Номинации за ИКАР 2017

По-долу са основните категории номинирани за наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България. Към някои от категориите са моите предпочитания и евентуално – кратък коментар.

Водеща мъжка роля

  1. Васил Дуев за Хенри Чинаски в моноспектакъла „Всичко на масата“ по Чарлз Буковски, реж. Ана Батева, Общински театър „Любомир Кабакчиев“ – Казанлък
  2. Иван Радоев за Тартюф в „Тартюф” от Жан-Батист Молиер, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  3. Филип Аврамов за Чики и Валери Йорданов за Нино в „Ничия земя” по филмовия сценарий на Данис Танович, сценична адаптация и реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“

нямам фаворит в тази категория

Водеща женска роля

  1. Албена Чобанова за Малама във „Вампир“ от Антон Страшимиров, реж. Маргарита Мачева, Драматичен театър „Никола Й. Вапцаров“ – Благоевград
  2. Ивана Папазова за Васа Железнова в „Майка“ от Максим Горки, сценична версия и постановка Маргарита Мачева, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  3. Стефка Янорова за Мелинда Мец в „Една нощ с теб“ от Майкъл Уелър, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“

Ивана Папазова прави поредна изключителна роля с образа на Васа!

Поддържаща мъжка роля

  1. Благой Бойчев за Юрген Тесман, Васил Читанов за Съдия Брак и Ивайло Драгиев за Айлерт Льовборг в „Хеда Габлер” от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
  2. Ивайло Христов за Лебедев в „Иванов” от Антон П. Чехов, реж. Стефан Мавродиев, Младежки театър „Николай Бинев“
  3. Йордан Ръсин за Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, реж. Григор Антонов, Театър „Възраждане“

Поддържаща женска роля

  1. Ана Вълчанова за Елизабет Гаро-Ларше в „Името” от Матийо Делапорт и Александър дьо Ла Пателиер, реж. Здравко Митков, Сатиричен театър „Алеко Константинов“
  2. Гергана Плетньова за Дорина в „Тартюф” от Жан-Батист Молиер, реж. Красимир Спасов, Театър „Българска армия“
  3. Елена Кабасакалова за Липа в „Майка“ от Максим Горки, сценична версия и постановка Маргарита Мачева, Драматичен театър „Николай О. Масалитнов“ – Пловдив

Елена Кабасакалова е различна, запомняща се в тази малка, но изключителна роля.

Дебют

  1. Александра Петрова за режисурата на „Хамелин” от Хуан Майорга, Сатиричен театър „Алеко Константинов“
  2. Анна Данкова за режисурата на „Голем“ – идея Анна Данкова с драматургичнотo съдействие ghostdog, ДНК, Национален дворец на културата и Култура аними
  3. Дамян Тенев за режисурата на „Оркестър „Титаник”, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
  4. Маргарита Мачева за режисурата на „Майка” от Максим Горки, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  5. Мартин Христов за Хайме и Хосемари в „Хамелин” от Хуан Майорга, реж. Александра Петрова, Сатиричен театър „Алеко Константинов“

Имаше няколко решения, които не са точно по моя вкус, в т.ч. използването на мултимедия в „Майка“. Нямам изразен фаворит.

Режисура

  1. Боян Иванов за „Жулиета” от Андраш Вишки, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе
  2. Крис Шарков за „Хеда Габлер” от Хенрик Ибсен, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково
  3. Николай Поляков за „Анна Каренина” от Лев Н. Толстой, Театър „София“

Не зная кой трябва да спечели, но знам, че това не трябва да е Николай Поляков. Неговата Анна Каренина беше плоска, бездушна и лишена от емоции. Тегаво действие, което едва дочакахме да свърши.

Майсторско техническо осъществяване

  1. „Бел Ами“ от Юрий Дачев по Ги дьо Мопасан, реж. Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“
  2. „Жулиета“ от Андраш Вишки, реж. Боян Иванов, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе
  3. „Цимбелин“ от Уилям Шекспир, реж. Лилия Абаджиева, Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен

„Бел Ами“ ме остави без дъх, но и „Цимбелин“ не е за подценяване.

