Експеримент с Like-a. След края?

Like is killing communication

Когато в началото на декември споделих за намерението ми да се откажа от използването на бутона Like за поне един месец (или поне да направя опит), начинанието ми беше прието сякаш с насмешка. Въпреки това не се отказах да пробвам да удържа на изкушението и да направя опит за детоксикация. Месецът отмина и ето че сега, 30 дни по-късно, не страдам от някаква форма на абстиненция и не откривам липса в онлайн социалното ми общуване или поведение. Дори напротив.

Още преди да си наложа ограничението, в изключително малко от случаите ползвах бутона за да споделя нещо с приятели или последователи. Това важи основно за съдържания, открити извън Facebook, но които съм сметнал, че биха били важни или интересни за хората в социалните ми кръгове (добре де, списъци) във Facebook. Може да съм олдскуул, но предпочитам да копирам адреса, да махна от него (когато има) някакви ненужни допълнения, след което да го споделя с коментара си в мрежата. Въпреки че ми допада идеята зад Ticker-а, реакциите ми не са с цел често появяване там и така да привличам вниманието на приятелите ми върху действията и споделянията ми. Още повече, че в новия дизайн на Facebook този инструмент за следене в реално време на случващото се не е толкова натрапчив и не работи по този начин.

Използването на бутона Like във Facebook ме ограничаваше по някакъв начин в писането на коментари. Натискането му беше достатъчната лепта, но това не изразяваше емоцията, която е провокирала натискането. В някои случаи, когато откриех някое съдържание, което исках да споделя на свой ред, натисках Like, за да покажа на автора, че ми е харесало и затова го споделям. В някои случаи обаче споделях неща, които не харесвам и не одобрявам. Затова спрях да го правя. Харесването. Днес пиша още повече коментари (не само във Facebook) и споделям адекватно моите впечатления и мисли. В социалния уеб няма място за автоматизирани реакции. В повечето случаи коментарите, които оставях, довеждаха до започването на разговори (друг път самите те бяха обект на лайк-а). Затова и написах на ръка лично съобщение с пожелание за Новата година на всеки от моите приятели във Facebook. Така на стари и забравени приятелства беше изтупана прахта и поговорихме за първи път от много време. Други пък намериха тази ми практика за обидна. Но това е друга тема.

В първите дни след началото на „диетата“ беше сложно и на няколко пъти се налагаше да натискам повторно, за да премахна харесването си. Спирането с практиката ми освободи време за ценни неща – преди просто харесвах на пръв поглед интересни неща, без някаква реална причина – просто като генератор на активност. Не ми харесваше, сега обръщам повече внимание на всяко споделяне и обмислям дали то заслужава някаква реакция. В повечето случаи получава подминаване – защото много от съдържанията не са споделени, за да провокират някаква реакция. Като се замисля, аз също споделям такива неща, нещо като отметка към съдържание или файлове, напомняне към себе си, в някакъв по-подходящ момент да се върна към него.

Експериментът ми приключи, но мисля да не се връщам към старите си навици – вероятно ще се случва тук-таме да харесам нещичко, но ще е по-скоро изключение, отколкото както досега – правило. Действието не бива да изпреварва мисълта, а натискането на бутона е демонстрация точно на това. В съчетание с нежелание за размисъл и формулиране на адекватна реакция, ако е нужно.

Имам опасението, че експериментът ми и резултатът от него ще остане неразбран – изглежда странно, макар и да звучи логично. Мнозина вероятно няма да (си) признаят, че са се подвели по мейнстрийма, приемайки за нормално нещо безсмислено. Живеем във време на непрекъснати, бързи и резки промени и е важно да се поставят на изпитание старите неща, които присъстват и днес. Именно затова предприех кръстоносен поход срещу един нищо и никакъв бутон. Не защото няма други по-важни неща в мрежата. Отделно, че ми е интересно да наблюдавам кой и кога и в кои случаи използва харесването за моите съдържания. Нищо, че аз вече не го правя.

Замислям се за стойността, за възвращаемостта, която получаваме от такива на пръв поглед дребни неща, защото те определят една по-мащабна картина на онлайн потребителския профил и поведението ни. Аз използвам уеб за да откривам нови и интересни неща, да откривам нови възможности и да правя изборите, които ми се предлагат в него. Да изследвам казуси и да експериментирам с тях, за общусване и за откриване и комуникация с експертите в областите, които ме интересуват… Затова се замислям как прекарвам времето си онлайн (връщност това разделение на он и офлайн не съществува, тъй като сме непрекъснато свързани с мрежата), как аз се възползвам от това и каква стойност донасям аз за другите и какво си заслужава да бъде изпробвано в заобикалящия ме дигитален свят, по какъв начин свързаността ни може да бъде оптимизирана по начин, който да носи полза за всички. А „харесването“ със сигурност не носи след себе си такава полза.

Месец без Like-a

Like button

Това е социален експеримент. Социален, защото се случва в онези сайтове, които наричаме „социални“. И въпреки че касае само мен, всъщност засяга доста хора – онези, които публикуват и споделят съдържания в тях.

