Дон Жуан или Любовта към геометрията

Забележка: Текстът, който следва, е написан от Виолета Тончева, PR на Драматичен театър „Стоян РадевБъчваров“ – Варна. Написан е по мое подстрекание, защото бях любопитен как е минала премиерата. Публикувам го и тук, защото освен „наше лошо нема“, прозира и личното мнение, удовлетворението, харесването и възхитата дори на мащабната продукция, с която за пореден път, вече като по традиция, Варненският театър изненадва публиката си.

снимките са на Симеон Лютаков. Пълната галерия със снимки на постановката можете да разгледате във Facebook. Има и репортаж за спектакъла в „Денят започва с култура“ по БНТ.

Плакат на Дон Жуан или Любовта към геометрията

„Дон Жуан или Любовта към геометрията“ тръгна снощи (11 април – бел. Димитър Цонев) по своя път към зрителите! Страхотна беше премиерата! От тези, на които усещаш какво означава наистина голямото изкуство! Два часа, в които и сцената, и залата живяха в един ритъм и 100% процента отдаденост на това, което се случва. За мен огромното достойнство на постановката е в сливането между текст и сценично движение в една обща театрална партитура. Текстът, който както обича да казва Жоро Михалков, е безжалостно интелигентен, носи първото удоволствие. Цитатите от Молиер, Дали, Пирандело и Юлгар, които Жоро вплита, внасят още интерпретации към сюжета с привкус на философия и еротика.

Следващото удоволствие идва с жестовете, движението, танца, фехтовката и всичко онова, което дава живот и плътност на един спектакъл. При това хореографията не се натрапва, а действително влиза в драматургията и я доразказва. Прави го по същия интелигентен начин, какъвто предполага интелектуалният заряд на пиесата. Ива Караманчева е постигнала нещо наистина изключително. Така го усещат впрочем и актьорите – актьорите от театъра и младите хора от театралните школи, които са третото, но не като класация, постижение на „Дон Жуан или Любовта към геометрията“. Жоро и Ива работят с тях от ноември – получи се нещо като факултет на НАТФИЗ. Младостта на „Дон Жуан…“ е толкова истинска.

Музиката – за музиката трябва да се напише отделна дитирамба.
Веси Михалкова, Мариела Станчева, всички, които участват (и режисьорът дори), са много убедителни. В пеенето, и в актьорството.

Мариела Станчева, Гери Плетньова, Дани Викторова и пак Веси Михалкова така са изработили героините си, че е малко да кажеш колко са добри. Мариела, която влезе преди няколко месеца в театъра, виждаме като една изумителна Доня Анна. Стоян Радев като Отец Диего е направо виртуозен – в мащаба и в детайлите.

сцена от Дон Жуан

Суперлативите са за Влади Виолинов. Няма как да не се възхитиш на начина, по който внушава толкова различни подтекстове. И нито веднъж не излезе извън зададения стил, нито веднъж не се отклони от интелектуалното послание и дори нито веднъж не сбърка в сложните сценични еквилибристики, които има да изпълнява. Перфектен! Ако съществува баланс между интелектуална и физическа кондиция, то в момента Влади го притежава.

Мисля, че със своя „Дон Жуан или Любовта към геометрията“ Жоро Михалков преобърна, промени, извиси театъра, актьорите, публиката. Случи се това, заради което изкуството съществува. Случи се катарзисът.

В блестящата постановка на Жоро Михалков!

Очаквайки Годо

Очаквайки Годо

Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. ‎“Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“

Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма смисъл и цел.

Резултатът е синтетичен спектакъл с много игра, музика на живо, танци и прекрасни изпълнения на Петър Тосков (Владимир), Алексей Кожухаров (Естрагон), Николай Станчев (Поцо), Ивана Папазова (Лъки) и Ива Караманчева (Момчето). Последните две всъщност играят мъжки роли, независимо, че са облечени в рокли.

Спектакъл, който или ще ви извади от салона още преди да разберете кой е Годо и кога ще дойде, защо го чакат всички (основно заради непознаване на Бекет), или ще аплодирате бурно на финала.

Очаквайки Годо

Снимки: © Георги Вачев www.georgivachev.com

Във „Възраждане“ през следващия сезон

Ето какви са намеренията на театър „Възраждане“ за попълнения в репертоара им за следващия театрален сезон (2009/2101 г.)

  • На 19-20 септември ще е премиерата на авторския спектакъл на Цветелина Стоянова – ЦВЪ „Оранжерията“.
  • Премиерата на „Любовни писма“ от А. Р. Гърни, реж. Георги Михалков е на 24.10, а пресконференцията и закритото представление – ден преди това. Сценография и костюми – Петър Митев, композитор – Иван Драголов, а в ролите ще влязат актьорите Виолета Донева и Красимир Ранков
  • През ноември Красимир Спасов ще постави „Терез Ракен“ от Емил Зола, драматизация на Анна Петрова.
  • През май 2010 г. се очаква премиерата на „Три сестри“ от А. П. Чехов. Режисьор ще е отново Георги Михалков.
  • Очаква се през този сезон на сцената на театъра да поставя и Йосиф Сърчаджиев.

Update 03 юли: Красимир Спасов все пак ще поставя на сцената на „Възраждане“, но все още се водят с преговори на театъра какво точно.