Истанбулска история

Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории.

Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу.

Истанбулска история
(фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com)

Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а заглавието е единственото (е, и малко видео и снимки), които свързват историята с Истанбул. Не, няма го манталитетът, няма го поведението, няма нищо ориенталско – гледате актьори, които може да са и от Виетнам, Суринам, Конго, Австралия, Норвегия…

Та спектакълът разказва, по доста интересен и неочакван начин, за тайната връзка на известен сценарист (Симеон Алексиев) и доста по-младата продавачка в бутик (Елена Кабасакалова), като проследява (по особено интересен и привлекателен за зрителя начин) цялата им връзка – от запознанството, през флирта, копнежа, зараждането на любовта, през първия секс, та се стигне до… не, не до хепи енд-а, до него има време, до раздялата. А през цялото това време, на сцената се случват неща, които липсват в пиесата – например ангелите-хранители (или второто аз?) на двамата влюбени (Георги Вачев и Мария Станчева в прекрасни роли), които им дават съвети и им слагат думи в устата (често по особено комичен и двусмислен начин, много хитро решение).

[pull]“…такъв човек ми напомня на парашутист, който се е запънал на вратата на самолета и го е страх да скочи. По традиция, пускачът трябва да го насърчи… с крак… южно от бъбреците.“[/pull]Появява се и баналната съпругата (Русалина Чапликова) с нейните непрекъснати щения за кори за баница, яйца, сирене и ранно прибиране… при положение, че наоколо витае любов (е, и не само…).

По едно време действието се прекъсва от монолога на Румена Георгиева, в ролята на домакинята, гледаща сериали, говореща и копнееща за любов като на кино. Mакар и изваден от основната сюжетна линия, той е по особен начин свързан с действието и няма как да не предизвика бурен смях (както ще го направи и самият вид на Румена), а публиката до края на представлението ще повтаря на ум репликите, за да не ги забрави. За по-голямо удобство, можете да намерите 2 извадки в страни от статията.

[pull]“Любовта е като аероплан, в който има двама парашутисти, но само един парашут. Почне ли да пада самолетът, грабвай пръв парашута. Светне ли лампичката, скачай веднага!“[/pull]

На по-късен действието отново се прекъсва и ставаме свидетели на друг монолог, на друга домакиня (но отново Румена Георгиева), която гледа сериали. Тя прави бърз анализ (между два сериала, сещате се, времето е малко) на периодите, през които преминава една връзка. Тъй като монологът й е много хубав (а със сигурност ако гледате спектакъла, ще ви направи впечатление), можете да го прочетете целия ето тук.

Миксът от много и добра актьорска игра, многото хитри режисьорски хрумки, пеенето на живо, играта със светлината, добрият текст, получил след след режисьорската намеса (нали споменах вече, че пиесата е безкраен речетатив между двамата влюбени), вплитането на кадри на Симо и Ели от Истанбул, направиха двата часа да преминат неусетно, с много смях и положителни емоции.

„Истанбулска история“ е лек и приятен, комуникативен спектакъл, предназначен за всички онези, които влизат в театъра, за да получат солидна доза забавление, каращ те, между порциите смях, да се замислиш за това как и колко обичаш, достатъчно ясно и категорично ли демонстрираш истинските си чувства, които те връхлитат, какво ти струва това и какво причинява на партньора.

Ще завърша с няколко режисьорски размишления по темата: „романтиката мутира в нещо съвсем друго, нещо което много прилича на любов, но не е; семейството като социална група върви към сгромолясване през този век, сексът става ужасно скучно занимание и все по-често има само една функция – комуникативна!“

И когато изгледате спектакъла, подарете на любимия си матрьошка. Може пък вътре, в последната и най-малка кукличка, да се е скрила ЦЯЛАТА ВИ любов.

Есенна соната

„Есенна соната“ от шведа Ингмар Бергман нашумя преди години с поставянето й от Младен Киселов в Театър 199. Сега, на камерната сцена на Пловдивския театър, Иван Урумов посяга към текста (в превод на Васа Ганчева) и поверява ролите на Ивана Папазова, Анелия Ташева, Мария Станчева и Стефан Попов.

Бергман винаги ми е идвал малко по-тежък за възприятията, а и „Есенна соната“ се стовари върху ми в може би най-неподходящия момент – момент на мрачни помисли, в опити за оттърсване от старото, за прочистване, за преодоляване на неща, хора и случки от миналото. И друг път съм бил разтърсван от него (а и не само), но този път бях направо смазан. Почти буквално.

Бергман е предизвикателство. За всички – за режисьора, за актьорите, за публиката. „Есенна соната“, макар и писана преди години, остава актуална и днес и успява да накара всички да изживеят катарзис. Неизбежно.

