Categories
Театър

Женитба

Преди време гледах „Женитба“ от Н. В. Гогол, постановка на Бургаския театър (реж. Юрий Погребничко)1. Гледал съм и постановката на Народния театър (реж. Никола Петков).

Когато приключа с писането, ще видя как звучи пиесата като радиотеатър. Не съм гледал постановката на Николай Ламбрев в Пловдив отпреди години. Гледах тази на Иван Урумов, обаче.

Не смятам да ги сравнявам, още повече че и аз почти не харесах видяното в Народния театър, а представлението на Бургас… абе не е традиционното представяне на „Женитба“, че да може да се сравнява с други.

Текстът на Гогол не би трябвало да е непознат. И колкото и да е забавен за четене, някак по-добре звучи и се възприема, когато е поднесен на сцена, отколкото при прочит. Не мога да обясня защо, може и това да е само мое усещане. Ако текстът ви е непознат… ами идете поне да гледате!

плакат на Женитба

Във версията на Иван Урумов кандидат-женихите са 4, вместо 6 – Красимир Доков (Иван Кузмич Подкальосин), Кръстю Кръстев (Пържени яйца), Ивайло Христов (Аночкин) и Стоян Сърданов (Жевакин).

Стефан Попов е в ролята на сватовника Кочкарьов, а Ивана Папазова — Агафя Тихоновна. Анелия Ташева ме изуми като Фьокла (от къде тоз глас!?). Русалина Чапликова е Арина Пантелеймоновна, а Стефан Бобадов и Мариана Йотова са респективно Степан и Дуняшка.

Ако очаквате театрална революция – няма да я получите. Не и тук. Въпреки това представлението ми хареса, беше ми забавно да го гледам, да си припомня нещо, което съм чел и гледал преди време – беше ми любопитно да го изгледам още откакто видях във Facebook снимките във Facebook. Веднага правят впечатление костюмите на Мария Диманова и силният грим, които носят артистите. Още от снимките си личи, че гротескно изглеждащите персонажи всъщност нямат за цел непременно да са комични, а значително по-вероятно е зад маските им да надничат други състояния. Както се и оказа.

Хареса ми, че е погледнато на комедията и от друг възможен ъгъл, не е просто обикновения и познат класически прочит. Хареса ми, че не се залага на евтините ситком смешки, а героите, напук на цялата си гротескна маниерност, са по-скоро тъжни и объркани в невъзможността да направят изборите, пред които се изправят. Това не е смешно. Независимо дали си в костюм „на баклавички“ и с грим, който те прави непознаваем. (не успях да разпозная Стефан Попов, с грим, на прозореца на гримьорната му, а добре че се приближих до Ивана, също с грим, достатъчно близо, че да успея да я разпозная на двора, преди представлението)

Всъщност най-много ми хареса, че се предлага възможност да станеш свидетел и на класическия прочит – оставяш се на първосигналното, на комичното да те води и получаваш познатата комедия на Гогол. Опитваш се да надзърнеш зад маската и откриваш нещо повече от обикновена лежерна комедия. Така наистина се достига до по-голяма аудитория – всеки сам избира как да гледа и какво да вижда (като дори това може да се редува).

Интересно е режисьорското решение с двете коли, които позволяват действието (на няколко пъти) да се развива на два плана, или пък да се променя бързо инак минималистичната сценография на Петьо Начев. Харесвам такива представления, които разчитат на актьорската игра, не на реквизит и сценография за изграждане на образи. (ако и вие харесвате такива представления, гледайте и „Подземни чайки“)

Според Евелина Здравкова, в статията ѝ в Марица, финалът е трагичен. Не мисля, това е хепи енд – обърканите хора не могат да взимат рационални решения и щеше да е нелогично, ако пиесата (а и постановката) предлагаха различен финал.

Повече за постановката има във видео репортажа на БНТ2-Пловдив, а за мнението на артистите относно пиесата и героите (им) – вестник Марица (и пак там), PlovdivMedia и EuroPlovdiv.

