Богът на касапницата

Не съм от привържениците на т.нар. театрални мечки и не харесвам Владо Карамазов. Голям почитател съм на текстовете на Ясмина Реза и номинациите за Аскеер за Владо Карамазов и Александра Василева за роли именно в текст на Реза беше излизането ми от зоната на комфорта да не гледам мечки в театъра. Купих си билет (и даже забравих за него, в последно време нямам представа защо така забравям за билетите за театър, но това е друга тема) и зачаках да дойде денят. Беше ми любопитно, идках да видя дали мога да притъпя отрицателното си мнение към мечките.

И така, успях! Стоически изгледах цялото представление без да напусна салона. Че то даже ми и хареса. Беше ми интересно да слушам текста на Реза, как е преведен на български и се опитвах да си представям мелодията на френския език зад думите, произнесени на български.

Не че не съм гледал и друг път на сцена Владо Карамазов или пък Юлиан Вергов, Александра Василева или Радена Вълканова, гледал съм ги. Първите двама някак ги избягвам, по възможност, обаче.

„Богът на касапницата“ се оказа леко и приятно представление, подходящо за вечерта след тежък ден – през призмата на неочаквани и донякъде смешни обрати, ставаме свидетели на срещите между две двойки родители, чиито деца са се сбили.

Диалози, изпълнени с фалшиви думи, неискрени, които изричаме, за да се харесаме на другите. До момента, до който демонът не излезе на свобода и не започнем да изричаме повече от това, което мислим, за да излязат на преден план премълчаните проблеми.

Не съм убеден, че са най-добрите роли на Владо Карамазов и Александра Василева – да, много са добри в ролите, които изпълняват, но чак пък номинация… Самият тип драматургия не позволява създаването на представление, което да е best of the best. Дори филмът на Роман Полански с Джуди Фостър, Кейт Уинслет, Джон С. Райли и Кристоф Валц не предлага зрелище, а кротко действие и диалози, които ни карат да се замисляме за начина, по който общуваме с другите.