Сценография

  1. Васил Абаджиев за „Цимбелин” от Уилям Шекспир, реж. Лилия Абаджиева, Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен
  2. Марина Райчинова за „Анна Каренина” от Лев Н. Толстой, реж. Николай Поляков, Театър „София“
  3. Свила Величкова за „Малката морска сирена“ от Катрин Ан по приказката „Малката русалка“ от Ханс К. Андерсен, реж. Василена Радева, Театър „София“

Авторска музика

  1. Антони Дончев, Милчо Левиев и Румен Тосков за „Тъгопоглъщач” по текстове и рисунки на Дафина Георгиева-Роня, реж. Катя Петрова, Театър 199 „Валентин Стойчев“
  2. Христо Йоцов за „Анна Каренина“ от Лев Н. Толстой, реж. Николай Поляков и „Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен, адаптация и реж. Катя Петрова, Театър „София“
  3. Христо Намлиев за „Едноокият цар” от Марк Креует, реж. Петър Денчев, Театрално-музикален продуцентски център, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна

Други награди Икар

  • Награда „Икар“ За цялостен принос към преподавателската дейност – проф. Цветана Манева
  • Награда „Икар“ за чест и достойнство – Гинка Станчева
  • Награда „Икар“ за изключителен творчески принос към българския театър – Руси Чанев

Антихрист

Преди всичко – едно уточнение: Аз съм крайно нерелигиозен и невярващ. Отказвам да приема съществуването на Господ и по същата тази причина отричам и отхвърлям Дявола. Боравя с тези понятия единствено и само като художествени образи и категории. Въобще не ме интересуват религиозните пристрастия на хората и много слабо ме вълнуват фанатичните напъни на този и онзи. Има вероятност по-долу, поради неразбиране и непознаване, някои части от текста да съдържат неточности от канона – това ще са моите представи за него.

Антихрист в Пловдивския театър

„А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?“
–Емилиян Станев, из „Антихрист“

Антихрист

На 15 януари беше премиерното представление на „Антихрист“ по Емилиян Станев в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив. Постановката е дебют на Анастасия Събева, която въпреки крехките си 23 години, е успяла съвсем точно да разчете посланието, да го анализира, пречупи през призмата си и да го предаде на актьорите. А оттам – и на зрителите.

Само че зрителите, особено в този случай, трябва да са достатъчно подготвени от една страна какво ги очаква, а от друга – да са прочели романа. Ето го романът Антихрист (препратка за прочитане в Читанка, за да не се излагате!) Иначе нищо не става, губи се идеята, а на драгия зрител му е скучно и не разбира много-много какво се случва по сцената, посланието, идеята. Казвам го от опит, защото го видях на премиерата!

Иначе представлението е смазващо, много добро и въздействащо. Както казах и по-рано, режисьорката очевидно отлично си е свършила работата, а покрай нея – и целият постановъчен екип. Крайният резултат, след сериозна работа, е представление, което връща надеждата ми, че Пловдивският театър може да реализира и качествени, стойностни заглавия на голямата си сцена (образно казано, предвид че голямата сцена изгоря и това е тема, която по-добре да не зачеквам). Защото „Антихрист“ е театралното събитие на Пловдивския театър, а не както на някои им се искаше – „Възвишение“. Защото и аз, както и Еню-Теофил, видях Таворската светлина, но за него тя не е „благодат и райска светлина“, не укрепва вярата и охладнява душата му. Аз пък видях крехката надежда. Защото всеки се убеждава, рано или късно. Само Еню-Теофил никога не стига до убеждение, на което да повярва и затова се задоволява със сладостта на отрицанието.

„Антихрист“ ми даде точно онова, за което бях си купил билети и бях избрал да го гледам. Бързо след хаотичното и леко шумно начало, заради което репликите оставаха недочути и неразбрани, спектакълът ме погълна с философските размисли на Еню-Теофил и неговото непрекъснато търсене на целта и смисъла на живота, неговото страдание от мъчителните въпроси и невъзможността да намери нищо. Макар и седнал на балкона, осезаемо беше усещането за празнотата и неудовлетворението, които той изпитва, за трагедията на неговия живот. Отърсвам глава и се отдалечавам от текста, който познавам, защото съм чел неведнъж. И видях, че има нещо, което не ми беше съвсем ОК с разпределението – не мога да посоча какво, но нещо ми куцаше и някои роли сякаш не бяха попаднали при артисти, които биха ги изградили най-подобаващо (няма да споменавам конкретни имена, защото не ми се занимава с глупости!). Не знам, може да е режисьорско решение (въпреки че силно се съмнявам) второстепенни образи да са по-силни и ярки от главни. На моменти ми изглеждаше като рецитал, а вместо вътрешната борба на Еню-Теофил (и противопоставянето на божественото и земното – тема, която прозира още от имената, които той носи), получавах ударни дози излишна патетика, чинно издекламирана на един глас. Това от видеото не си личи.

