Антихрист

Преди всичко – едно уточнение: Аз съм крайно нерелигиозен и невярващ. Отказвам да приема съществуването на Господ и по същата тази причина отричам и отхвърлям Дявола. Боравя с тези понятия единствено и само като художествени образи и категории. Въобще не ме интересуват религиозните пристрастия на хората и много слабо ме вълнуват фанатичните напъни на този и онзи. Има вероятност по-долу, поради неразбиране и непознаване, някои части от текста да съдържат неточности от канона – това ще са моите представи за него.

Антихрист в Пловдивския театър

„А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?“
–Емилиян Станев, из „Антихрист“

Антихрист

На 15 януари беше премиерното представление на „Антихрист“ по Емилиян Станев в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Постановката е дебют на Анастасия Събева, която въпреки крехките си 23 години, е успяла съвсем точно да разчете посланието, да го анализира, пречупи през призмата си и да го предаде на актьорите. А оттам – и на зрителите.

Само че зрителите, особено в този случай, трябва да са достатъчно подготвени от една страна какво ги очаква, а от друга – да са прочели романа. Ето го романът Антихрист (препратка за прочитане в Читанка, за да не се излагате!) Иначе нищо не става, губи се идеята, а на драгия зрител му е скучно и не разбира много-много какво се случва по сцената, посланието, идеята. Казвам го от опит, защото го видях на премиерата!

Иначе представлението е смазващо, много добро и въздействащо. Както казах и по-рано, режисьорката очевидно отлично си е свършила работата, а покрай нея – и целият постановъчен екип. Крайният резултат, след сериозна работа, е представление, което връща надеждата ми, че Пловдивският театър може да реализира и качествени, стойностни заглавия на голямата си сцена (образно казано, предвид че голямата сцена изгоря и това е тема, която по-добре да не зачеквам). Защото „Антихрист“ е театралното събитие на Пловдивския театър, а не както на някои им се искаше – „Възвишение“. Защото и аз, както и Еню-Теофил, видях Таворската светлина, но за него тя не е „благодат и райска светлина“, не укрепва вярата и охладнява душата му. Аз пък видях крехката надежда. Защото всеки се убеждава, рано или късно. Само Еню-Теофил никога не стига до убеждение, на което да повярва и затова се задоволява със сладостта на отрицанието.

„Антихрист“ ми даде точно онова, за което бях си купил билети и бях избрал да го гледам. Бързо след хаотичното и леко шумно начало, заради което репликите оставаха недочути и неразбрани, спектакълът ме погълна с философските размисли на Еню-Теофил и неговото непрекъснато търсене на целта и смисъла на живота, неговото страдание от мъчителните въпроси и невъзможността да намери нищо. Макар и седнал на балкона, осезаемо беше усещането за празнотата и неудовлетворението, които той изпитва, за трагедията на неговия живот. Отърсвам глава и се отдалечавам от текста, който познавам, защото съм чел неведнъж. И видях, че има нещо, което не ми беше съвсем ОК с разпределението – не мога да посоча какво, но нещо ми куцаше и някои роли сякаш не бяха попаднали при артисти, които биха ги изградили най-подобаващо (няма да споменавам конкретни имена, защото не ми се занимава с глупости!). Не знам, може да е режисьорско решение (въпреки че силно се съмнявам) второстепенни образи да са по-силни и ярки от главни. На моменти ми изглеждаше като рецитал, а вместо вътрешната борба на Еню-Теофил (и противопоставянето на божественото и земното – тема, която прозира още от имената, които той носи), получавах ударни дози излишна патетика, чинно издекламирана на един глас. Това от видеото не си личи.

В цялото действие някак неубедително ми се струваше как „антихристът“ ту погребва Христос, ту се противопоставя на Дявола, при това многократно. Само че аз съм чел романа, при това не веднъж, и използвах действието повече за припомняне, отколкото да ме просветлява. Аз и именно затова страшно много харесах „Антихрист“. Вероятно след стреса от премиерата тази патетика ще изчезне, страстите ще се успокоят и образът ще улегне. И ще се превърне в онова, което режисьорката е очаквала. Надявам се това да се случи. Защото „Антихрист“ е много важно представление, много ценен текст, който трябва да достигне до възможно повече хора. Да ги докосне, да ги развълнува.