Но вместо да губите време в четенето на чужди материали, по-добре е да гледате представлението (бързайте да е преди края на сезона, защото скоро започва лятната ваканция, а следващите представления ще са чак през октомври!). Можете ли да вземете решение да го направите без да сте ги чели? А да се ожените? 🙂

И като за финал: ако пък с лекота взимате решения, може би е добре да гледате „Канкун“, където пък несъмнено ще започнете да си задавате въпроси след направен избор „какво, ако бях избрал(а) другата възможност…?“

Гледайте!


Categories
Театър

Куклен дом (Нора)

Не съм гледал „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен (текст на пиесата), постановка на Явор ГърдевКрис Шарков в Пловдивския театър. Не успях в началото, а след това все изникваше по нещо, което ме спираше да отида да го гледам. През това време чувах много мнения, все противоположни – от крайното харесване до безкрайното оплюване. А сега, когато имах някаква нагласа все пак да отида да го гледам, изведнъж се появиха нови две противоречащи си мнения от две дами, чието мнение ценя. Те пожелаха да останат анонимни, но независимо една от друга (вероятно дори не се познават), написаха за мен мнението и впечатленията си около спектакъла. Което прави решението ми дали да гледам или да не гледам още по-сложно.

Пловдивският театър усилено налага усещането, че спектакълът трябва да бъде гледан, защото е с 3 номинации за Икар. Това означава ли, че другите представления, които не са номинирани, не трябва да бъдат гледани?! Наградата Икар няма стойност. Никаква. Театър трябва да се гледа заради удоволствието от преживяването, не заради измислени поощрения и награди (в случая дори още неспечелени), заради посредствени актьори, придобили популярност извън театъра и поканени да участват не заради актьорските си умения и способности, а като магнит за публика. Пловдивският театър има още много да работи за креативността и маркетирането на продукта си, но преди това трябва да започне да има глас, а не да се спотайва зад сергийката за цветя.

Отплеснах се. Ето какво споделиха двете дами, да ги наречем условно Алфа и Омега 🙂 . И за да е още по-интересно, коментарите към публикацията са включени – можете да споделите вашето мнение и впечатления за спектакъла.

Да и Не за „Куклен Дом“

АЛФА (Позиция НЕ!)

Зимата в Пловдив е дълга и може да стане повече от досадно скучна. Един от начините да я правите по-разнообразна е да ходите на театър. Има какво да се гледа в Пловдив. Е, изборът не е голям, не е и за всеки ден – изисква добро планиране, но току виж сте намерили билети за желаната постановка.

Така и аз се зарадвах, че успях да взема билети за „Куклен дом“ – номинациите ѝ, както и отделни критики ме направиха любопитна.

Не бих и посмяла да коментирам ако бях останала просто разочарована. Щях да съм много щастлива ако бях излязла от залата просто на мнение, че това не е моята постановка, не е моят автор или нещо такова. Но аз не съм разочарована, а обидена. От общо петимата актьори, които участват има двама, които са се справили отлично със задачата си – да пресъздадат достоверно героите си. Това са Елена Кабасакалова в ролята на Кристина (госпожа Линде) и Ивайло Христов в ролята на Крогстад. И ако Ивайло Христов ми е познат отдавна и не съм се и съмнявала за него, то Елена Кабасакалова ми беше непозната и останах очарована.

За съжаление останалите трима са невероятно разочарование. Може би най-голямото такова е проф. Атанасов. Познавам негови ученици, между тях е и Ивайло Христов (Крогстад). Някои от тях са го подминали, което говори добре за неговите качества като преподавател. Но според мен той просто не трябва да играе на сцена.

Съвсем същото се отнася и за Веселина Конакчийска и Любен Кънев. Веселина Конакчийска е невероятно лош избор за тази роля и тази пиеса. Меко казано. Може би тук вече ще прекрача всякакви граници на приличието, но смятам, че с целулит не може да се компенсира липсващ актьорски талант. Знам, че решението как точно ще бъде изиграна Нора не е било еднолично взето от г-ца Конакчийска, така че нека критиката ми не се възприема като такава, насочена единствено и само срещу нея.