В цялото действие някак неубедително ми се струваше как „антихристът“ ту погребва Христос, ту се противопоставя на Дявола, при това многократно. Само че аз съм чел романа, при това не веднъж, и използвах действието повече за припомняне, отколкото да ме просветлява. Аз и именно затова страшно много харесах „Антихрист“. Вероятно след стреса от премиерата тази патетика ще изчезне, страстите ще се успокоят и образът ще улегне. И ще се превърне в онова, което режисьорката е очаквала. Надявам се това да се случи. Защото „Антихрист“ е много важно представление, много ценен текст, който трябва да достигне до възможно повече хора. Да ги докосне, да ги развълнува.

Дори днес „Антихрист“ звучи актуално в свят на безверие и отрицание. Защото мнозина, подобно на Еню, изгубват своята вяра и се отказват от християнския смисъл на живота и достигат до простия извод, че ако няма бъдещ живот, по-добре е да извлече колкото може повече удоволствия от земния. Всяка минута, всяко наслаждение трябва да се улови. И така целта на живота се превръща в консумиране на самия живот. И в това се състои трагедията на нашия бит.

И „Антихрист“ показва точно това, при това по много точен и премерен начин. Затова го и препоръчвам!

Mеждувременно пък ми направи впечатление, че пловдивска журналистка, която пише за театър, не прави разлика между пиеса, постановка и представление. Същевременно пък Пенка Калинкова въздиша по миналото и поставеновката отпреди 36 години на същата сцена, вместо да описва сегашната.

Антихрист

Можете да видите още много снимки от представлението. Фотограф е Николай Бекярски, използваните в публикацията снимки също са негови.

„Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш – дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живее без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чедо, доде не се докоснеш до Таворската светлина.“
– Евтимий към Теофил, „Антихрист“ от Емилиян Станев

Куклен дом (Нора)

Не съм гледал „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен (текст на пиесата), постановка на Явор ГърдевКрис Шарков в Пловдивския театър. Не успях в началото, а след това все изникваше по нещо, което ме спираше да отида да го гледам. През това време чувах много мнения, все противоположни – от крайното харесване до безкрайното оплюване. А сега, когато имах някаква нагласа все пак да отида да го гледам, изведнъж се появиха нови две противоречащи си мнения от две дами, чието мнение ценя. Те пожелаха да останат анонимни, но независимо една от друга (вероятно дори не се познават), написаха за мен мнението и впечатленията си около спектакъла. Което прави решението ми дали да гледам или да не гледам още по-сложно.

Пловдивският театър усилено налага усещането, че спектакълът трябва да бъде гледан, защото е с 3 номинации за Икар. Това означава ли, че другите представления, които не са номинирани, не трябва да бъдат гледани?! Наградата Икар няма стойност. Никаква. Театър трябва да се гледа заради удоволствието от преживяването, не заради измислени поощрения и награди (в случая дори още неспечелени), заради посредствени актьори, придобили популярност извън театъра и поканени да участват не заради актьорските си умения и способности, а като магнит за публика. Пловдивският театър има още много да работи за креативността и маркетирането на продукта си, но преди това трябва да започне да има глас, а не да се спотайва зад сергийката за цветя.

Отплеснах се. Ето какво споделиха двете дами, да ги наречем условно Алфа и Омега 🙂 . И за да е още по-интересно, коментарите към публикацията са включени – можете да споделите вашето мнение и впечатления за спектакъла.

Да и Не за „Куклен Дом“

АЛФА (Позиция НЕ!)

Зимата в Пловдив е дълга и може да стане повече от досадно скучна. Един от начините да я правите по-разнообразна е да ходите на театър. Има какво да се гледа в Пловдив. Е, изборът не е голям, не е и за всеки ден – изисква добро планиране, но току виж сте намерили билети за желаната постановка.

Така и аз се зарадвах, че успях да взема билети за „Куклен дом“ – номинациите ѝ, както и отделни критики ме направиха любопитна.

Не бих и посмяла да коментирам ако бях останала просто разочарована. Щях да съм много щастлива ако бях излязла от залата просто на мнение, че това не е моята постановка, не е моят автор или нещо такова. Но аз не съм разочарована, а обидена. От общо петимата актьори, които участват има двама, които са се справили отлично със задачата си – да пресъздадат достоверно героите си. Това са Елена Кабасакалова в ролята на Кристина (госпожа Линде) и Ивайло Христов в ролята на Крогстад. И ако Ивайло Христов ми е познат отдавна и не съм се и съмнявала за него, то Елена Кабасакалова ми беше непозната и останах очарована.