През целия месец декември ще се опитвам да НЕ използвам бутона „Харесва ми“ (независимо от името му в различните сайтове). На пръв поглед изглежда просто начинание, но от 2009 година насам този бутон дълбоко се е вкоренил в поведенческия ни модел и употребата му в голяма част от случаите е дори несъзнателна.

Намерението си го споделих първо във Facebook и… то вече срещна няколко харесвания 👿

Бутонът Like

Бутонът „Харесва ми“ беше интегриран в платформата на Facebook през февруари 2009. Тази на пръв поглед малка добавка бързо се разпростря и завладя целия уеб. Освен това, тя зае централна роля в онлайн социалното ни общуване и поведение. Днес Facebook отчитат над 3 милиарда натискания на бутона. Дневно! За щяло и не щяло.

Защо такъв „бойкот“?

Може да изглежда като бойкот, но всъщност е преобмисляне на поведението. Социалните медии (и в частност – сайтовете за социални мрежи) са мястото, в което потребителите общуват. Водят диалог. И до преди появата на този бутон, потребителите онлайн сякаш повече общуваха и споделяха мнения и впечатления. Имам предвид буквално, вербално. Но социалните медии отдавна не са нещо ново, отдавна изгубиха лъскавината си и са част от начина ни на живот. Днес, след цялото си време, в което са около нас и непрекъснатата им еволюция, на пръв поглед инструментите трябва да правят общуването по-лесно, по-бързо и свободно, но на практика резултатите показват нещо друго – общуваме по-малко.

Проблемът?

Съществуват различни начини за изразяване на признание или емоция към споделените онлайн съдържания – оставяне на коментар под съдържанието, създаване на нова публикация в блога като отговор или като друг вид реакция, споделяне с приятели, а дори и подминаването на материала без реакция също беше израз на емоционален отговор. Тези възможности реално съществуват и днес, но използването им е крайно намалено, заместено от използването на един-единствен бутон, който на всичкото отгоре не донася никаква стойност, в т.ч. и емоционална.

Защото бутонът „Харесва ми“ още откакто е въведен в експлоатация има неясно предназначение. Ако някой се замисли в кои случаи го използва или пък зададе въпроса на приятели, ще получи множество различни и разнопосочни отговори. Пример? В най-добрия случай ще преобладават отговори „зависи“. А това е повече от сигурен признак, че нещо не е наред и че иначе привидно простият компонент, който трябва да услеснява общуването, всъщност води до объркване и го затруднява. Така е с всички неща, които съдържат в себе си различни смисли и използването им не е ясно установено.

Защото зад простия бутон се крият различни емоционални реакции – от „ето ме, тук съм“, „добре, прочетох“, „благодаря“ (или „благодаря, че сподели“), „споделеното ми харесва“ или „написаното е тотална глупост“ (в зависимост от случаите), „поздравления“, „оправяй се“… със сигурност има и още, това са първите, които ми хрумнаха, колко да посоча някои. Нужен е пример? Ето: няма как да не сте се сблъсквали със споделяне за смъртта на някого, което е споходено от няколко харесвания. Какво значат те – че някой харесва, че човекът е починал? Че е благодарен за споделянето, защото е научил за неприятната новина? Че тъжи за загубата?… няма как да знаем, което обезмисля проявата на мързел и натисканетона бутона, вместо друг вид реакция.

Точно така, бутонът „Харесва ми“ и неговото използване е израз на хроничен мързел и неговото използване не довежда до еднозначно тълкуване от получателя. А нали социалните медии са мястото за диалог, ясен и открит? В опитите си да се справяме с информационния поток, се роботизираме, лишаваме се от емоция и възможност за общуване.

Не е ли време да върнем обратно нещата на местата им? Да придадем отново смисъл на „социални“ в словосъчетанието „социални медии“?

да впрегнеш каруцата пред коня

За допълнителното объркване допринасят и маркетолозите, които се опитват да извличат дивиденти за бизнеса си от средата. Много от тях често приемат бутона за маркетинговия трик, наречен „Opt In“. Погрешно е схващането, че натискането на бутон превръща някого в част от общност, още по-малко пък този акт е потвърждение за участие в маркетинговите акции. Този бутон дори не може да се приема за ангажираност, въпреки че мнозина усилено се опитват да му придадат и тази стойност. Отделен въпрос е, че броят харесвания далеч не показва действителния размер на една общност, въпреки че често се случва това да се посочва от някои като измерител. Затова и тези маркетолози мотивират последователите си да харесват споделянита им не като израз на признателност или ангажираност към споделянията, а като количествен измерител. Разликата между харесването и останалите форми за реакция е в мимолетната стойност, която добавя този бутон. Стойност, която всеки път трябва да бъде заслужена отново и отново.

Не искам да отричам ползите от харесванията за различни конкурси, кампании, за рекламни трикове, където подобни реакции са приемливи, въпреки цялата им неустойчивост. Защото харесванията, както написах и по-рано, не са показател за органична ангажираност; те са просто числа, не ангажираност и двете не се припокриват. Facebook предоставя огромна възможност за проектиране и управляване на потребителското преживяване и е нелепо заради неумението на маркетолози, пълното преживяване да бъде окастряно.