[pull]“Човек трябва да се научи да живее и аз всеки ден се упражнявам. Най-голяма трудност ми създава обаче това, че не знам коя съм, че се търся пипнешком. Ако някой ме обикне такава, каквато съм, аз може би най-после ще се осмеля да се вгледам в себе си. Но това ми изглежда толкова далечно и невъзможно да стане… „[/pull]Тежка и дълбока психологическа драма, сериозна драматургия, сюжета за която всички познаваме – майка-пианистка със залязваща кариера (Анелия Ташева) отива на гости в семейството на дъщеря си (Ивана Папазова). Майка и дъщеря. Между тях има връзка. „Връзка, създадена още в утробата, която и срязването на пъпната връв не може да прекъсне. Една среща след години на мълчание, която ще разкрие много тайни, натрупан гняв и отчаяние в търсене на истината. Сблъсък между две жени, който като лавина помита всичко по пътя си.“ Няма черно и бяло в човешките взаимоотношения и нищо не може да остане скрито. А годините натрупваното мълчание, самота, страдание и недоизказани чувства избиват в емоционален взрив.

Публиката е неподготвена, всичко се случва изведнъж, рязко, без да го очаква.

Майката-артист, властната дъщеря и деликатният ѝ съпруг, втората дъщеря, прикована в инвалидната количка и лудостта й… четири персонажа, които изваждат на показ някои от най-съкровените и ревностно пазени тайни както на семейството, така и от връзката между двама души, които често преживяваме, но никога не споделяме или говорим за тях. Извадени са на показ и дисекция екзистенциалните теми за болестта, измяната, смъртта, лудостта. И всичко, което се случва на сцената, осезателно въздейсва на зрителите. Емоциите са толкова силни и плътни, обстановката е дотолкова нажежена, че имаш усещането, че можеш да ги докоснеш с ръка.

Есенна сонатаРядко се случва подобно усещане в театъра, рядко зрителите се случва да са дотолкова потресени от видяното, че след аплауза всички мълчаливо да напускат салона, отнасяйки, всеки със себе си, горчилката от видяното и съпреживяното. Никой не говори, всеки мълчаливо, с наведена глава, умислен, върви машинално през фоайето, като в шок. Рядко се случва да ставаме свидетели на прекрасни актьори, които изпълняват чудесни и предизвикателни роли в плътна и сериозна драматургия, водени виртуозно от режисьор, който знае какво прави. Това отдавна, по мой спомен, не се е случвало в пловдивския театър.

Познавам и Анелия, и Ивана, и Мария, и Стефан. Досега само Стефан Попов съм виждал в дотолкова сериозна роля, беше прекрасно да видя и останалите, да ги преоткрия и да се насладя на играта им, която беше дотолкова убедителна, че дори имаше моменти, когато забравях как си говорихме преди началото на спектакъла – дотолкова успяха да ме въвлекат в света си. (заб. гледал съм Анелия Ташева във „Вишнева градина“, но това беше отдавна и почти не пазя спомен от този спектакъл). Лековатото, като на артист, поведение на майката прекрасно контрастира с това на властолюбивата дъщеря. Диалозите между тях звучат и изглеждат като плесници. Истината често боли. Лудостта те жегва.

Да, „Есенна соната“ е прекрасен спектакъл. Да, „Есенна соната“ не е спектакъл за всеки. Да, горещо препоръчвам „Есенна соната“ на онези, които обичат да гледат качествен театър. Да, „Есенна соната“ няма да се хареса на мнозина, особено на онези, според които „животът е гаден, не искам и в театъра да гледам гадни неща“. Да, „Есенна соната“ ме остави безмълвен часове наред след излизането от салона, а когато седнах да пиша тук, думите ми не достигаха да опиша връхлитащите ме на талази чувства, затова отлагах публикуването от 11 септември досега. Да, със сигурност ще гледам пак „Есенна соната“, но това ще е доста напред във времето, дотогава трябва да се преборя в натрупаната чернилка.

Поклон.

снимка: Георги Вачев © www.georgivachev.com

Можете да гледате спектакъла извънредно, на 30 септември в Камерна зала на Драматичен театър – Пловдив.

Гнездо на ангели

„Гнездо на ангели“ предизвика интереса ми още преди време, когато само дочух за него. Малко преди премиерата Троян повдигна леко завесата и сподели какво да очакваме.

Премиерата беше на 4 март, но аз успях да се потопя в света на Клара (Мария Станчева) и Денис (Троян Гогов) в сряда, на 14-ти. Преди да споделя впечатленията си, ето малко информация за всички, които още не знаят за какво иде реч.

