвсем случайно посегнах към програмата на тазгодишната Кинимания в Пловдив – намерението ми беше да си взема спам за бързо разлистване и изхвърляне, тип Програмата.

Първият ми бърз прочит извади на преден план три заглавия, които ме впечатлиха и които провокираха желанието ми да ги изгледам – всеки, по различни прични. На втори прочит открих и други интересни и любопитни заглавия, но ги оставих да изтекат покрай мен.

Всъщност и един от филмите в първата селекция пропуснах – „Ню Йорк, Ню Йорк“. Отбелязах го, защото мюзикъл се прави трудно, днес не сме свидетели на много творби в този жанр, а онези, които достигат до нас са със съмнително качество. „Ню Йорк, Ню Йорк“ е изключителен, макар и доста стар (1977), с артисти в апогея на силите си (Робърт де Ниро, Лайза Минели, Лайнъл Стандър) и кипящи от енергия, ръководени от умел режисьор (Мартин Скорсезе). И музика, много музика, коятоизпълва любовната афера между героите. Не го гледах (за пореден път), защото този тип филми искат едно специално настроение, а настроенията трудно могат да бъдат планирани предварително. Ако има такива, които не са го гледали все още – да наваксат пропуска си, наистина много си струва.

Пяната на дните
Така първият филм, на който се озовах, беше „Пяната на дните“. Филмът е по едноименния роман на Борис Виан. За мое огромно съжаление творчеството на Борис Виан (и на това, публикувано под псевдонима Върнан Съливан) не са познати на широк кръг хора. При все това има няколко разказа в Читанка. Филмът се оказа много добра екранизация, която въпреки че доста се различава от романа, това не е никак дразнещо, защото режисьорът все пак успява да предаде всички теми и усещания, които Виан описва. Филм с много символика, от онези филми, след които мълчиш, защото от една страна нещо има заседнало в гърлото ти, а от друга – всички символи и послания, а и многото засегнати теми не дават покой на мозъка дълго след това. И въпреки че е филм за любовта, тя не винаги е щастлива и красива, защото външни фактори я подлагат на изпитания. И следа няма от момиченцето, което преди години пленяваше сърцата като Амели Пулен – днес Одри Тоту е поостаряла, но все още запазвайки онова куклено, детско излъчване, което ми се стори много симпатично и на място във филм като този, в който смазващите проблеми намаляват границите на света.

Сезонът на носорозите
Вторият филм, на който се спрях, беше „Сезонът на носорозите“. Филмът е турски, с Моника Белучи. Тя също е поостаряла, но беше удачен избор за ролята на съпругата на кюрдско-иранския поет Сахел. Брутален филм, отново с много символика, с много философия, който позволява потапянето в съвсем различен, друг мироглед и представа за света, далечни и различни от нашите. Филм, на който онези, подлъгани от името на Моника Белучи, напускаха салона, защото това съвсем не е най-важното. Филм, в който хепиендът е доста по-различен от очаквания, защото сенките от миналото трябва да отстъпят място за светлината напред.

Изключително съм щастлив, че изгледах точно тези два филма, защото иначе едва ли биха ми се случили. И двата успяха да ме докоснат, да ме развълнуват, да предизвикат реакция, както и дълги коментари по-късно. Вероятно съм изпуснал други много стойностни заглавия.

Продажбата на билетите за Киномания се извършваше чрез някаква нова система, boxoffice.bg – нямам представа дали собствениците са взаимствали от bgbileti.com или това е било решение на програмистите от ABC Design & Communication, но който и да е от една страна не му прави чест, а от друга – можеше да впрегне някакво количество мозъчни клетки и да създаде нещо различно, не да копира барабар с всички грешки и пропуски продукт, който ние предлагахме на пазара преди 6 години, при това сякаш по-успешно и по-изпипан от техническа гледна точка.

Габриел преди Коко, Коко преди Шанел

Сравняват Коко Шанел с Едит Пиаф заради факта, че и двете са французойки, бедни и сираци, които успяват, като преминават през редица унижения и саможертви, да се превърнат в легенди.

След като най-сетне успях да изгледам филма, у мен натрапчиво се загнезди мисълта, че Коко Шанел от екрана много ми прилича не на Едит Пиаф, а на Сюзан Симонен (героинята от романа „Монахинята“ на Дени Дидро). Но за това – после.

Въпреки че филмът е за Габриел „Коко“ Шанел, въобще не е филм за модата (която Коко диктува в продължение на дълги години). Иде реч за биографичен филм, който проследява ранните години от живота на дизайнерката – от детството в сиропиталището, където малката Габриел всяка седмица очаква баща си, премине се през кабарето на Мулен, където вечер, макар и без гласови данни, пее на войниците песента „Qui qu’a vu Coco“, докато денем прави подгъви като шивачка… Така започва всичко.

Като биографичен, филмът е съвсем обикновен – няма някакъв голям конфликт, няма епифании… Не, „Коко преди Шанел“ е прекрасен филм, който показва Коко (Одри Тоту, отново толкова добра, колкото я помним от „Невероятната съдба на Амели Пулен“) като човек, като жена между двама мъже, които изиграват значителна роля в живота й – Етиен Балсан (Беноа Полвоорд) й дава достъп до аристократичния начин на живот, докато Артър „Бой“ Кепъл (Алесандро Нивола, който с този мустак ми приличаше повече на турчин, отколкото на английски бизнесмен) разпалва у нея желанието и й помага да осъществи мечтата си да бъде независима и да прави онова, което й харесва, утвърждавайки името си.

Коко Шанел е известна и с това, че е бунтарка. Такава е представена и тук – не се страхува да казва какво мисли, не се притеснява да бъде защитник на простите и обикновени неща, не се примирява със стереотипите на обществото, не харесва положението на жените по онова време (да бъдат държанки на мъжете, да им доставят удоволствия), не харесва и тогавашната мода. И така, облечена с дрехите на любовника си, създава собствен почерк, който успява да превърне в легенда.

В началото още споменах, че Коко Шанел такава, каквато е представена във филма, ми заприлича на Сюзан Симонен. За тези, които не са чели романа, накратко за героинята – Сюзан вярва в бога, но е чужда на крайностите на религията, на пълната изолация на човека от социалния живот в името на самоцелното й робуване. Тя не може да приеме отредената й съдба на религиозен затворник и страдалец. Тя чувства, че й се предлага бягство от човешката среда и мъчително изкупление на грехове, които не е извършила. И се бори за запазване на своята свобода и отказва да даде обет за монахиня.

Не е ли същата и Коко? Само контекстът е различен.

Да, филмът премълчава доста скандални истини от живота на Коко Шанел… за това, че е живяла в Риц с германец по време на Втората световна война, за омразата й към евреи и хомосексуалисти… но това по никакъв начин не се отразява на качеството на филма – като цяло тези подробности, макар и да не са тайна, се знаят от малцина, а използването им във филма, по мое мнение, биха предизвикали конфликт. А филмът няма това за цел.

Личи си, че целият екип здраво е работил – режисьорската работа е на много високо ниво, на Ан Фонтейн й се отдава да разказва истории, особено истории, които я вълнуват, камерата е много добра (въпреки че аз лично не съм особен почитател на филтрите и ефектите, които са използвани, за да изглежда филмът по-ретро), музиката на Десплат е повече от прекрасна…

И понеже филмът не търси конфликт е много подходящ за едно добро прекарване на вечерта с подходяща компания. Затова гласувах за него със 7/10 в imdb.