Сюжетът на Куклен дом е познат, ако не – моля потърсете го, прочетете го. Хенрик Ибсен, който е възмутил и разбудил съвремениците си с тази пиеса, със сигурност сега се обръща хиляди пъти в гроба докато се играе постановката в Пловдивския драматичен театър. Решението на режисьори и сценаристи за това колко инфантилно да пляска с ръце Нора, колко пъти да крещи изкуствено истерично, колко пъти да се съблече няма нищо общо с качеството на оригиналната пиеса. Единственото добро решение в случая е, че е оставен оригиналният текст на пиесата, който обаче не подхожда на рецитирането му в стил „кварталното читалище“. За мен като зрител беше много обидно да ме сметнат автоматично за толкова глупава, че да трябва многобройни пъти да ми се изтъкват качествата на главната героиня без да ме оставят сама, възоснова на текста и на евентуално добра актьорска игра сама да разбера кой е „добрият“ и кой „лошият“, кой е „глупавият“ и кой е „умният“. Всъщност въпреки лошата игра го разбрах много добре и наистина нямаше нужда от голата плът на г-ца Конакчийска, която първо че на нея самата ѝ личеше, че ѝ е неудобно да показва, второ – и ние в публиката се чувствахме неудобно.

Любен Кънев ми беше непознат до този момент. Потърсих и за него информация – оказа се, че е спечелил награда на Първия Международен фестивал на театралните академии в Пекин. Явно това е основата на огромното му самочувствие, което му личи дори когато играе роля. Съжалявам, но в тази му роля не видях в него нищо особено. Дори напротив.

Силно се надявам, че Веселина Конакчийска и Любен Кънев или ще имат възможност да наваксат, да пораснат, или ще имат възможност да работят с хора, които да допринесат за актьорското им израстване. Ако не – ще предпочета да ги избягвам в бъдеще.

ОМЕГА (Позиция ДА!)

Гледах „Куклен дом” на премиерата. Аз съм обикновен зрител и отидох без определени очаквания – въпреки че вече бях дочула това онова, за режисьора, представлението, актьорите (за познатата пиеса дума да не става). От тогава мина доста време и детайлите са избледнели, а аз така или иначе нямам компетенцията да говоря за тях, но две са нещата, които ми направиха впечатление и помня добре.

Реакциите на публиката – „очарователни”, от почервеняване, покашляне, до гледане в обувките и Веселина Конакчийска – бурна, разтреперана, дори смутена – в добрия смисъл на тази дума.

Заради първото – бих била крайно предпазлива при препоръчването на представлението. За публика, която не притежава умението да гледа театър (което не се придобива с гледането веднъж годишно на „представления – касички”) ще бъде трудно да се пребори с предразсъдъците. Защото изглежда е нормално голотата да те залива безпроблемно ежедневно по всякакви възможни начини, но е трудно да я възприемеш като изразно средство в театъра. Лесно е да проповядваш бохемство, непукизъм, разкрепостеност, но когато играят на метри от теб ти е трудно да вдигнеш поглед от пода.

Веселина или Нора в пиесата, игра по начин, който може да се получи така само веднъж. Когато си млад, когато нямаш зрелостта на многото роли зад гърба, когато започваш на „бял лист”. Имах чувството, че се е „вкопчила” в ролята, че едвам си поема дъх (на моменти може би наистина) и с всичкия летящ пух наоколо ми напомняше на птичка, летяща свободно из небесната шир. Шеметно изпълнение! Не знам дали Веселина ще спечели „Икар”. Дано, макар по-важно да е, че е спечелила от предизвикателството да играе като първа роля Нора на Ибсен.

Като обикновен зрител си имам и своя субективен минус и плюс за представлението. Минус, защото не съм голям привърженик на използването на мултимедия в театъра, това до известна степен ме отдалечава от него, а в „Куклен дом” си има в изобилие. Плюс – The Атанас Атанасов.

Помня, че след края на представлението се чувствах сякаш някой ми е зашлевил плесница и ме връхлетя усещането за не-свобода…

На всеки, който се чуди дали да го гледа или не, бих казала – отидете да го гледате, но без предразсъдъци. И дано накрая имате своя отговор на въпроса: „Нора жертва ли е или победител?”.