За съжаление останалите трима са невероятно разочарование. Може би най-голямото такова е проф. Атанасов. Познавам негови ученици, между тях е и Ивайло Христов (Крогстад). Някои от тях са го подминали, което говори добре за неговите качества като преподавател. Но според мен той просто не трябва да играе на сцена.

Съвсем същото се отнася и за Веселина Конакчийска и Любен Кънев. Веселина Конакчийска е невероятно лош избор за тази роля и тази пиеса. Меко казано. Може би тук вече ще прекрача всякакви граници на приличието, но смятам, че с целулит не може да се компенсира липсващ актьорски талант. Знам, че решението как точно ще бъде изиграна Нора не е било еднолично взето от г-ца Конакчийска, така че нека критиката ми не се възприема като такава, насочена единствено и само срещу нея.

Сюжетът на Куклен дом е познат, ако не – моля потърсете го, прочетете го. Хенрик Ибсен, който е възмутил и разбудил съвремениците си с тази пиеса, със сигурност сега се обръща хиляди пъти в гроба докато се играе постановката в Пловдивския драматичен театър. Решението на режисьори и сценаристи за това колко инфантилно да пляска с ръце Нора, колко пъти да крещи изкуствено истерично, колко пъти да се съблече няма нищо общо с качеството на оригиналната пиеса. Единственото добро решение в случая е, че е оставен оригиналният текст на пиесата, който обаче не подхожда на рецитирането му в стил „кварталното читалище“. За мен като зрител беше много обидно да ме сметнат автоматично за толкова глупава, че да трябва многобройни пъти да ми се изтъкват качествата на главната героиня без да ме оставят сама, възоснова на текста и на евентуално добра актьорска игра сама да разбера кой е „добрият“ и кой „лошият“, кой е „глупавият“ и кой е „умният“. Всъщност въпреки лошата игра го разбрах много добре и наистина нямаше нужда от голата плът на г-ца Конакчийска, която първо че на нея самата ѝ личеше, че ѝ е неудобно да показва, второ – и ние в публиката се чувствахме неудобно.

Любен Кънев ми беше непознат до този момент. Потърсих и за него информация – оказа се, че е спечелил награда на Първия Международен фестивал на театралните академии в Пекин. Явно това е основата на огромното му самочувствие, което му личи дори когато играе роля. Съжалявам, но в тази му роля не видях в него нищо особено. Дори напротив.

Силно се надявам, че Веселина Конакчийска и Любен Кънев или ще имат възможност да наваксат, да пораснат, или ще имат възможност да работят с хора, които да допринесат за актьорското им израстване. Ако не – ще предпочета да ги избягвам в бъдеще.

ОМЕГА (Позиция ДА!)

Гледах „Куклен дом” на премиерата. Аз съм обикновен зрител и отидох без определени очаквания – въпреки че вече бях дочула това онова, за режисьора, представлението, актьорите (за познатата пиеса дума да не става). От тогава мина доста време и детайлите са избледнели, а аз така или иначе нямам компетенцията да говоря за тях, но две са нещата, които ми направиха впечатление и помня добре.

Реакциите на публиката – „очарователни”, от почервеняване, покашляне, до гледане в обувките и Веселина Конакчийска – бурна, разтреперана, дори смутена – в добрия смисъл на тази дума.

Заради първото – бих била крайно предпазлива при препоръчването на представлението. За публика, която не притежава умението да гледа театър (което не се придобива с гледането веднъж годишно на „представления – касички”) ще бъде трудно да се пребори с предразсъдъците. Защото изглежда е нормално голотата да те залива безпроблемно ежедневно по всякакви възможни начини, но е трудно да я възприемеш като изразно средство в театъра. Лесно е да проповядваш бохемство, непукизъм, разкрепостеност, но когато играят на метри от теб ти е трудно да вдигнеш поглед от пода.

Веселина или Нора в пиесата, игра по начин, който може да се получи така само веднъж. Когато си млад, когато нямаш зрелостта на многото роли зад гърба, когато започваш на „бял лист”. Имах чувството, че се е „вкопчила” в ролята, че едвам си поема дъх (на моменти може би наистина) и с всичкия летящ пух наоколо ми напомняше на птичка, летяща свободно из небесната шир. Шеметно изпълнение! Не знам дали Веселина ще спечели „Икар”. Дано, макар по-важно да е, че е спечелила от предизвикателството да играе като първа роля Нора на Ибсен.

