„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Живите от мъртвата махала

„Но този стремеж е просто път. Имаш и пак търсиш, вървиш. Достигаш. Стигаш до някого и в миг те обхваща ужасът, че не това e, което си очаквал. Идва съмнението, че и ти самият не си това, което са очаквали от теб. Ти самият не си в очертанията на святото, единственото в очите на другия. Болката те залива. И пътят отново се отваря пред теб. Болката обикновено е толкова силна, че те задушава. Но сега ти искаш да достигнеш до себе си. Да откриеш себе си. И затова поемаш пътя и тръгваш и в мрак дори. С тиха молитва дълбоко в сърцето. Откриеш ли другия, ще откриеш себе си. Да отхвърлиш страха, че си сам. Да срещнеш изгрева. Да тръгнеш. Да отвориш вратата. Да се завърнеш.“

Текстът по-горе представлява размислите на Николай Ламбрев – Михайловски по повод постановката му „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов, поставена на камерната сцена на пловдивския театър.

Още като излезе премиерата не бях убеден, че искам да я гледам – дочух оттук-оттам отзиви, които не бяха особено възхваляващи. Само колко са грешали всички, които ме разубедиха…

Имах друга работа в театъра, та изведнъж се оказах на средата на втори ред, в очакване на началото. Изцеден от работния ден, отпуснат в креслото.

Получих такъв шамар, че ми е трудно да се освестя дори и сега, а седнах да пиша доста след като излезнах от салона. Признавам си, съвсем не очаквах такъв реализъм, толкова тъжна и отчайваща картина. Очаквах, че ще съм свидетел на нещо брутално, но това, което видях надмина очакванията ми.

Виждал съм и преди актьор да плаче на сцената. Не бях виждал, обаче, шестима актьори, обляни в сълзи. Смазващо е, повярвайте. Особено ако си седнал нейде по-напред и те плачат пред лицето ти, точно пред теб. Заедно с теб.

За първи път гледам на сцена Лидия Инджова. Много добра, още от появяването си успя да ме грабне, да изгради образа си, да бъде съвсем ясна и категорична. Отдавна не съм виждал млада актриса, която да се справя толкова добре на сцена, не и с режисьор от този ранг. Моите адмирации. Сега си спомням, че тя има номинация за ИКАР 2010 за главна женска роля за ролята й на Тя в „Тя без любов и смърт“ от Едвард Радзински, реж. Николай Ламбрев-Михайловски, ТБА.

За ролята си на Алто в тази пиеса, Алексей Кожухаров пък е номиниран за ИКАР 2010 за поддържаща мъжка роля. Съвсем заслужена номинация. Дори очаквам той да отнесе и наградата.

Всъщност аз харесах всички актьори и това, което дадоха от себе си за тези 2 часа и 20 минути.

Само едно не разбрах – защо и как така се случваше, че актьорите минаваха като призраци през стените на къщата. Да, те такъв живот живеят, сякаш са умрели за околния свят, всеки с проблемите си, но преминаването през стените не го схванах. И ще се радвам ако някой ми внесе малко светлина защо така се получава, какво е това режисьорско решение.

Препоръчвам го силно.