Награда за „Глас“

Новината:

Кадър от представлениетоГлас“ е едно от двете заглавия на Пловдивска сцена, които ми направиха впечатление през отминалата година и открито мога да препоръчам (другото е „Дисни Трилър“, постановка на Стайко Мурджев). Прекрасно е, че положеният труд се оценява и че „Глас“ е бил оценен и от обществото на независимите театрални критици.

Искрено се надявам, че и публиката го оценява по достойнство.

Поздравления и честито на целия екип, съвсем заслужена награда!

Глас

Когато преди време научих, че Ивана Папазова ще прави моноспектакъл, искрено се зарадвах, защото тя, освен (може би е твърде силно да нарека „приятел“) позната и колега, с която сме работили заедно, е и актриса, която наистина много харесвам. Направи ми впечатление още преди много години с ролята си в „По-близки до земята“ от Желько Хубач, реж. Петър Кауков, после супер много се кефех на ролята ѝ на Елена в „Сън в лятна нощ“ (пак на Петър Кауков), харесваше ми като слугинята (малка, но запомняща се роля) в „Кървава сватба“ на Лорка (спектакъл на Мариус), Агафя Тиховна в „Женитба“ на Гогол и Ева в „Есенна соната“ (постановки на Иван Урумов). Загърбвайки истеричността в „Крал Лир“ на Стайко Мурджев, беше интересно да я гледам и като шута, макар за там да съм напълно съгласен с Анелия Янева за „пропиления актьорски заряд на Ивана“ (оставяме настрана и факта, че повече приличаше на Жената-котка, отколкото на шут, защото е друга тема). Тя е играла и в други представления, някои от които или не съм гледал, или не съм запомнил. Но и гореизброените са напълно достатъчни, за да разкрият част от актьорския ѝ потенциал, защото с всяка следваща роля тя успява да ме изненада, да ми покаже още, и още, и още. Затова я харесвам и не го крия. Затова се зарадвах за моноспектакъла ѝ, защото знаех, че ще ме изненада за пореден път.

Да правиш моноспектакъл хич не е майтап работа. Ако не вярвате, питайте Мариус, питайте Камен Донев дори… Или го правиш и си номер 1, или гръмко се проваляш. Средно положение няма.

плакатът на Глас„Глас“ не е лъжица за всяка уста, нито е представление за всеки. Не че е някакво толкова високо изкуство, елитарно и на прага на разбираемостта, не, в никакъв случай, но не е и бързосмилаем ситком, който гледаш и забравяш още при излизането от салона. А „Глас“ дори не е комедия. По всяка вероятност след заглавието в програмата ще пише „драма“. След като прочетох пиесата и успях да изгледам и спектакъла, личното ми мнение е, че това е трагедия. Истинска трагедия. Защото във всеки учебик по естетика се казва, че „трагично е загиването на прекрасното при сблъсъка му с действителността“. Защото едва ли има по-голяма трагедия от осъзнатия опропастен живот, потенциал, талант… Цял живот да преследваш мечтата си — да пееш, — която се изражда, за да се превърне в своята противоположност, но да продължаваш да я следваш сляпо до момент, в който намразваш себе си и гласа си. Да се боиш от гласа си, да чувстваш нежелание, отвращение дори да го чуваш… И готовността по-скоро да посрещнеш смъртта, отколкото да извадиш ГЛАСА наяве…

Да пее или да замълчи завинаги? Една велика певица се ражда от сянката на друга. А може би сянката, отражението е именно другата. Дубльорката или оригиналът. Виктория Глас или Мария Калас. За едната животът свършва там, където е свършило изкуството. А за другата продължава безмилостно. Овладяла ролята си до съвършенство, дубльорката знае как да изиграе примадоната. Ще се поддаде ли на изкушението да излезе на сцената и да го направи?

Кадър от представлениетоЗа това иде реч в представлението и в страхотния текст на Елена Алексиева. За нежеланието, за отвращението, за двойнствеността, за непознаната човешка съдба, която се крие зад всеки иконичен образ…

Шепа хора, седнали в удобните кресла на камерна сцена съпреживяваме с героинята, а видимо – и с Ивана всяко движение, всичко, което се случва на сцената, нейната изповед. Докосваме се до страховете й, защото те са толкова плътни, че можеш да ги пипнеш.

Сериозна работа е паднала, то си личи, защото изповедта на Глас е толкова истинска, някак толкова земна, близка, разбираема, едва ли не наша собствена – това предаване на емоция не се случва току-така и дори да е засложено в драматургичната основа, необходима е и допълнителна сериозна работа това наистина да се случи.

Консултации с вокален педагог (доц. Лилия Илиева), промени и размествания на текста така, че да се подсили емоцията или да отговори по-точно на режисьорски изисквания, маниерност, присъща за и позната ни от хора от висшето изкуство.

Страшно много харесах какво видях, същото усещане долових и у хората, с които бях – получихме точно онова, за което бяхме отишли, видяхме онова, което искахме да видим и преживяхме онова, което очаквахме да преживеем. Някак неусетно разбрахме, че концертът, който очакваме, току-що е свършил.

Единственото нещо, което някак през цялото време ми стоеше странно, бяха обувките. Нямам идея защо, но през цялото време имах усещането, че са от друго представление, а понеже гледахме репетиция, са били удобни на Ивана и затова е с тях. Всичко останало беше безупречно. И в началото споделих, че „Глас“ не е представление за всички, но онези, които обичат истинския театър, ще го харесат и аплодират дълго. И ще го препоръчат на приятели, както правя аз в момента.