Като обикновен зрител си имам и своя субективен минус и плюс за представлението. Минус, защото не съм голям привърженик на използването на мултимедия в театъра, това до известна степен ме отдалечава от него, а в „Куклен дом” си има в изобилие. Плюс – The Атанас Атанасов.

Помня, че след края на представлението се чувствах сякаш някой ми е зашлевил плесница и ме връхлетя усещането за не-свобода…

На всеки, който се чуди дали да го гледа или не, бих казала – отидете да го гледате, но без предразсъдъци. И дано накрая имате своя отговор на въпроса: „Нора жертва ли е или победител?”.

Истанбулска история

Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории.

Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу.

Истанбулска история
(фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com)

Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а заглавието е единственото (е, и малко видео и снимки), които свързват историята с Истанбул. Не, няма го манталитетът, няма го поведението, няма нищо ориенталско – гледате актьори, които може да са и от Виетнам, Суринам, Конго, Австралия, Норвегия…

Та спектакълът разказва, по доста интересен и неочакван начин, за тайната връзка на известен сценарист (Симеон Алексиев) и доста по-младата продавачка в бутик (Елена Кабасакалова), като проследява (по особено интересен и привлекателен за зрителя начин) цялата им връзка – от запознанството, през флирта, копнежа, зараждането на любовта, през първия секс, та се стигне до… не, не до хепи енд-а, до него има време, до раздялата. А през цялото това време, на сцената се случват неща, които липсват в пиесата – например ангелите-хранители (или второто аз?) на двамата влюбени (Георги Вачев и Мария Станчева в прекрасни роли), които им дават съвети и им слагат думи в устата (често по особено комичен и двусмислен начин, много хитро решение).

[pull]“…такъв човек ми напомня на парашутист, който се е запънал на вратата на самолета и го е страх да скочи. По традиция, пускачът трябва да го насърчи… с крак… южно от бъбреците.“[/pull]Появява се и баналната съпругата (Русалина Чапликова) с нейните непрекъснати щения за кори за баница, яйца, сирене и ранно прибиране… при положение, че наоколо витае любов (е, и не само…).

По едно време действието се прекъсва от монолога на Румена Георгиева, в ролята на домакинята, гледаща сериали, говореща и копнееща за любов като на кино. Mакар и изваден от основната сюжетна линия, той е по особен начин свързан с действието и няма как да не предизвика бурен смях (както ще го направи и самият вид на Румена), а публиката до края на представлението ще повтаря на ум репликите, за да не ги забрави. За по-голямо удобство, можете да намерите 2 извадки в страни от статията.

[pull]“Любовта е като аероплан, в който има двама парашутисти, но само един парашут. Почне ли да пада самолетът, грабвай пръв парашута. Светне ли лампичката, скачай веднага!“[/pull]

На по-късен действието отново се прекъсва и ставаме свидетели на друг монолог, на друга домакиня (но отново Румена Георгиева), която гледа сериали. Тя прави бърз анализ (между два сериала, сещате се, времето е малко) на периодите, през които преминава една връзка. Тъй като монологът й е много хубав (а със сигурност ако гледате спектакъла, ще ви направи впечатление), можете да го прочетете целия ето тук.

Миксът от много и добра актьорска игра, многото хитри режисьорски хрумки, пеенето на живо, играта със светлината, добрият текст, получил след след режисьорската намеса (нали споменах вече, че пиесата е безкраен речетатив между двамата влюбени), вплитането на кадри на Симо и Ели от Истанбул, направиха двата часа да преминат неусетно, с много смях и положителни емоции.

„Истанбулска история“ е лек и приятен, комуникативен спектакъл, предназначен за всички онези, които влизат в театъра, за да получат солидна доза забавление, каращ те, между порциите смях, да се замислиш за това как и колко обичаш, достатъчно ясно и категорично ли демонстрираш истинските си чувства, които те връхлитат, какво ти струва това и какво причинява на партньора.

Ще завърша с няколко режисьорски размишления по темата: „романтиката мутира в нещо съвсем друго, нещо което много прилича на любов, но не е; семейството като социална група върви към сгромолясване през този век, сексът става ужасно скучно занимание и все по-често има само една функция – комуникативна!“

И когато изгледате спектакъла, подарете на любимия си матрьошка. Може пък вътре, в последната и най-малка кукличка, да се е скрила ЦЯЛАТА ВИ любов.

