Изпуснати думи

Колкото е познат на всички Елин Пелин, толкова разказът му „Изпусната дума“ е непопулярен и неизвестен. Препоръчвам ви да му отделите няколко минути и да го прочетете, съвсем кратък е.

Същият този разказ стои в основата на филма „Изпуснати думи“. Не съм особен почитател на киното, особено на българското – последният български филм, който гледах, беше „Гераците“ (можете да видите датата кога е било това). И, не, не съм гледал никой от комерсиалните родни филми, избълвани в последно време.

Обаче изгледах „Изпуснати думи“.

Изгледах го у дома, на компютъра, защото нямаше как да ида на премиерата в София. Но го изгледах съвсем легално – след официалната премиера филмът беше качен като торент файл за свободно изтегляне и гледане, като партньорство между режисьора и изпълнителен продуцент Радослав Гизгинджиев и zamunda.net. Можете да го изтеглите и вие, от този адрес или HDTV – от този.

Lost words poster

На няколко места прочетох, че филмът е само по мотиви на разказа. Това не е съвсем така; историята от разказа е вмъкната в друг разказ, по начин, подобен на структурата на Хиляда и една нощ1. Вероятно това не е най-точното сравнение, но е първото, което ми хрумна.

И макар вложения в разказа разказ, всъщност филмът е кратък – едва 25 минути. Точно толкова, колкото да разкаже и покаже всичко, което е необходимо. Дори, по мое мнение, малко повече. Ако се поровите, ще откриете следното резюме:

Сивото ежедневие на отегчен доктор е разрушено от Надежда. Той не си спомня за нея, но думите, които той ѝ е казал, са спасили душата й. Докторът е провокиран да съживи една вълшебна приказка, да промени края ѝ или да остане завинаги в нея.

Георги Вачев в 'Изпуснати думи'Койна Русева в 'Изпуснати думи'

[pull]“В този свят… случайността е само прикритото лице на Бог, а любовта е неговото присъствие… затова трябва да обичаме, за да бъдем спасени…“[/pull]Филмът ми допадна. Вероятно го изгледах в подходящия момент, макар и да подходих към него недоверчиво. Понеже познавам Жоро (работили сме заедно в театъра), а с Койна сме и приятели във Facebook, знаех отрано за филма, имах възможност да изгледам няколко трейлъра, да видя снимки, да чакам с интерес да се покаже, за да видя крайния продут. Не това е причината да харесам филма. Койна е страхотно попадение за ролята на Надежда – изражението на лицето ѝ винаги ми се е струвало някак меланхолично, тъжно (дори когато е весела). Може би възрастта на Георги Вачев ми беше малък проблем в началото – вероятно си представях неговия персонаж малко по-възрастен или проблемът идва оттам, че го познавам и знам възрастта му. Това не намали или попречи на удоволствието ми, никак дори, просто в началото ми беше странно, затова го споменавам.

Интересно решение, което ми хареса, е филмът да е низ от изпуснати думи – набляга се основно на паузите между тях и не(из)казаните неща – получило се е по-ефектно, и по-логично, някак. Наблегнато е, и си личи, на операторското майсторство (Момчил Александров и Георги Маринов), на действието и музиката (SOUNDESIGN).

Изгледайте го, филмът е кратък (25 мин!), малък, леко тъжен, но в същото време интересен и провокиращ. Определено е сигнал, че има надежда („Здравей, казвам се Надежда!“) за българското кино. Ето отново препратките, от които можете да си свалите и изгледате филма: стандартна версия или HDTV.

Подсказка: Докторът работи в Етнографския музей, а на финала действието се развива под него, в основата на Хисар капия. 🙂


Истанбулска история

Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории.

Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу.

Истанбулска история
(фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com)

Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а заглавието е единственото (е, и малко видео и снимки), които свързват историята с Истанбул. Не, няма го манталитетът, няма го поведението, няма нищо ориенталско – гледате актьори, които може да са и от Виетнам, Суринам, Конго, Австралия, Норвегия…

Та спектакълът разказва, по доста интересен и неочакван начин, за тайната връзка на известен сценарист (Симеон Алексиев) и доста по-младата продавачка в бутик (Елена Кабасакалова), като проследява (по особено интересен и привлекателен за зрителя начин) цялата им връзка – от запознанството, през флирта, копнежа, зараждането на любовта, през първия секс, та се стигне до… не, не до хепи енд-а, до него има време, до раздялата. А през цялото това време, на сцената се случват неща, които липсват в пиесата – например ангелите-хранители (или второто аз?) на двамата влюбени (Георги Вачев и Мария Станчева в прекрасни роли), които им дават съвети и им слагат думи в устата (често по особено комичен и двусмислен начин, много хитро решение).

