Чиста къща

Плакатът на Чиста къща„Чиста къща“ е писа от Сара Рул, първата ѝ.

По-известна става втората, защото е по-провокативна и има вибратор в заглавието. „Чиста къща“, обаче, е по-хубавата, макар и също толкова женска. Не че е неподходяща и за мъже, но една жена би я оценила по-добре. На пръв поглед изглежда лековата, приятна за четене и гледане, но с малко замисляне върху нещата и се превръща в текст, който оставя горчилка. Въпреки уханието на ябълки, повея на морски бриз и вицовете.

И така, „Чиста къща“ се появява на сцената на Драматичен театър – Пловдив „Н.О. Масалитинов“. Режисьор е Иван Урумов, сценография – Петър Начев, костюми – Мария Диманова. За ролите са поканени Ивана Папазова, Елена Атанасова, Радина Думанян, Надя Конакчиева и Троян Гогов.

Получило се е много елегантно и стилно представление. Ако искате да ви е весело и забавно – получавате го – пиесата е изпъстрена с достатъчно хумористични моменти. Ако пък искате теми за размисъл – има в изобилие. Защото когато актьорите се поклонят на финала, на Вас вероятно ще ви се иска да сте като Матилда… Мачилги… Всички искат да са Матилда. Добре де, Мачилги. Само че в действителност са или отдадената на кариерата Лейн, или изрядната домакиня Вирджиния. Няма пълно щастие, а най-смешният виц има силата да те убие. (и малко черна статистика – 1 на всеки 4 е потенциален пациент в онкологията)

Пиеса, а и спектакъл, за любовта. Представление за изборите, който правим в живота. За ударите на съдбата и нейните непрестанни шеги. Представление, което ще ви хареса. Отлична актьорска игра, чист и истински театър. Точно такъв, какъвто го обичам и изключително много харесах в „Есенна соната(същият режисьор, същият сценограф, същият театър). Истинска наслада.

Не разбрах добре чия е била идеята пиесата да бъде поставена в Пловдивския театър – не ме поканиха на пресконференция, но от медиите оставам с впечатление, че е решение на директора и драматурга, не на поставящия режисьор. Това е довело до някакъв буквализъм, защото режисьорът сякаш не е дишал с проблемите на героите, темите не са го вълнували лично или поне с такова впечатление останах. Защото се е съобразил с ремарките на авторката, включително и частта с надписите, които спокойно можеха да бъдат изиграни от артистите брилянтно – всички са много, ама много добри! Но това е бял кахър, както се казва, който няма да бъде забелязан от някой, който не е чел преди това пиесата.

Другото, което прави впечатление, е акцентът на Радина Думанян. В един момент се объркваш – бразилка в Щатите ли гледаш или циганка на Главната. Иначе пък е много добра и прави страхотна (първа?) роля!

Струва си да се гледа. Не е някакъв хит, нито пък има претенция за някаква изключителност, но въпреки това е много свежо попълнение в репертоара на театъра.

Чиста къща

снимката и плакатът са на Георги Вачев

То беше чучулига, Жулиета

То беше чучулига, Жулиета

Тежка простотия, гарнирана с посредственост. Обида за зрители и театър. Бутафория и безпомощност.

То беше извращение, Жулиета

Резюме в една дума: ЛАЙНО. Пусни водата, да не мирише!

„На излизане от театъра, като капак на моето объркване, дочух плач. Някой някъде плачеше. Огледах се – тъмно, студено, празно… няма никой. Но плачът не спираше – тъжен, протяжен, жален… И тогава се сетих кой там, в двора на театъра, плачеше – изгорялото достойнство.“

Когато гръм удари

Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.

„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?

Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите1. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.

„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам2 в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.

Мариана Йотова, Димитър Димитров, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.

Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.

Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.

„Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за „старост“, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят „като едно време“3, то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.

На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.

Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.

Всички снимки: © 2011 Георги Вачев


Оркестър без име

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Донка (Lemon), която напоследък хич не се хваща за перото, но специално за мен изгледа мюзикъла и написа следните редове.

Оркестър без име


Не знам дали изобщо има българин над 16 години, който не е гледал „Оркестър без име“. Естествено и аз съм го гледала още в далечните си тийнейджърски години за първи път и още неизброими пъти след това. Също така всеки знае поне една от многото култови реплики във филма („Мен ще цака с топла бира“, „да ти пикам на изкуството“, „кокошките спряха да снасят“…).

Постановката на Драматичен театър Пловдив, която е мюзикъл по едноименния сценарий на Станислав Стратиев и със сценичен вариант на Борис Панкин е това, което в последно време разбуди малко сънливия и зимно заспал Пловдив. За съжаление не и мен. Тоест, не съвсем. Мюзикълите според мен са трудна почва и да направиш успешен такъв е много по-голямо предизвикателство от каквото и друго начинание. Обичам мюзикъли, но за съжаление рядко намирам качествени такива. Очарователно и много романтично е това, че актьорите сами изпълняват песните. А песните са прекрасни и напмнят младините на родителите ти. Приятна изненада беше и това, че бяха включени още песни, освен тези, които знаем от филма. Музикално – 6+.

Оркестър без имеИнтересна и изключително сполучлива беше и сцената, която трябваше да съчетае кръчмата на Миташки, плаж, кабинет, автоработилница и още няколко неща в едно. Намерено е най-доброто решение, допълнено с непринуден хумор. Седиш и ги гледаш как си пийват в кръчмата и от вътре ти идва да посегнеш към чашата, която я НЯМА пред теб. (А от театъра се опитаха да ни пренесат съвсем на плажа като надуят парното до степен, в която не можеш да дишаш???)

Четиримата от оркестъра са страхотни. Е, трябва да си призная, че съм пристрастна и съм голям фен на Ивайло Христов, но останалите момчета не отстъпваха по нищо. Ангел Георгиев – Ачо (Миташки) ти дава чувството, че си е оставил кръчмата само за 2-3 часа, за да дойде и да помогне на тия хора в театъра, че са го помолили де, не че той нещо… такованка. За съжаление не мога да твърдя същото за женската част от състава. Елена Атанасова и Мария Станчева (Ваня и Рени) са неподходящи за ролите си (и тук си спестявам истината, която би била може би дори обидна). Не знам защо, но в пловдивския театър в последните години се забелязва слабо дамско представяне. Но това е нещо за отделен разговор.

Цялото това горе в едно изречение: веселяшко и препоръчително при носталгия по миналите времена.

снимки: архив Драматичен театър – Пловдив