Categories
Театър

Канкун

Предпремиерно успях да изгледам „Канкун“, копродукция на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ и Малък градски театър „Зад канала“.

Пиесата е написана от недотам известния у нас Жорди Галсеран и разказва за две съвременни двойки, които са на почивка в мексиканския курорт Канкун. На български преводът е от Нева Мичева. Сценичната адаптация е на Емил Бонев и Бина Харалампиева, а режисьор е Бина Харалампиева. Ролите са разпределени между Искра Донова, Ивайло Христов, Христо Мутафчиев и Ирини Жамбонас.

Искра Донова е безкрайно красива и прави много добра роля. Много добър избор, точно в десетката – млада и красива (Господи, колко красива!), отлична актриса. Малко не ми се връзваше само как такава крехка жена може да свири (по пиеса) на туба и флигорна, но пък това никак не ми пречеше да се наслаждавам на присъствието й на сцената. Ирини Жамбонас също е точно попадение, дори още по-добра, още по-убедителна, още от началото бързо и точно си изгради образа.

Отлична пиеса, поставена и изграна безупречно. Текст за изборите, които правим в живота и за това как се връщаме назад, за да си мислим „Ами ако бях избрал друго?“. За взаимоотношенията в семейството, както и между двете двойки. По най-добрият начин, за да накара зрителя да се замисли при напускането на салона.

Янко съвсем точно го каза, ще си позволя да го цитирам:

Майтапа настрана, но спектакъла наистина си го бива много. Рядко се вижда да се говори за сериозните неща от живота с насмешка и самоирония, да видиш по комичен начин сериозните отношения между двама души в едно семейство, да погледнаш през очите на другия за конкретната ситуация. И не на последно място да се опиташ да си отговориш на въпроса: какво би било ако не си постъпил по начина по които си, а си избрал другата алтернатива… интересно и идейно. Задължително ще се гледа още веднъж!

Премиерата на „Канкун“ е днес, с нея ще се открие тазгодишния фестивал Сцена на кръстопът. Заради вечната си актуалност, заради отличното изпълнение, убеден съм, че спектакълът ще се радва на дълъг живот и много публика както в Пловдив, така и в София.

На добър час!

Categories
Театър

Живите от мъртвата махала

„Но този стремеж е просто път. Имаш и пак търсиш, вървиш. Достигаш. Стигаш до някого и в миг те обхваща ужасът, че не това e, което си очаквал. Идва съмнението, че и ти самият не си това, което са очаквали от теб. Ти самият не си в очертанията на святото, единственото в очите на другия. Болката те залива. И пътят отново се отваря пред теб. Болката обикновено е толкова силна, че те задушава. Но сега ти искаш да достигнеш до себе си. Да откриеш себе си. И затова поемаш пътя и тръгваш и в мрак дори. С тиха молитва дълбоко в сърцето. Откриеш ли другия, ще откриеш себе си. Да отхвърлиш страха, че си сам. Да срещнеш изгрева. Да тръгнеш. Да отвориш вратата. Да се завърнеш.“

Текстът по-горе представлява размислите на Николай Ламбрев – Михайловски по повод постановката му „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов, поставена на камерната сцена на пловдивския театър.

Още като излезе премиерата не бях убеден, че искам да я гледам – дочух оттук-оттам отзиви, които не бяха особено възхваляващи. Само колко са грешали всички, които ме разубедиха…

Имах друга работа в театъра, та изведнъж се оказах на средата на втори ред, в очакване на началото. Изцеден от работния ден, отпуснат в креслото.

Получих такъв шамар, че ми е трудно да се освестя дори и сега, а седнах да пиша доста след като излезнах от салона. Признавам си, съвсем не очаквах такъв реализъм, толкова тъжна и отчайваща картина. Очаквах, че ще съм свидетел на нещо брутално, но това, което видях надмина очакванията ми.

Виждал съм и преди актьор да плаче на сцената. Не бях виждал, обаче, шестима актьори, обляни в сълзи. Смазващо е, повярвайте. Особено ако си седнал нейде по-напред и те плачат пред лицето ти, точно пред теб. Заедно с теб.