Оригиналното заглавие на пиесата е „Посещения в тъмното“ и е написана от американеца Алън Литси, преподавател по театрално изкуство. Т.е. разбира ги нещата. На български думичките, които Литси е написал, звучат красиво благодарение на Деница Димитрова. Постановката е на Емил Бонев, сценографията – на Елена Иванова, хореографията – на Таня Соколова. Визуалните решения и музикалната картина са дело на Алексей Кожухаров.

Гнездо на ангели

Гнездо на ангелиОще от самото начало трябва да се знае, че харесах „Гнездо на ангели“. Много. Което направи преживяването още по-приятно. Не очаквах, че няма да ми допадне, но имах съмнения, че ще ми е безинтересно. Защо ли? Защото не успях да харесам сериала „Морска сол“ и спектаклите „Кантон 117“ и „Мъжка забавачка“. Нормално беше да очаквам, че и този няма да ми се понрави. Бях в салона, защото бях привлечен от красивите рекламни материали и онова, което сподели Троян преди премиерата.

Пет минути след началото вече всички опасения се бяха изпарили безвъзвратно. Усещането беше „като да паднеш в гнездо на ангели“.

После набързо станах свидетел как за норматив се правят ябълкови щрудели, сменят се няколко ката дрехи, пекат се ябълкови щрудели, сменят се още няколко ката дрехи, пеят се песни, изяждат се направените ябълкови щрудели, танци-манци…

Оказа се, че спектакълът в началото е бил доста по-дълъг и е имал антракт, но някои описателни елементи са били премахнати в движение, антрактът също вече липсва и сега всичко се случва бързо и на един дъх. Като на кино. Може би затова ми хареса още повече, защото всичко е компактно, концентрирано.

Всъщност съм почитател на театър, който се случва пред очите ти и не те кара да си представяш някакви неща. Ябълкови щрудели? Няма проблем – брашно, яйца, настъргват се ябълки… всичко пред погледа на зрителите. Тестото се меси, разточва, бие… отново ставаме свидетели. Мятат се щруделите във фурната на сцената, салона започва да ухае на щрудел, дочува се смущаващия звук от стърженето на коремите на онези зрители, които не са успели да хапнат преди спектакъла. После щруделът е готов, и вече всички започват да точат лиги по приготвените по супер специалната рецепта ябълкови щрудели на Клара Донъл.

А наред с прекрасно ухаещите щрудели, няколкото бързи преобличания, песни и танци, и дори повече от тях, няма как да остане незабелязан и текстът на пиесата. Думите на Литси, грижливо поставени една до друга, за да образуват историята на Клара и Денис, историята за задкулисните игри, на амбициите за израстване в кариерата, на крачката, която е в страни от приетите правила. История, в която всеки несъмнено ще разпознае ако не себе си, то поне някой свой близък познат или приятел.

Прекрасен текст, написан умело, също толкова умело преведен на български. Дотолкова, че всичко изглежда сякаш извадено от българската действителност, а не идва от другата страна на океана.

А актьорите… всъщност харесвам и Троян (за първи път го гледах в „Безсрамни устни“), и Мария (нея за сефте мисля я гледах в „Свекърва“). Комбинацията се оказа взривоопасна, тандемът е невероятно убедителен. Млади и енергични, очевидно се забавляват с ролите си и това си личи от всеотдайността, с която играят, пеят, танцуват.

А когато безумният поглед отстъпи място на решителността, а камшикът – на розовите белезници, когато всички щрудели са изядени, и когато „Фантомът от Операта“ свали маската си, тогава разбираш че всичко, което е ставало на сцената, не е театър, а животът, който се случва и отвън…

Малко в повече ми дойде тази мултимедия с разцъфващите цветя, но това е толкова незначителен елемент, че дори не си заслужава да се споменава.

Гнездо на ангели

И в началото казах – „Гнездо на ангели“ ми хареса страшно много. Препоръчал съм го на всички, с които съм се срещал и разговарял и които обичат да гледат театър. Препоръчвам го и на всички, които все още се колебаят.

„Ние всички просто търсим място, където да ни е хубаво…“

Аз вече го намерих. Отидете и вие, за да откриете своето. Приятно гледане!

снимките са от сайта на театъра, автор е Георги Вачев

Гнездо на ангели

Мнението ми за спектакъла можете да прочетете на тази страница.
Гнездо на ангели

В Пловдивския театър Троян Гогов и Мария Станчева репетират пиесата „Гнездо на ангели“ от Алън Литси в превод на Деница Димитрова. Режисьор на постановката е Емил Бонев. Сценографията и костюмите са поверени на Елена Иванова, а за хореографията на двамата се грижи Таня Соколова.