По-горе написах, че като правиш моноспектакъл или го правиш и ставаш Номер 1, или се проваляш. Средно положение няма. Ивана Е номер 1! Тествано.

Снимките са на Георги Вачев, още няколко снимки има в страницата във facebook на театъра. Премиерата е на 16 и 17 април.

Коя е Виктория Глас

Вероятно е голямо предизвикателство за коя да е актриса да играе Мария Калас в биографична пиеса за великолепното сопрано. Вероятно е още по-голямо предизвикателство текстът да се окаже не съвсем биографичен и да разглежда Калас от гледна точка на нейната [измислена] дубльорка Виктория Глас. Мисля си, че е значително по-сложно да влезеш в кожата и изиграеш образ, който е винаги в сянка, получава аплодисментите, които са за него, но са адресирани за друг човек. В текст, който изследва превръщането на обикновените хора в звезди…

Това се случва в момента в пловдивския театър, на камерна сцена. Млад и надъхан екип започна днес репетиции на сцена на заглавие, което звучи доста предизвикателно като начинание. Сценичният екип строи отчасти готовия декор, затова набързо спирам до всеки от постановъчния екип, за да разменим по няколко думи.

Пиесата се казва „Глас“, това ще е името и на постановката. Автор е Елена Алексиева, която изглеждаше възхитена, че е част от постановъчния процес, а не изолирана от него. Подобна радост, че тя е наоколо долових и у останалите, което предрича, че приказката „Пази, Боже, да ти се случи да работиш с жив автор!“ в случая не важи.

Премиерата ще бъде на 16 април (с предпремиерно представление точно след месец, на 15 април).

Всъщност „Глас“ не е непознат текст – той е бил представян в Пловдив и София от актрисата Ивана Папазова като част от инициатива, наречена „театър на маса“.

Глас
(снимката е от страницата на Галерия Снежана във Facebook)

Именно Ивана ме покани да се срещна и запозная с хората, с които работи по спектакъла. Подходих неуверено, почти бях на ръба да се откажа и да не отида, защото не познавах нито текста, нито авторката му, а за режисьора Калин Ангелов само бях чувал (макар и все добри неща), но не познавах и не бях гледал негови работи. Въпреки че много ми се искаше да гледам „Васа Железнова“, която той постави в Търново преди време. Дългия разговор с него оставих за по-късен етап, когато все пак успея да прочета „Глас“, не ми беше интересно да си говорим общи неща, а без да съм си свършил домашното, няма как да се случи интересен диалог. Да, той вероятно и сега можеше и би ми разказл подробности и детайли, но за мен по-интересно на този етап беше общото усещане, нагласата, тръпката от началото…

Заприказвах се с Елена Алексиева, непринудено, без да ѝ тикам диктофон в лицето. По-интересно ми беше в неофициален разговор да науча повече за нея и текста ѝ. „Официалния“ разговор и допълнителни въпроси оставих за пресконференцията или ако се засечем преди това. По-късно разбрах защо ми е било любопитно и приятно да си говорим с нея – оказа се, че е доктор по семиотика, което аз като фен на Еко, надуших някак в начина ѝ на мислене и изразяване.

Всъщност пиесата „Глас“ има интересна история – текстът е създаден за ученичка на Снежина Петрова, която пожелала да изиграе Калас. Оказало се, обаче, че създаденият текст не срещнал приемане и се очаквало да бъде радикално променен, за да напасне на очакванията и представите – нещо, което не е по вкуса на никой [жив] автор, оттам и приказката от по-горе.

Така пиесата остава в оригиналния си вид и в изчакване на своя момент.

Не разбрах точно как е достигнал до Ивана, но следва сцепление между текст и актьор и това е нещото, което впечатлява Калин Ангелов, който предлага да го реализират на сцена. В този екип вече авторът е ОК да прави промени на драматургичната основа, където и ако се налага по искане на режисьора или заради специфики на актьорската игра.

Оттам насетне процедурата е ясна – обсъждания, изследване на образа на Мария Калас, нейните жестове, гледане на нейни изпълнения и анализирането им, следват уроци по пеене, репетиции на маса, за да се стигне до днес, когато е време да се започнат репетиции и на сцена.

Ивана изглеждаше напрегната, но и силно фокусирана върху начинанието си, недотам разговорлива, но весела – как и защо текстът я вълнува, ще ми е любопитно да науча от нея по-нататък, когато спектакълът вече започне да придобива форма, а напрежението започне да отшумява. Със сигурност ще се срещнем отново, за да ми разкаже как вървят репетициите преди напрежението да се върне, засилвано от предстоящата премиера. Нямам абсолютно никакви съмнения в отдадеността ѝ към ролята си – познаваме се, гледал съм я в много и все различни роли, знам как отговорно подхожда към ангажиментите си. Знам че и тук ще успее да ме изненада и да ми предложи истински театър. Нямам търпение за следващата ни среща, вероятно по-дълга и нарочна, за да си говорим повече затова коя е Виктория Глас и за сложността от изиграването на герой, който е сякаш противоположност на суетната актьорска същност.

Оставих ги да репетират на спокойствие, но „Глас“ е начинание, което разбуди любопитството ми, ще следя развитието му и как еволюира от фрагменти текст до изпълнение на сцена. И ще ви държа в течение. Видите ли програмата за април на театъра, бързайте към касата за билети! Ще си струва!