Обществен враг

Обществен враг„Обществен враг“ е пиеса, написана през 1882 oт Хенрик Ибсен. През 50-те години на 20 век Артър Милър прави адаптация на пиесата, като запазва същото име. През 2007 година, в Пловдивския театър, проф. Здравко Митков я поставя на сцената, както той я вижда, пречупена през неговия поглед.

Нарочно не бях гледал нито една от репетициите, нарочно не се заглеждах, когато трябваше да влезна в салона и да говоря с режисьора. Чел съм пиесата на Ибсен, прочетох и сценичния вариант на проф. Митков. И не исках да гледам процеса, в който пиесата се превръща в театрално представление, а готовия продукт. Затова днес реших да гледам закритото представление, защото въпреки че е все още репетиция, вече всичко е установено, изрепетирано и ако има някаква промяна, тя ще е толкова дребна и незначителна, че почти няма да се забелязва.

И ето ме в салона, заедно с всички онези, които бяха чули, че ще има закрито представление. Веднага се забелязва отворената и осветена сцена, подредена за начало – някакъв дом. Голяма табела разкрива, че това е ДОМЪТЪ НА Д-РЪ СТОКМАНЪ.

След като удобно се разположих на мястото, което си харесах, ме осени идеята, че тази пиеса ще е огромен и безкраен бърборилник – нито в пиесата на Ибсен, нито в сценичния вариант на режисьора имаше особено действие. Само текст. Много текст, който трябва да се изговори. Ужас! Оказа се, че съм грешал. Представлението е толкова театрално, толкова красиво и изчистено, че когато започна, се преселих в описвания свят – в дома на Стокман, в редакцията на вестника, бях част от събранието, а после – обратно в разрушения дом на Стокманови. За радост „Обществен враг“ не е от представленията, на които спокойно можеш да дремнеш, сгушен в тъмнината на салона.

Сценографията е впечатляваща. Да успееш да наредиш дом, редакция на вестник и апартамент на сцената, при това с минимални промени, си е майсторство. Невяна Кавалджиева се е справила перфектно. Всичко е там, където трябва да бъде, няма излишни предмети, не е нещо кичозно, като в същото време сценографията не е минималистична. Моите адмирации. Костюмите също са много добри, типични за епохата.

Актьорската игра – чух няколко различни мнения. Моето е, че всички се справят чудесно. Много от тях не ги бях виждал в такива роли, което не е непременно лошо. Не бях виждал Елена Кабасакалова в такава роля, изглежда интересно и много добре. Стоян Сърданов малко не ми изглеждаше на мястото си. Свикнал съм да го гледам в комични роли и ако трябва да съм честен, си го представях повече в ролята на Мортен Кийл, отколкото на д-р Стокман. Не че не изигра д-р Стокман, напротив, изигра го толкова добре, че изправи на крака публиката секунди след финала, но ми изглеждаше странно. Ролята му е най-сериозната, почти всяка втора реплика е негова, цялата тежест пада върху него.

Да, революционер съм! Възставам срещу вековната лъжа, че мнозинството винаги има право! Нещо повече – заявявам, че мнозинството винаги греши… […] Било ли е право мнозинството, когато е стояло безучастно, докато са разпъвали Христос? Било ли е право мнозинството, когато е отказало да повярва, че Земята се върти около слънцето и е позволило Галилео да бъде поставен на колене като куче? […] Отговорете ми на следното!… Взвод войници върви по пътя към врага. Всеки от тях е убеден, че върви по правия път, по безопасния път. На два километра по-нататък стои един самотник, предния пост. Той вижда, че този път е опасен, че другарите му ще влязат в капан. Втурва се назад!… Не е ли ясно, че на този човек принадлежи правото да предупреди мнозинството, да спори и да се бори с него, ако вярва, че знае истината? Преди мнозина да знаят нещо, един трябва да го узнае!

Почти невъзможно за игра. А той се справи безупречно. Поздравления!

Смятам да приключвам с писането. Мисля, че най-важното го написах – представлението е чудесно, много театрално и чисто. И ще се хареса, надявам се, на всеки, който го гледа. Затова се огледайте за нетипичен за днешния ден афиш, изписан с ерови гласни (Драматиченъ театъръ – Пловдивъ, Общественъ врагъ…), вижте датата и елате на театър! Хубаво е.