[pull]“…такъв човек ми напомня на парашутист, който се е запънал на вратата на самолета и го е страх да скочи. По традиция, пускачът трябва да го насърчи… с крак… южно от бъбреците.“[/pull]Появява се и баналната съпругата (Русалина Чапликова) с нейните непрекъснати щения за кори за баница, яйца, сирене и ранно прибиране… при положение, че наоколо витае любов (е, и не само…).

По едно време действието се прекъсва от монолога на Румена Георгиева, в ролята на домакинята, гледаща сериали, говореща и копнееща за любов като на кино. Mакар и изваден от основната сюжетна линия, той е по особен начин свързан с действието и няма как да не предизвика бурен смях (както ще го направи и самият вид на Румена), а публиката до края на представлението ще повтаря на ум репликите, за да не ги забрави. За по-голямо удобство, можете да намерите 2 извадки в страни от статията.

[pull]“Любовта е като аероплан, в който има двама парашутисти, но само един парашут. Почне ли да пада самолетът, грабвай пръв парашута. Светне ли лампичката, скачай веднага!“[/pull]

На по-късен действието отново се прекъсва и ставаме свидетели на друг монолог, на друга домакиня (но отново Румена Георгиева), която гледа сериали. Тя прави бърз анализ (между два сериала, сещате се, времето е малко) на периодите, през които преминава една връзка. Тъй като монологът й е много хубав (а със сигурност ако гледате спектакъла, ще ви направи впечатление), можете да го прочетете целия ето тук.

Миксът от много и добра актьорска игра, многото хитри режисьорски хрумки, пеенето на живо, играта със светлината, добрият текст, получил след след режисьорската намеса (нали споменах вече, че пиесата е безкраен речетатив между двамата влюбени), вплитането на кадри на Симо и Ели от Истанбул, направиха двата часа да преминат неусетно, с много смях и положителни емоции.

„Истанбулска история“ е лек и приятен, комуникативен спектакъл, предназначен за всички онези, които влизат в театъра, за да получат солидна доза забавление, каращ те, между порциите смях, да се замислиш за това как и колко обичаш, достатъчно ясно и категорично ли демонстрираш истинските си чувства, които те връхлитат, какво ти струва това и какво причинява на партньора.

Ще завърша с няколко режисьорски размишления по темата: „романтиката мутира в нещо съвсем друго, нещо което много прилича на любов, но не е; семейството като социална група върви към сгромолясване през този век, сексът става ужасно скучно занимание и все по-често има само една функция – комуникативна!“

И когато изгледате спектакъла, подарете на любимия си матрьошка. Може пък вътре, в последната и най-малка кукличка, да се е скрила ЦЯЛАТА ВИ любов.

Забавачка за мъже

В театъра се работи по новото заглавие „Мъжка забавачка.“ от Кристоф Магнусон, авторски спектакъл на Емил Бонев.

Не, не си и помисляйте да ми задавате въпроса как е от някой автор и авторски спектакъл на друг – отговор на този въпрос не се дава.

Премиерата е на 5 април, а в ролите са Асен Блатечки, Петър Тосков, Алексей Кожухаров и Ивайло Христов.

Това, в дясно на вашите екрани, е плакатът. Или поне част от него. Идеята беше да бъде филмов плакат, максимално доближаващ се като концепция на холивудска продукция. Но това е дълга и тъжна история, която няма да разказвам (сега). В крайна сметка това ще виждате разлепено по улиците. Изчистени са шапката и малко друга ненужна за блога ми информация, за да е по-прегледно. Изпълнението на плаката е на Тинко от pswa.biz, който брадяса докато с неохота изопачаваше и връщаше перфектния филмов плакат към театрален.

Фотограф е Георги Вачев (, че кой друг!?)