Във Facebook Троян Гогов сподели, че става дума за „синтетичен спектакъл с танц пеене и актьорлък! :)“. Ето какво още ми сподели той:

Д. Ц.: Как започна всичко, имаше ли кастинг или Емо Бонев те покани?
Троян Гогов: Не е имало кастинг, Емо го обяви и аз се съгласих с удоволствие! Каза че това е негово лично решение, така е преценил и… така!

Д. Ц.: пиесата, по всичко личи, е нова, съвременна. Допадна ли ти като я прочете?
Троян Гогов: Прочетох я, когато ми я даде режисьора за първи път! За Литси съм чул че е преподавател по драматургия в Американски университет! Не знам много за автора, но текстът определено е съвременен, модерен и най-важното – поставя се като музикално-танцувален спектакъл – изключително сложно нещо!!! Това ме кара само да потривам ръце от удоволствие!

Д. Ц.: На сцената сте само ти и Мария Станчева…
Троян Гогов: Мхм

Д. Ц.: А на плаката сте… голи… това създава ли трудности или е по-скоро приятно? 🙂
Троян Гогов: търсим романтична комедия като цялостно въздействие! Плакатът изразява чистота (поне за мен)! Много ми харесва… но почакай да видиш и този, който ще се пуска пред театъра – мисля, че и в това отношение сме се целили към най-високо професионално ниво. И ще предизвикаме радост и наслада за Пловдивчани.

Д. Ц.: А какво няма да видим на 4-ти?
Троян Гогов: Звезди! Но за сметка на това лъчезарни хора!

Несъмнено ще е така. И Троян, и Мария, са от винаги усмихнатите и ведри, в добро настроение хора, които можете да видите в театъра. А и предвид, че на публиката отдавна вече й омръзна от т.нар. „звезди“, смятам, че наистина ще е заглавие, което в никакъв случай не трябва да се изпуска.

Премиерата е на 4 март, следващите обявени дати са 10, 15 и 26 март. Билетите са вече пуснати в продажба. Купувайте отсега, за да няма после „ах, ох“!

Оркестър без име

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Донка (Lemon), която напоследък хич не се хваща за перото, но специално за мен изгледа мюзикъла и написа следните редове.

Оркестър без име


Не знам дали изобщо има българин над 16 години, който не е гледал „Оркестър без име“. Естествено и аз съм го гледала още в далечните си тийнейджърски години за първи път и още неизброими пъти след това. Също така всеки знае поне една от многото култови реплики във филма („Мен ще цака с топла бира“, „да ти пикам на изкуството“, „кокошките спряха да снасят“…).

Постановката на Драматичен театър Пловдив, която е мюзикъл по едноименния сценарий на Станислав Стратиев и със сценичен вариант на Борис Панкин е това, което в последно време разбуди малко сънливия и зимно заспал Пловдив. За съжаление не и мен. Тоест, не съвсем. Мюзикълите според мен са трудна почва и да направиш успешен такъв е много по-голямо предизвикателство от каквото и друго начинание. Обичам мюзикъли, но за съжаление рядко намирам качествени такива. Очарователно и много романтично е това, че актьорите сами изпълняват песните. А песните са прекрасни и напмнят младините на родителите ти. Приятна изненада беше и това, че бяха включени още песни, освен тези, които знаем от филма. Музикално – 6+.

Оркестър без имеИнтересна и изключително сполучлива беше и сцената, която трябваше да съчетае кръчмата на Миташки, плаж, кабинет, автоработилница и още няколко неща в едно. Намерено е най-доброто решение, допълнено с непринуден хумор. Седиш и ги гледаш как си пийват в кръчмата и от вътре ти идва да посегнеш към чашата, която я НЯМА пред теб. (А от театъра се опитаха да ни пренесат съвсем на плажа като надуят парното до степен, в която не можеш да дишаш???)

Четиримата от оркестъра са страхотни. Е, трябва да си призная, че съм пристрастна и съм голям фен на Ивайло Христов, но останалите момчета не отстъпваха по нищо. Ангел Георгиев – Ачо (Миташки) ти дава чувството, че си е оставил кръчмата само за 2-3 часа, за да дойде и да помогне на тия хора в театъра, че са го помолили де, не че той нещо… такованка. За съжаление не мога да твърдя същото за женската част от състава. Елена Атанасова и Мария Станчева (Ваня и Рени) са неподходящи за ролите си (и тук си спестявам истината, която би била може би дори обидна). Не знам защо, но в пловдивския театър в последните години се забелязва слабо дамско представяне. Но това е нещо за отделен разговор.

Цялото това горе в едно изречение: веселяшко и препоръчително при носталгия по миналите времена.

снимки: архив Драматичен театър – Пловдив