Дори днес „Антихрист“ звучи актуално в свят на безверие и отрицание. Защото мнозина, подобно на Еню, изгубват своята вяра и се отказват от християнския смисъл на живота и достигат до простия извод, че ако няма бъдещ живот, по-добре е да извлече колкото може повече удоволствия от земния. Всяка минута, всяко наслаждение трябва да се улови. И така целта на живота се превръща в консумиране на самия живот. И в това се състои трагедията на нашия бит.

И „Антихрист“ показва точно това, при това по много точен и премерен начин. Затова го и препоръчвам!

Mеждувременно пък ми направи впечатление, че пловдивска журналистка, която пише за театър, не прави разлика между пиеса, постановка и представление. Същевременно пък Пенка Калинкова въздиша по миналото и поставеновката отпреди 36 години на същата сцена, вместо да описва сегашната.

Антихрист

Можете да видите още много снимки от представлението. Фотограф е Николай Бекярски, използваните в публикацията снимки също са негови.

„Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш – дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина.“
– Евтимий към Теофил, „Антихрист“ от Емилиян Станев

Женитба

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков).

Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче.

Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други.

Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате!

плакат на Женитба

Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин).

Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова — Агафя Тихоновна. Анелия Ташева ме изуми като Фьокла (от къде тоз глас!?). Русалина Чапликова е Арина Пантелеймоновна, а Стефан Бобадов и Мариана Йотова са респективно Степан и Дуняшка.

Ако очаквате театрална революция – няма да я получите. Не и тук. Въпреки това представлението ми хареса, беше ми забавно да го гледам, да си припомня нещо, което съм чел и гледал преди време – беше ми любопитно да го изгледам още откакто видях във Facebook снимките във Facebook. Веднага правят впечатление костюмите на Мария Диманова и силният грим, които носят артистите. Още от снимките си личи, че гротескно изглеждащите персонажи всъщност нямат за цел непременно да са комични, а значително по-вероятно е зад маските им да надничат други състояния. Както се и оказа.

Хареса ми, че е погледнато на комедията и от друг възможен ъгъл, не е просто обикновения и познат класически прочит. Хареса ми, че не се залага на евтините ситком смешки, а героите, напук на цялата си гротескна маниерност, са по-скоро тъжни и объркани в невъзможността да направят изборите, пред които се изправят. Това не е смешно. Независимо дали си в костюм „на баклавички“ и с грим, който те прави непознаваем. (не успях да разпозная Стефан Попов, с грим, на прозореца на гримьорната му, а добре че се приближих до Ивана, също с грим, достатъчно близо, че да успея да я разпозная на двора, преди представлението)

Всъщност най-много ми хареса, че се предлага възможност да станеш свидетел и на класическия прочит – оставяш се на първосигналното, на комичното да те води и получаваш познатата комедия на Гогол. Опитваш се да надзърнеш зад маската и откриваш нещо повече от обикновена лежерна комедия. Така наистина се достига до по-голяма аудитория – всеки сам избира как да гледа и какво да вижда (като дори това може да се редува).

Интересно е режисьорското решение с двете коли, които позволяват действието (на няколко пъти) да се развива на два плана, или пък да се променя бързо инак минималистичната сценография на Петьо Начев. Харесвам такива представления, които разчитат на актьорската игра, не на реквизит и сценография за изграждане на образи. (ако и вие харесвате такива представления, гледайте и „Подземни чайки“)

Според Евелина Здравкова, в статията ѝ в Марица, финалът е трагичен. Не мисля, това е хепи енд – обърканите хора не могат да взимат рационални решения и щеше да е нелогично, ако пиесата (а и постановката) предлагаха различен финал.

Повече за постановката има във видео репортажа на БНТ2-Пловдив, а за мнението на артистите относно пиесата и героите (им) – вестник Марица (и пак там), PlovdivMedia и EuroPlovdiv.

Но вместо да губите време в четенето на чужди материали, по-добре е да гледате представлението (бързайте да е преди края на сезона, защото скоро започва лятната ваканция, а следващите представления ще са чак през октомври!). Можете ли да вземете решение да го направите без да сте ги чели? А да се ожените? 🙂

И като за финал: ако пък с лекота взимате решения, може би е добре да гледате „Канкун“, където пък несъмнено ще започнете да си задавате въпроси след направен избор „какво, ако бях избрал(а) другата възможност…?“

Гледайте!