Защо през декември?

Идеята ми не е спонтанна. Разсъждавам от известно време върху нея и въздействието, което оказва един нищо и никакъв бутон. Избрах декември, защото е месец с много празници и споделянията, макар и много от тях да са еднотипни или сходни, ще учестят. Пожелания, честитки… Отделно, че през декември, заради семейните празници в края, се активизира приканянето към милосърдие, благотворителност и пр. добродетели, които иначе сякаш закърняват през останалото време на годината.

Декември месец ще е пълен с изкушения и по-лесно ще мога да проверя зависимостта си към безполезното.

Като заключение

Намирам бутонът за внасящ объркване. Затова ще правя опити да намаля използването му и да го заменя с по-адекватн реакции. Споделянията се правят, за да предизвикват обсъждания, коментари, споделяния. Не харесвания. Кампаниите за благотворителност са за набиране на средства. Милиони харесвания не лекуват и не помагат на хора в нужда.

Предполагам ще е трудно, възможно е да се случи някое натискане да ми се изплъзне от контрола. И ще се радвам да ми бъде посочвана грешката, за да мога да я коригирам. Вече веднъж се случи да премахна харесването си. Така започна интересен диалог. Това е целта.

А в началото на януари догодина, когато всичко приключи, ще споделя как е преминало всичко.

Войната на бутоните

Facebook Like vs Google +1

Доколкото такава война наистина може да се каже че съществува, тя е основно между бутоните „Google+1“ и „Facebook Like“ (Харесва ми). Евентуално към тях може да се причисли някой от бутоните за ретуитване (но не и бутонът за следване, защото неговата функция е друга).

Има ли наистина война?

Ако се търси сензация, бройка посещения, читатели и пр. – да, това със сигурност е интересно четиво и могат да се пренесат от 10 кладенеца вода, за да се защити подобно твърдение. И насила да се докарат нещата до война. Ако се погледне на въпроса по-общо, няма как да не се признае, че наистина съществува някаква конкуренция1 между двете фирми – борба за потребителско внимание – кой бутон да бъде натиснат и кой предизвиква по-голямо внимание. Дотам.

Кой е по-подходящият бутон

Двата бутона (+1, и Like) изпълняват на пръв поглед, едно и също – препоръчване на съдържание. На заден план нещата стоят малко по-инак. Двата бутона оперират на съвсем различни нива и засягат по съвсем различен начин потребителите и техните онлайн преживявания.

Бутонът Like оказва влияние на т.нар. News feed (потокът с новини във Facebook), където се показва кой потребител какво е харесал в мрежата или в сайта и отразява тази активност на потребителската стена, респ. привличайки вниманието на всички негови приятели от Facebook. Харесаното съдържание има временен ефект – съдържанието има ограничено време да привлече вниманието на други потребители и да генерира допълнителен шум – след известно време харесването се скрива, избутано от нови споделени неща или харесвания.

Бутонът +1 не предизвиква никакъв шум, споделяне на други места и пр. Google само тихо отбелязва препоръчването в раздела +1 на профила на потребителя. Резултатите от него, обаче, се показват в страниците с търсения в Google. Всеки път, когато някой от социалните кръгове на потребителя (тук вече не става въпрос само за приятели, но за по-широк кръг хора – приятели, колеги, партньори, съученици… най-общо наречени контакти) потърси информация в Google и попадне на съдържание, отбелязано с +1, той ще вижда кой му препоръчва това съдържание, за да прецени доколко мнението на този потребител (по темата) заслужава доверие. Засега все още не е ясно дали и как +1 засяга подредбата на резултатите от търсенето, но не е изключено ако все още не оказва влияние, в бъдеще социалният фактор да бъде взет под внимание.

Така двата бутона засягат съдържанието по различни начини и за война трудно може да се говори.

Бутонът „Харесва ми“ съществува от повече време и е по-разпространен във външни сайтове. Google+1 е едва на няколко месеца, но намира добро приемане. Двата бутона често са разположение един до друг и е въпрос на потребителско предпочитание кой от двата (или, по-рядко, и двата) да натисне.

Обобщено

Бутонът Like има временен ефект, той привлича внимание скоро след харесването. Бутонът +1 оказва влияние на резултатите от търсенията (в бъдеще). Въпрос на предпочитание на собственика на съдържанието е използването на кой бутон да промотира и кое е по-важно за него – моментния шум или по-дългосрочното откриване на информацията.

Лично аз предпочитам +1, Facebook е твърде пренаселен и шумен, а трябва съдържанието да е наистина много качествено и унилално, че бързо да предизвика шум, преди да изчезне. При някои случаи, обаче, като клипове на песни, например, предпочитам Like – така те се публикуват на стената ми и показват музикалните ми предпочитания (към момента).

Вие кой бутон предпочитате и натискате? Има ли случаи, когато натискате единия или другия? Споделете опита си.