Здр тук ли си нещо да те питам набързо

Заглавието е заето 1:1 от публикацията със същото име в блога на Жюстин Томс. Изчаках разумно количество време, за да отшуми малко емоцията околко публикацията при Жюстин (и споделянето във Facebook), защото съвсем не ми се занимава да обяснявам на немалката ѝ аудитория, че подобен начин на мислене не трябва да бъде насърчаван. Всъщност Жюстин съвсвм не е автор на основните тези, тя също ги е заела от други места. Всъщност аз ще коментирам само разсъжденията на Ева Христова. Мисля, че не познавам цитираната дама, но познавам този модел на мислене…

Преди всичко, нещо важно. Днес въпросът „тук ли си?“ е нелеп. Нерелевантен. Щом някой има регистриран профил някъде, значи е „тук“. Значи, че по някакъв начин намира (или е намирал/а) услугата за полезна или друго. Иначе не би си направил труда да се регистрира въобще. Това – от една страна. От друга – дигиталното ни любопитство, непрекъснатият ни стремеж за още нещо, още малко, по-бързо и по-сега, веднага, доведоха до ситуации като сегашната. Избрахме да живеем в 24-часов новинарски поток, във време, в които новините са забавлвние и развлечение, общуването е в реално време… дори на моменти сякаш усещаме, че реалното време не е достатъчно бързо.

И именно заради синдрома на свраката, заради непрекъснатия (понякога нездрав) интерес към следващото ново лъскаво нещо, към желанието за още и още от същото, но и нещичко ново, с времето постепенно и някак неусетно се лишихме от комфорта на лично пространство и лично време. За да можем да сме „тук и сега“. В името на дигиталната революция и в желанието си за хиперсвързаност жертвахме малко по малко от личните си данни, личното си пространство и време… частица по частица – малко тук, още малко на друго място, за да получим достъп до една или друга услуга и нова възможност.

И опираме до важността. Да, за някого може да не е важно, но за автора е. Нека не забравяме, че на великите идеи първо се гледа с насмешка и биват отричани. И щом някой е готов да сподели идеята си, значи има нужда да види как звучи тази идея, как се материализира и как ще бъде приета от някой друг. Ако някой сподели идея, това не е досада, а чест! Да, много идеи не се реализират – за някои е по-добре да си останат идеи, други залязват в процеса на превръщането им в реалност. И това е прекрасно. (повече по темата за развитието на идеите споделих в книгата Основи на успешния бизнес тук и сега“)

Социалният уеб и неговото развитие ни позволи да изградим мрежата на контактите ни и да поддържаме непрекъснат контакт с тях. С тази уговорка, че това в никакъв случай не значи, че този контакт трябва да е синхронен, едновременен. Някой е писал в неделя или по нощите? ОК, значи сега темата го вълнува, сега е намерил мъничко време, за да сподели нещо, да попита, да се консултира. Ясно е, че той не очаква отговар сега, незабавно, на секундата. Отговаряш тогава, когато можеш да отделиш няколко минути за това или пък си в настроение за него…

Това е нетикетът. Това са неписаните правила днес, така както е неписано правило, че писането на шльокавица трябва да се игнорира. Нетикетът, като всяка друга форма на етикет, на поведение, трябва се демонстрира и да се обяснява. Само така може да бъде приет от повече хора и спазван – всеки според разбиранията му. С виртуален детокс не се получава нищо – хората си остават същите, а когато решиш да се върнеш обратно към навиците си, нещата само се влошават.

Затова – живейте си живота такъв, какъвто сме си го построили, наслаждавайте се на възможността за общуване, пишете на който искате когато искате и отгаваряйте – когато можете.