За първи път гледам на сцена Лидия Инджова. Много добра, още от появяването си успя да ме грабне, да изгради образа си, да бъде съвсем ясна и категорична. Отдавна не съм виждал млада актриса, която да се справя толкова добре на сцена, не и с режисьор от този ранг. Моите адмирации. Сега си спомням, че тя има номинация за ИКАР 2010 за главна женска роля за ролята й на Тя в „Тя без любов и смърт“ от Едвард Радзински, реж. Николай Ламбрев-Михайловски, ТБА.

За ролята си на Алто в тази пиеса, Алексей Кожухаров пък е номиниран за ИКАР 2010 за поддържаща мъжка роля. Съвсем заслужена номинация. Дори очаквам той да отнесе и наградата.

Всъщност аз харесах всички актьори и това, което дадоха от себе си за тези 2 часа и 20 минути.

Само едно не разбрах – защо и как така се случваше, че актьорите минаваха като призраци през стените на къщата. Да, те такъв живот живеят, сякаш са умрели за околния свят, всеки с проблемите си, но преминаването през стените не го схванах. И ще се радвам ако някой ми внесе малко светлина защо така се получава, какво е това режисьорско решение.

Препоръчвам го силно.

Categories
Шум зад кулисите

В „Сълза и смях“ през следващия сезон

Ето какви са добрите намерения на Нов драматичен театър „Сълза и смях“ за следващия сезон.

  • Още в началото на октомври ще е премиерата на „Глава втора“ от Нийл Саймън; режисьор ще е Ивайло Христов, а Бойка Велкова ще е в главната роля.
  • Боил Банов има намерение отново да направи копродукция между Сълзата и Хасковския театър. Избраната пиеса е българска, „Мамут“ от Станислав Стратиев. Това ще е българското заглавие, с което „Сълза и смях“ продължава традицията в репертоара им да има нови български заглавия.
  • Съни Сънински ще поставя пиесата на Дарио Фо „Няма да платим, няма да платим“.
Categories
Шум зад кулисите

Какво се случва в театъра, накратко

Ако поне малко се интересувате от театър, особено от българския театър, няма как да не сте дочули, че има някакви проблеми. Ето за какво иде реч набързо:

На церемонията за раздаване на наградите Аскеер Иван Ласкин предложи наградите да се прекръстят на ОООО-скеер заради 9-те номинации на спектакъла на ТР „Сфумато“ „ОООО-Сънят на Гогол„. На същата церемония пак Иван Ласкин каза, че „[Сфумато] дори на Луната да идат да играят, пак ще имат толкова публика“. Ето повече информация. Последваха смях в залата, извинения и оставката на Милен Миланов. От Театър ‘Българска армия’ (Ласкин е част от трупата на ТБА) посъветваха Ласкин да се извини. „Всеки ден“ публикува както интервю с Ласкин, така и с Маргарита Младенова. Всъщност ден след Аскеерите писах (от личния си мейл) на PR-ката на Сфумато по темата, за да науча тяхната позиция, за реакцията им. До момента не съм получил отговор. Не очаквам и да получа вече, явно Сфумато не търси диалог с публиката си, не прави опити да достига до все по-голям кръг почитатели на това изкуство.

Няколко дни преди това новият директор на Сатиричния театър Атанас Атанасов уволни от Сатирата драматурга Елин Рахнев и режисьора Николай Гундеров. Филип Трифонов, актьор от трупата на театъра, написа отворено писмо до министъра на културата, в което се противопоставя на рокадите в театъра, целящи да постелят път за завръщането на Пламен Марков в Сатирата.

Втората част на предаването на bTV „Отпечатъци“ на 31 май беше посветена на „раздорите в театъра“

Някъде по същото време тръгна слух, че затварят „Модерен театър“. Ивайло Христов го опроверга.

Преди ден-два стана ясно, че Емил Бонев остава директор на Пловдивския театър за още един мандат.

На сцената: На 29 май беше премиерата на „За вредата от тютюна и други шеги“ по комедии на Чехов, реж. Елена Панайотова в Сълза и смях (инфо), а на 1 юни – „Столовете“ от Йожен Йонеско, реж. Иван Урумов в Сатирата (инфо).