Дон Жуан или Любовта към геометрията

Забележка: Текстът, който следва, е написан от Виолета Тончева, PR на Драматичен театър „Стоян РадевБъчваров“ – Варна. Написан е по мое подстрекание, защото бях любопитен как е минала премиерата. Публикувам го и тук, защото освен „наше лошо нема“, прозира и личното мнение, удовлетворението, харесването и възхитата дори на мащабната продукция, с която за пореден път, вече като по традиция, Варненският театър изненадва публиката си. снимките са на Симеон Лютаков. Пълната галерия със снимки на постановката можете да разгледате във Facebook. Има и репортаж за спектакъла в „Денят започва с култура“ по БНТ. „Дон Жуан или Любовта към геометрията“ тръгна снощи (11 април – бел. Димитър Цонев) по своя път към зрителите! Страхотна беше премиерата! От тези, на които усещаш какво означава наистина голямото изкуство! Два часа, в които и сцената, и залата живяха в един ритъм и 100% процента отдаденост на това, което се случва. За мен огромното достойнство на постановката е в сливането между текст и сценично движение в една обща театрална партитура. Текстът, който както обича да казва Жоро Михалков, е безжалостно интелигентен, носи първото удоволствие. Цитатите от Молиер, Дали,…

Повече…

Очаквайки Годо

Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. ‎“Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“ Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма…

Повече…